Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Днес стават 21 години, откакто татко го няма, а преди малко повече от две седмици, на 19 май - три, откакто я няма и мама.
Както казах на децата си на 1-ви юни - докато нас ни има, деца ще сте си си, и сърцето ми се сви - колко е тежко усещането да не си ничие дете.

Попаднах на много хубаво стихотворение на Мария Донева, от предстояща да се издаде нейна стихосбирка:

Часовник

Все едно беше вчера. Все едно ей така,
леко да се протегна – и ще пипна с ръка
русичката косица на доброто ми бебе,
кака ще ми подвикне: – Къде ходиш бе, дребен?,
майка ми ще отиде в село, за да е с татко,
нищо, че се познават от съвсем-съвсем кратко,
до кобилката Муца баба ми ще застане…
аз без малко да падна – баба ми ще ме хване
и ще хукне през времето – да ме гушка и пази.
Слънчевият часовник ту се стрелка, ту лази,
и така ни посочва, и така ни разделя,
че не смогвам с ума си да го схвана и смеля,
но не вярвам, че всичко чезне просто така,
затова продължавам да протягам ръка.

Довечера има представяне на новата стихосбирка на Мария Донева - Искам да се обадя на майка по телефона.
Позволявам си да публикувам стихотворението, дало името на книжката, и нямам какво да добавя, тя го е казало всичкото. 🥺

Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.

Искам да й боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.

Мария Донева

Ох, момичета! Не знам как ще стане. Днес в Кауфланда си пазаруваме с мъжа ми и той си намери едни бански там из щандовете. По едно време се обърнах и видях едни маратонки. Моментално спомен “ тати как щастливо ми показва какви маратонки изгодно си е купил от Кауфланда”…
Сами се сещате…. Сълзите едвам ги спрях, болезнени са ми тези спомени, като осъзная, че го няма вече. Много ми липсва. Аз съм ви споделяла, че ние бяхме много близки: аз , мама и тати си бяхме вселена, собствена!😣

Ох, и на мен Кауфланд ми е трудно място...
Там ходехме най-вече с мама, по два-три пъти месечно,
за сериозно пазаруване.
Всеки път казваше - Деско, какво ли ще искат децата?
Ей така, тая грижа под сянката на която всички бяхме...
Дори и наивна, дори и досадна и предизвикваща препирни понякога - но от сърце
Сега сравнително рядко ходя в Кауфланд.
Като отида, често плача, особено на излизане, особено пък ако сме в този, в който най-често ходехме с нея.
Защото най-често в този момент мама казавше - хайде да се отбием да хапнем (преди имаше нещо от сорта на Българска кухня, поне в някои Кауфланди, сега май са  ги махнали). Отбивахме се, а аз най-често бързах, че все нещо имаше мноооого важно за вършене.
Е, времето никой не може да изпревари.
То те настига в един момент и те смазва с неумолимостта на окончателността си.

Момичета, днес стават 10 години откакто мама я няма. Исках да отида на гроба, но мъжът ми е командировка и съм сама с децата. Освен това милата ми баба (нейната майка) си отиде в понеделник, днес я погребват!!! Точно днес, 10 години след смъртта на мама. А аз не мога да я изпратя, защото е на 300км. Толкова странно се чувствам, толкова болка има натрупана вътре в мен, че дори не мога да заплача. Двете ми любими жени, милите ми мама и баба. А аз сама, стегнала се и усмихната заради децата. Толкова много спомени 💔

Съжалявам много за прежияването. Но моят съвет е.. да не криете от децата си как се чувствате. Обяснете им, разкажете им...

Днес 7 години без всеотдайната ни майка!:cry: Пътувах, запалих свещици, поседях на гроба й. Винаги ще те обичам, мамо!:heart:

Моите съболезнования sisi11. Прегръщам те! Без знамение къде сме, дали на гробищата или през църква, палете свещ за починалите. Молете се за душите им. Аз се моля за тати, много ми липсва. В някои моменти съвсем много…

Съжалявам за загубите ви, момичета. Запалете свещичка, те душите им винаги са с нас, без значение дали сме осветени от светлинката.

