„Бий дупе, да да не биеш гъзище”

Тъкмо почнах да го пиша, но се отказах, да не излизам от темата.
Липсата на подобни проблеми и у нас отдавам на това, че няма тъпни от типа на "ти си по- голям и трябва да отстъпиш" или "ти си по- малък и трябва да слушаш брат си" /по- рядко срещано от първото, но и то съществува под слънцето/. "Гледай брат си" ми е забранено, сама съм си поставила ограничението, наблюдавайки проблемите на стотици хора около мен и произхода им. Всеки от моите си има свой личен свят и среда и не си мешат капите. Ако се стори глупост си го отнася виновния, ако са виновни двамата- двамата, ако не мога да разбера или никой или пак заедно, според ситуацията. Стаята се чисти съвместно, помага се и от двата броя, слагат маса, отнасят- всичко важи и за двамата еднакво, с оглед някои възрастови специфики, разбира се.

А и те не са посягали на други хора, въпреки, че се е случвало малкото да отнесе тупалка за десетократно неизпълнение на важно правило, което е парирало следващи опити за същото поведение мигновено, тъй, както милион приказки не го правят. И, както вече писах, е било целенасочено въздействието, не плод на случайност, предизвикващ съжаление след това. Сиреч ни шамарът, отнесен по повод и с мяра, е агресия, ни причинява такова поведение у отнеслия го. Зависи. Като с лекарствата е /ако ще мерим с един аршин и те са необходима силова намеса над организма, ма чиста агресия са, ако ще мерим така/- може много да помогнат, както и много да навредят- въпрос на мяра. И преценка. Целта е крайно и трайно излекуване.

Имам племеннички - голямата е на 7г. малката сега ще навърши 2г. Голямата е изключително кротко и добро дете. Друго такова не познавам . Малката е по-палава, но каквото и да се случи, все голямата е виновна. Малката я бие, хапе я, щипе я и когато каката се оплаче, бива смъмрена, че клюкари и се глези. Едва ли не, трябва да понася всичко, защото е по-голяма. Е да, ама малката бие и хапе всички деца на площадката, защото не знае, че това не е редно. Щом го прилага върху кака си, значи може и върху другите. Изключително глезено дете е, всичко му е позволено.

Moите са с разлика 6,5 години, не мога да кажа, че се бият, защото е ясно, че баткото не удря малкото със силата, на която е способен, а 2-годишно не може да удари много драматично 9-годишно. Така че и аз отговарям с "поступват се, посдърпват се и после отново се обичат".
Забелязала съм обаче, че за големия е въпрос на чест да бди над племенницата и само да усети заплаха за нея, отива да се разправя. Веднъж успя да хване надвиснала над русата й главица ръка, канеща се да нанесе удар, изви я зад гърба на детето и отнесе забележка от мамашата, че е побойник.

А защо твърде често, две деца от едни и същи родители са коренно различни, дори напълно противоположни като държание и поведение, въпреки еднаквото възпитание или поне доста сходно такова? Нали уж родителите са главните виновници?

Те от едни и същи родители децата и биологически може да са много различни- зависи, въпрос на генетика. Един развива генетично заболяване, друг- не. Един има едни предразположения, друг- други. Темпераментът също е такова нещо, с него се раждаш. Близнаци има, които не си приличат никак- ни външно, ни като характер и душевност. На един едно влияе, на друг- друго. Има общи правила по принцип, но има и конкретни специфики.

Първо, родителите на различен етап се държат различно с децата си, а и много често с второто дете или повтарят модела с първото или ревизират грешките направени с него. Дори с едни и същи гени децата биват различни, с различен темперамент, който е по рождение, а не се придобива и от там идва всичко. Често съм виждала родители с първо дете с меланхоличен или флегматичен темперамент, които са напълно безпомощни със следващото, защото то е холерик. Все пак, детето не е бял лист върху, който родителите пишат, а си носи свои характеристики по рождение и те могат да изискват коренно различен подход.

Това е ясно. Въпросът ми е по-скоро реторичен и в контра на твърдението, че родителите са виновни за лошото държание на детето, че методите им са погрешни и пр. Всекидневно има такива нападки тук.

