В момента чета ... 12

Татко работеше повече от всеки друг, когото познавах. Като малка ми се случваше с нетърпение да го чакам да се върне от работа и тичах на галоп през улицата да пресрещна камиона му. Бях прикачената му дъщеря, тъмнокосата му съименница, момичето сянка, което го преследваше с желанието да я обича, обича, обича. Той хвърляше кутията с инструменти в гаража, тупваше ме по  гърба и хукваше да си вземе душ. А аз облягах глава на вратата на банята и допирах ухо до дървото.


Беше четири следобед и вече се смрачаваше. Тлъсти мокри снежинки падаха от кавернозното небе и се  трупаха върху пощенските кутии и стълбовете на оградите. Увита в огромно вълнено палто, повече ескимос, отколкото ученичка, тъпчех по снега към улица "Каледония" и скачах по замръзналите локви с ботушите си.

 След развода често се чувствах като единствено дете. Понякога срещах Кели в училищния коридор. Докато се разминавахме, тя ми се усмихваше и аз й се усмихвах, и двете още несигурни как да гледаме на раздялата си. При това положение тя беше все едно някоя петокласничка от друго семейство. И въпреки че не виждах нито мама, нито Анди, нито дори Мат, кръгът от познатите ми растеше. Всеки уикенд след кръчмата татко водеше вкъщи разни жени: омъжени, разведени, с деца, с татуировки, жена с близначка: все повече и повече жени. Нощем те ме будеха , пискайки  и стенейки в спалнята му.

 Един следобед, след като се бе върнала от работа, мама извика Кели, Мат и мен в кухнята. Облегна се на стената и каза:
 - ..., защо не ни донесеш по една кола от хладилника?
 - Но нали не трябва да пием кола? - попитах - Само при специални случаи.
 - Това е специален случай - каза мама.
 Налях кола на Кели и Мат и осъзнах какво се задава.
 - Имам да ви кажа нещо - каза тя, въпреки че гледаше не към нас, а навън през прозореца, към двора, към трите дървета на моравата. Татко беше засадил тези дървета, след като се бяхме родили, кръщавайки ги с нашите имена. ...беше дъб с дебели клони, чиято кора се извиваше на възли  и пукнатини, Кели беше ясен, а Мат беше ябълкова фиданка, все още твърде млада, за да дава нещо повече от дребни зелени плодове.
 
 - Нека да отгатна - казах с каменно лице. - Развеждате се.

 ..........................................................

 Официално мама и татко се споразумяха за споделено попечителство. Според мен имаше нещо физическо в това споделено попечителство. Семейството ни не беше споено от обич и лоялност, а от хрущяли и сухожилия. Времето с майка ми беше една кост/може би бедрената/, времето с баща ми беше друга/може би пищялът/, а ние, хлапетата, бяхме коляното, подвижната част, която събираше заедно онова, което иначе щеше да остане разделено.