За песимизма

Да си оптимист е проява на здрав разум. Това е рационалност на поведението. Каквито и проблеми да имаш, да страдаш и да те боли, песимизмът и катастрофичните мисли само задълбочават това състояние. По никакъв начин не ти помага, пък ако ще да е част от характера и гените ти. Ами в чий характер е да учи упорито от дете, или пък да има трудови навици? Това се учи, практикува се и по естествен начин става черта на характера в по-зряла възраст.

А "старото поколение" е възпитавано според нормите на патриархалния морал (който беше на мода през соц-а). В този морал, когато младежът помечтае за дюкян на кюше (Захари Стоянов във "Записките"), получава като отговор шамар по врата и обяснение какво пишлеме е, колко е труден живота, каква хаймана е и как нищо няма да стане от него. Много родители постъпват по този начин и сега, но не става въпрос за дюкяни вече, а за други неща. Затова тук ценим някой, който успява "на инат", а който от малък се отглежда с идеята, че успеха е резултат от упорит труд и е доста възможен ни се струва нещо сектант, нещо извън стадото. По мои наблюдения занимания с изкуство или спорт много помагат на децата да разчупят този модел и да развиват креативна мисъл, която ще търси решения, а не потъване в дълбините на песимизма, депресията и ниската самооценка (доста са свързани тези неща). 

По-скоро репликата трябва да бъде "искаш ли да се гръмнеш" и показваш пистолета. Тутакси  99.99 процента ще решат, че не е баш толкова зле работата.

Кофеин, шамари зад врата са получавали младежите и по другите географски ширини, защото  това е бил начинът за мотивиране на младежа се поозори, да се бори, дори с цената на конфликт с родителите. Като в глутницата е - старите кучета не дават на тепсия, нито поощрялат младите да вземат властта и местата им. Борба е това, както се казва в Големанов "власт с не се дава, враст се взема", та и с дюкяна и шамара зад врата е същото. Или по друг начин казано "свободата, Санчо, е на върха на копието".

Аз съм гледана на принципа "щом е здраво детето, изкарва добри оценки и не създава проблеми" значи всичко е наред. Останалите две деца на наш'те - едното беше проблемно, а другото - най-малкото.
За допълнителни занимания и да съм искала ми е отказвано, защото няма пари.

така действат много родители, твоите не са изключение. Онази приказка, че майката не давала на бебето да яде, докато не се разреве, не е случайна. "Лошите" винаги получават повече, защото не спират привличат вниманието с ревове и тръшканее. "добрите" деца все ги забравят някъде.

Естел, на мен ми звучиш като много свестно момиче. Каквото и да са правили родителите ти, определено са възпитали добър човек. Тежко се израства, когато парите не достигат, но никой не може да си избира семейството. Сега вече нещата зависят предимно от теб. Можеш да се фиксираш върху лошите моменти, върху трудностите и проблемите и да трупаш мъдрост и характер върху тази база. А може и да приемеш фактите от живота ти, да се помириш с тях и да тръгнеш по свой път, като си набележиш реалистични цели и се бориш за тях ежедневно. Бъди сигурна, че ще намериш съмишленици. И запомни, че ако не ти харесва къде се намираш в момента, винаги можеш да се преместиш. Ти не си дърво, което някой е засадил някъде. Наостряй копието и беж на бойното поле  . Свирни на Мамасита да ти удари един екзистенциален шут за засилка 

Аз вече се изнесох от родния ми дом, колкото и трудно да беше това тръгване.

Да, само дето не може да им се зарадва напълно, защото липсва идеалната среда за тази цел ( в главата му). Та в общи линии реакцията е - я, много приятна изненада, НО ..... и следва списък с негативи. 

ами да - плюеш три пъти в пазва, чукаш на дърво, въртиш се на ляв крак, казваш 'отче наш' наобратно, това за 'застраховка', че друг път такова щастие може и да не те огрее /на яве, или в главата, все едно къде/.