За лошото поведение са виновни, освен ако детето няма някакво съществено ментално отклонение. Сбъркали са в методите- не са търсили и приложили онези, които ще доведат до целените резултати при своите деца, като са смятали, че прилагайки някакви общи такива или методи, резултирали благоприятно при други деца, резултатите и за тях самите са гарантирани.

Имам си едно бавничко, спокойничко и хрисимо и едно буйно, бързо и палаво. От бебета са различни. Няма как методите да са едни и същи. Резултати няма. Та ползваме индивидуален подход. Понеже каквото се получи накрая, хубаво, лошо- ние ще сме причината.

Генетиката не е виновна, нито е подходящо оправдание за нечий мързел. Щото точно мързел е залепянето на вече отработената възпитателна схема върху второто/третото или кое да е следващо дете. Естествено, че всички сме различни - мигар има родител с илюзии за обратното? И въпреки това, на база пребогат личен опит аз твърдя, че две деца с напълно, ама напълно противоположни пол, характер, темперамент и въобще личностни особености, могат без проблем да спазват еднакви правила и граници, и да се държат еднакво възпитано.

Да, ясно ми е това. Не трябваше да се включвам. Просто се присетих за обвиненията към някои родители, че не са добри такива заради мрънкащото и тръшкащо се, примерно, дете. Но не знаят, че другото им е сговорчиво и тихо.
Та, в такъв случай имаме един провал и един успех като родител, така ли? И така да е не означава, че сме лош и неспособен родител.

Не виждам причини тези родители да следва да не бъдат притеснявани. За доброто на всеки родител е да му се напомня, че той отговаря за поведението на децата си, ако ще и да са 10 на брой, което си е вярно. Ако едното не се тръшка, понеже поначало не е имало желание за такива изяви, а другото се е тръшнало 2-3 пъти и сме парирали по подходящ начин, поради което е преустановило тази си практика и двата резултата са еднакви- нетръшкащи се деца. 
Имаме провал там, където не е намерен правилния подход. Ако един лекар излекува ангината на Х, а тази на У- не е същото- един провал и една правилна намеса. Но при всеки случай е по- добър онзи, който е излекувал и двамата. И целта не е да ги степенуваме и ценим, а да се осъзнаем, че сме отговорни и че начини следва да търсим, т.к. такива има. Да виждаме навреме личните си грешки, проявени чрез конкретни поведенчески проблеми у децата ни и да се опитаме навреме да се намесим адекватно.

Ами ако не пренасят модела дословно върху второто, а търсят други подходи, подходящи за темперамента и особеностите му и пак не сполучат?

Акаша, честно казано, не разбирам какво искаш да кажеш  

Когато става дума за деца до пубертет, всяко едно отклонение аз приписвам на родителска грешка. Без изключение. Влиянията на средата до този момент са твърде незначителни, за да надмогнат семейните такива, а пък, както вече споменах, характерите и темпераментите не възприемам като пречка пред доброто възпитание. Виж, от 16-18-20 нататък може наистина да се случи какво ли не, но пък ако основата е здрава и от устойчив материал, надали ще поддаде.

  


   Мрънкащо и тръшкащо се дете значи невъзпитано такова и родителски провал само в бг-мама.
 В реалността за щастие, си е просто дете. От което спокойно може да се получи чудесен, равновесен и полезен за обществото индивид.
 Колкото до родителски провал, това включва далеч по сериозни неща, отколкото формирането у малкото дете на събрано и лицеприятно поведение на обществени места, което съм забелязала, че тук главно се обозначава като "възпитано дете".
 

 

Искам да кажа, че ако с едното дете не се справим дотам успешно както с първото, не ще да рече, че сме безотговорни и лоши родители и че ако имаме успех и с двете, не следва че сме бога на родителството. Защото самите деца като съвкупност от характеристики донякъде способстват по-лекото и безпроблемно прилагане на различните методи. Дори и палави да са, някои деца възприемат по-добре, едно нещо, други кротки пък, не се повлияват от друго нещо и така нататък.
Та в резюме, важно е да съобразиш подходящата тактика, естествено, но до голяма степен сами децата спомагат за по-бързото ориентиране на родителя за ефективния модел.