Ъпдейт от снощи: посред нощ детето започна да повръща, тръгнахме към спешното. Спешния детски е точно след спешния за възрастни. Няма 3 месеца още от както мама почина, същият коридор, всяка дума на лекарите ми изплува в ума, всяко място за подпиране, нея на леглото, като в караха на скенер. Ревах, вървях в коридора и ревах.
Детето е горе долу добре, това поне е положителното.

Днес стават 3 месеца от смъртта на мама. Преди работа ходих до църквата да запаля свещичка за упокой. Стоя и рева.. ума ми не побира че паля свещ за душата на мама. 3 месеца нереалност. Много ми е тежко, не днес, всеки ден..
Споделям ви един стих, който написах преди 10тина години за мама.. радвам се, че го е чела и му се радваше. Дано и днес го прочете отгоре..

Прегръдки Em22!❤️
Прекрасно е стихотворението!🥰
7 години и четири месеца от както мама я няма. Толкова ярки са някой спомени, а други толкова далечни все едно в друг живот е било. Сякаш даже ме гризе, че забравям понякога. Ще дойде и този момент и при теб, но трябва да си мине време. Но те винаги ще са в сърцата ни! На специално място за мама!
❤️

Прегръдки, Ем! Да почива в мир твоята майчица. Аз вчера отново сънувах тати… дори и за малко , но винаги идва в съня ми. Цял живот ще липсват!

Просълзи ме това стихотворение. Вече мама не ме чака.

Странно защо пиша на вас, а не на най-близките ми приятелки.. но може би чувствам, че ме разбирате .. близки сме си по мъка.

Днес си взех почивен ден за да отида в апартамента на мама и да чистя. По-точно да хвърлям (ще правим ремонт на доста по-късен етап).. е, разчистих гардероба ухаещ на нея, махнах завивките, в които е спяла, измих чашата за вода от масата. Не мога да си представя колко много имам още да върша..
Душата ми се късаше и все още е така. Но вече знам, тя със сигурност няма да се прибере. Иначе щеше да ми скара как й подреждам нещата.

Понеже съм меланхолична, оставям ви тук едно стихче от мен..

Няма да звъня, тихо ще отключа,
ще затворя по навик зад гърба си.
Ще сложа катинара, ще оставя ключа,
знам няма кой да ме потърси.

Ще седна кротко на фотьойла,
ще се загледам в празния диван,
на спомена ще се усмихна с неволя,
ще те усетя, че до мен си.. знам.

Ще помълча със себе си и с тебе..
Ще зачета от книгите покрити с прах,
дори наум ще си попея..
и ще се сгуша в дрехите ти пак.

До кухнята ще ида да те търся
по навик. Там е пустота.
За миг ще се подлъжа по ума си,
виждайки те с кърпа и черпак.

Ще вдигна чашата ти празна,
ще я измия с няколко сълзи.
Ще се намразя (зная, че не трябва)
вещите не струват пет пари.

Човекът по-важен е от предмета,
вещта носи болка, не носи паметта..
Но някак съм привързана към всичко,
което е докосвала твоята ръка.

Ще прибера нещата по кашони,
ще се отвори моята душа,
ще плача, ще кълна по Бога,
днес няма я мойта майчица.

На излизане отново ще подуша шала,
за секунда теб ще уловя,
как ми се усмихваш от ъгъла на стаята,
как благо ми махаш с ръка.

И ще заключа, този път отвънка,
ще погаля некролога.. без да искам.
И ще преглътна цялата си болка..
Майко, липсваш ми и те обичам!

И аз тук ви имам за близки! Днес се върнахме от море…то беше направо бъркане в рана!
На плажа гледах бащи до децата си, чувах “тате,тате”… моят обаче го няма. Страшно много ми липсва, просто с думи не може да се опише…
Бяхме много близки, винаги сме си били мама, тати и аз. В живота сами се оправяхме като семейство. Тази празнина никога повече няма да се запълни!
Падат сълзите ми, капят, а душата боли!