Естел, изчетох ти постовете и си създадох “картина“ за песимизма, който те тормози.
Към въпроса ти “как се лекува П.?“ - започвай с работа над себе си: самочувствието, себеоценката, нагласата, вярата в близките/приятелите и в теб, вярата в утрешния ден.
Спортът зарежда положително, ходене на планина, излизане с любими хора, или просто намери време за хоби, което те зарежда. Обличай хубавите дрехи, прави косата, рисувай пейзажа - прави неща, които да те карат да се чувстваш красива и добре в кожата си. Не се вторачвай в дребни несгоди и несправедливости - махвай с ръка, регистрирай, продължавай напред. мисли за досегашните успехи от порастналите години и поемай нови предизвикателства смело и положително!
Няма да се отървеш напълно, но поне ще поемеш контрола в свои ръце. И П. няма да е такова бреме за теб. Давай! Кураж и да постигнеш хармония!

Аз съм от песимистите, които смятат, че песимизмът не се лекува, като цяло.
Разбира се, хората се променят и развиват, надграждат в една или друга посока, но не вярвам в коренната промяна. Доколкото има промяна, тя може да се забележи когато човек с постоянство използва  силните си страни, укрепвайки ги по този начин, вместо да се тюхка, че има и слаби. Но на миналото си човек не може да въздейства. Факторите, които са му повлияли да се чувства недостатъчно добър, способен, ценен, нужен..., си остават свършен факт и винаги ще си бъдат част от неговия живот.


По мое мнение хората, склонни към песимизъм, най-общо казано, искат да си "поправят" чувствата и мислите, да си повдигнат самочувствието и се приема, че това е задължителното първо условие, за да си променят и живота. Понякога обаче, помага точно обратното - промяна в материалния свят около теб - работа, режим на хранене, сън, обучение в нещо, приятелства, изобщо промяна в ритъма някаква, за да започнат и чувствата и мислите да бъдат по-различно осъзнавани. Ако ден след ден човек  прави на автопилот едни и същи неща по един и същи начин, едва ли ще се случи някакъв прелом в мислите и самочувствието, освен да задълбава по-дълбоко в недоволството към себе си без видима причина.

И последно - има нещо, което важи за всички хора, независимо оптимисти или не - няма абсолютни постижения в личностното развитие или в борбата с душевни нагласи, проблеми  и т.н. Всеки ден се бориш отново с нещо, по малко, няма момент, в който да кажеш: "Ето,  вече успях и оттук нататък няма нужда да се напъвам повече."  В този смисъл най-добрият лечител е самият живот, трупането на житейски опит, защото всеки си има своя борба и свои предизвикателства. Това, което за теб е трудно, за друг е лесно, както и обратното.

А, именно. Аз на дърти години продължавам да свиря на пиано и в 90 процента от времето си викам- ей, това няма изсвирване, ама продължавам, щото съм тъпо копеле. Накрая го изсвирвам. Като повториш упражнението 10 пъти, почваш леко да се замисляш, че може и нещо да стане от теб.

Сега си направи подарък- отдели 70-100 лева за базова акустична китара, отвори нета и научи акордите на една песен.

Като останах без пиано, си купих блок флейта за 15 лева от Метро. Също приятен инструмент.

Или пък нещо перкусионно, може и от детски магазин- цените са под 10 лева. Комплект бонго-бонго е около 85 лева в муз. магазини.

Диатонична хармоника- 10 лева.

Стига да има мерак за нещо нестандартно.

Ето, може и без бой да мине.

Това с връщането в детството и търсене вина в родителите е част от терапията. Трябва да се мине, за да излезеш напред с мисълта какъв готин човек си станала, въпреки всичко.

ми, разбира се, все някой трябва да е виновен! Родителите са много удобна мишена - хем всичко вече е минало, хем вече няма как да се защитят, хем си галиш самолюбието как не приличаш на тях, и след десетина-двайсет години, о, изненада, взел си точно това от тях, и правиш точно така, както най-много си мразил! И започваш да ги разбираш, и вече не изглеждат чак толкова виновни, защото пък ако продължиш да ги обвиняваш, щом вече си открил приликите, хич не ти се ще да обвиняваш и себе си.  

Оставете я Естел, тя ще се оправи и ще намери за себе си нужното! Ще се появи някой нов мъж на хоризонта, ще я метне за луд секс в кредата и букет от рози, и тутакси ще й мине! Новият и вълнуващ секс винаги помага, дори на най-отчаяните.

Не мога да не се съглася....
Съгласна съм и че родителите не трябва да се обвиняват....Но няма лошо да търсиш причини в детството и родителството, които да ти помогнат да си изясниш някои механизми на поведението си и причините за тях.....Невъзможно е животът ни никак да не е обусловен от детството ни -все едно дървото да няма нищо общо с корена си.....