Как решихте, че искате бебе?

Тея го е казала много хубаво.
А колкото до мен желанието се появи преди около три години,сега съм на 28.

Мъжът ми ме убеди, аз се колебаех 

Абсолютно същото и при мен, само дето стана на малко по-ранна възраст. И не с котка, а с други домашни любимци. Също, усетих, че умирам да купувам подаръци за малки деца. И че в Била постоянно се заглеждам по лудориите на малките деца, докато родителите им избират какво да купят. После усетих, че когато ми закъснее, но после ми дойде, изпитвам не облекчение, а лека тъга... И така, докато вече не можех да избягам от очевидното...


Не мисля, че чувството е фалшиво. По-скоро под влияние на работата си с децата си осъзнала колко много искаш да имаш деца. Ако не го искаше наистина, работата ти по-скоро щеше да те отблъсне от мисълта, от колкото обратното.


Не се притеснявай, подобни смесени чувства са абсолютно нормални. Всеки ги има в различна степен. Аз в самото начало като осъзнах, че вече работим за бебе, много се бях уплашила. Дори сега, когато вече 1-2 години чакам, пак от време на време се прокрадват страхове в главата ми. Но това не значи, че не искам бебе повече от всичко друго.

решението да пробваме го взехме спонтанно, докато бяхме в леглото една вечер и се получи от първия опит. преди това бяхме говорили да си имаме бебе на по-късен етап

когато забременях, бях без работа, мъжът ми работеше само а и имахме да връщаме пари та като видях лентичките малко се изплаших.   съпругът ми обае беше във възторг и това ми даде кураж.

постепенно всичко се оправи, започнах работа (с помощта на роднини), малко по-малко върнахме парите и сега се радваме на живо и здраво детенце, което сами си отглеждаме с много малко помощ от майка ми.

а колкото до страховете ти, дали е фалшиво чувството че си готова:  и аз мисля като джини, че подобни смесени чувства са напълно нормални. май всичко си идва на мястото, когато гушнеш бебенцето си.

на всички чакащи пожелавам догодина бременни кореми и живи и здрави бебчета.

Като се оженихме с мъжа ми, ми трябваше една година, за да осъзная, че само той не ми е достатъчен и че най-после се чувствам готова да стана майка. Винаги съм искала да имам и второ дете, но не желаех разликата да е много малка, защото сама си изгледах Боби и знам колко е трудно. Когато той стана на 4г. и половина започнахме с опитите за второ детенце. И досега опитваме, а Боби вече е на 6г. Борбата продължава....сигурна съм, че през 2006 г. ще стане! Толкова го искам това бебе, че не може да не стане

Аз пък просто го почувствах. Когато срещнеш подходящия човек осъзнаваш нуждата от едно малко човече, което да отразява вашата любов.

Ами преди около 2 години като видех дете и сякаШ си виждах червата на простора Ами то едно такова ...сополиво, мърляво и оплескано със zакуската си Как да иска човек да има неЩо такова После се zапоzнах с мъжа ми, оженихме се и аz zапочнах да се zаглеждам по малките иzвънzемни в количките Сега това е най_гореЩото ми желание Искам да съм мама

Определено форумът ми повлия. Преди да започна да влиза тук плановете ми бяха нещо от този сорт:
най-рано на 24 г. да се омъжа, за какво да бързам?
после минимум 2 г. да минат преди да започнем да правим бебето, защото все пак ще е хубаво да си поживеем двамата
и след това да почнем с опитите, пък то когато стане

Е, от няколко месеца насам обаче само за бебета мисля. Толкова много искам да си имам едничко (или даже и двечки, мечатат ми е близнаци) Обаче понеже уча знам, че няма да мога да се справя. Сега сметките ми са да се оженим след 2-3 години и да правим бебето веднага (дай боже да стане ), че да се роди малко след като завърша 4-и курс. Само дано да успея да дочакам, защото адски много ми се иска. Има моменти, в които направо не издържам. Като видя бебе навън или на аватарите ви ми се пълнят със сълзи очите 
Ще си почакам де, нямам избор, само се моля като дойде времето всичко да е наред.

Аз също винаги съм обичала децата и съм искала да имам бебе, даже си мислех, че искам да имам поне 3 деца , но всичко беше далече в бъдещето...после разбрах, че съм бременна и изведнъж бебето се превърна в реалност, малко стряскаща отначало, после изпълнена с ентусиазъм и мечти, която обаче приключи доста бързо за съжаление... сега знам със сигурност, че искам да имам бебе, макар че като всички и аз се страхувам от това дали ще мога да се справя и дали ще бъда добра майка...но мисля също,че когато го искаш истински няма как да не се справиш ... или поне се надявам да е така 
на всички, които искат бебе пожелавам успех и дано щъркелът да донесе щастие на всяка от вас!

