Майките прощават всичко, твоята също ти е простила. Историята ти ме разплака. Аз изгубих баща си преди година и половина също то рак. Отиде си след точно една година борба. До последно беше на крака, залежа се само 2 дни и на третия си отиде. Много ми липсва и ми е много мъчно. Имахме още много неща да свършим заедно и още много моменти да изживеем, но болестта ми го отне така неочаквано. Беше много жизнен и работлив човек, не го свърташе на едно място. Въпреки че беше на 78 години когато се разболя, работеше до последно. Даже казваше - да се оперирам, че напролет ще ме викат на работа. Аз също много неща не можах да му кажа. Последният ми спомен е как го изпратих с линейката към болницата и останах вкъщи, ако нещо е необходимо, да занеса по-късно. Обадиха ми се след няколко часа, че е починал - САМ. Тъпите доктори пратили майка ми за епикриза в другата болница и като се върнала, той си е бил отишъл. А аз съм задрямала вкъщи и го сънувах, че уж ме вика, а не е при мен. Мъчно ми е, че не бях до него в този момент. Много ми е мъчно, че не познава приятелят ми, няма да ме види как се омъжвам и няма да види и бъдещото ни дете. Надявам се да ми е простил, че не бях до него, а той винаги е бил до мен.
Както казах, ракът е нечовешка болест, грозна, мръсна.....
Ще види рожбата ви, ще я види.... 