При мен желанието за бебе се появи скоро,въпреки че някъде дълбоко в душата си винаги съм го искала.Още не съм се приборила със страха но мечка страх мен нестрах почваме опити

Знаете ли кое е най-върховното усещане, което съм изпитвала? Сънувате ли? Аз много сънувам и почти винаги помня какво съм сънувала. До преди няколко години ми се случваше да сънувам, че летя. Страхотно усещане. Толкова хубаво, че мразех момента, в който се събуждах. Издигах се, носех се над дърветата, а хората долу изглеждаха незначителни и бледи. И аз летях и летях, и летях. Можех да контролирам накъде да се понеса и беше толкова истинско, усещах теченията на вятъра, върховете на клоните, които закачах с крака и онова, което трябва да направя, за да се спусна надолу или да се издигна нагоре, толкова естествено, сякаш правя крачка, за да се придвижа напред.

Една нощ, сънувах друго. Държах на ръце малко детенце, почти бебе. Светлокосо и синеоко, с големи широко отворени очи. То ме гледаше, о, как ме гледаше. Това беше моето дете. Моето. Гледах го и не можех да откъсна очи от него. Край мен минаваха разни хора, питаха ме разни неща, а аз отговарях на всички машинално с половин уста, без да мога да отклоня поглед от детето. Една приятелка ме попита къде е мъжът ми /тогава бяхме още гаджета, аз бях лудо влюбена/, а аз й казах, че не знам и в този момент осъзнах, че изобщо не ме интерсува къде е, какво прави. Това, което имаше значение, беше в ръцете ми и ме гледаше така, както никой никога не ме е гледал. Нито дори татко, с грижовната си нежност, нито брат ми с възхищението си, нито баба с умилението си, нито дори мъжът ми с всеотдайното си обожание. Никой, разбирате ли? Не и така. Никога не съм виждала толкова безусловна и безкрайна любов в нечий поглед. Не може да се опише, просто няма думи, с които да се предаде. Беше по-хубаво от най-разтърсващ оргазъм, по-хубаво от летенето насън, от всичко, което някога ми се е случвало и до днес. Когато се събудих не бях на себе си. Ходех, сякаш не присъствах на земята. Няколко дни подред, когато видех малко дете плачех и онова усещане пак ме обземаше. После постепенно изчезна. Сега си спомням колко хубаво беше, но не го усещам. Забравила съм усещането. И колкото и да се опитвам не мога да го върна, за да го изпитам отново.

Това беше отдавна. Има-няма седем години, но още го смятам за най-хубавото усещане на света. Чудя се защо изписах толкова, щом е невъзможно да се предаде с думи, но се надявам да е станало ясно защо искам бебе.

А иначе, все още имам притеснения. Дали е време, сега ли е момента, ще бъда ли добра майка, дали ще мога да преодолея егоизма си, да променя начина си на живот и себе си завинаги. Но с кого ли не е така...

Страховете....всеки ги има. Въпроса не е да видиш двете чертички а да знаеш какво и как да постъпиш от тук нататък. По същия начин се чувствам и аз. Ами ако не се роди нормално...ами ако му има нещо...ами ако не съм добра майка...ами баща му ако не е добър баща? Въпроси, въпроси...но отговорите ще дойдат с времето...сигурна съм в това.
Важно е да направиш първата стъпка а тя е да реши, че искаш бебе. А ние вече сме я направили...сега ни остава смело да крачим напред.

   

Ми аз специално сигурно искам бебе от както аз самата не съм такова   После , като поотраснах малко, желанието съвсем се оформи. Последваха една година изчакване да завърша средно и няколко от висшето. Трябва и него да завърша уж, ама никак не ми се иска. Последното, което успях да измоля, е ако всичко е наред с финансовото ни положение (което никога няма да стане ) , да карам 4 курс бременна.Или поне правеща бебе Само че то кой знае кога ще е моят 4 курс, нещо се съмнисвам да е догодина Но поне с неговото омилостивяване по въпроса съм се заела сериозно, щом от 4 години намалих на една

Желание за бебе си имам отдавна, предполагам е вродено у жените или както там му се вика на Биологичния Часовник.

Но трябваше да намеря и подходящия татко, което не беше лесно.
Едно е да си имаш гадже, друго е да искаш да отгледаш бебе с мъж до себе си...
Когато видях в съпруга си (тогава си бяхме още гаджета) мъжът, когото съм търсела, то някак си въпроса за бебе беше направо решен...аз исках едно малко негово копие, което да е символ на нашата любов, а той искаше едно малко мое копие... чакаме с нетърпение да видим резултата!