„Бий дупе, да да не биеш гъзище”

И на мен така ми се струва 

Все пак ми е интересно crazy chick как би действала, ако детето започне да изпада в истерия? Не говоря за агресивно поведение или обиди, само истерийки 


Знаеш ли пък как ще пусна някой вкъщи с обувки, даже и да не са кални  
Не знам другите, но аз не говоря за нищо от изброеното.
Освен това като се замисля истериите ставаха на познати така да се каже места. Като се отиде на рядко посещавано място липсваха.



За мен лошо възпитание е, когато става дума за дете над 3 г. И това е резултат от прилагане на грешен метод преди тези 3 г.
Ако видя дете на 1-2 г. да се реве, че иска интересната играчка, която стои на масата, но не му я дават, няма да го приема за разглезено, знам че вашите всички са вундеркиндчета и на тази възраст вече са осъзнали, че не става така, но нормалните деца стигат този етап на 3 г. И това съвсем не значи, че трябва да му се даде тази играчка или да скочиш и да му купиш аналогична. Хващаш го и го махаш от мястото или си прилагаш някакъв др. метод, който знаеш, че се отнася до него. Ако преценя обаче, че нещото, което го иска не е каприз, например иска вода, храна, определено ще го дам.

За агресията и обидите не мога да кажа нищо от опит, но при малки деца не мисля, че външното влияние е толкова силно, че да пребори семейното. Вероятно има изключения, обаче за мен тези деца са били подложени на същото при провинения. Поне това съм виждала - пердаши си детето на площадката за нещо, и това дете пердаши редовно други деца. Имаше пък едни сестрички, които щипеха децата, ама зверски, до синьо, като се запознах с родителите разбрах, че така ги наказвали вкъщи и родителите на тези деца смятат, че така ще ги възпитат, при това точно по метода „Бий дупе, да да не биеш гъзище”.

Да, трудно се води е разговор, в който не се уточнява за какво точно се говори. "Хроничен" се споменава за първи път в тази тема. Отделно, пък кой каква разлика прави между хроничен и нормален. Има едно много важно правило, за това дали да се смята, че нещата вървят в правилната посока и това е - изблиците на детето да намаляват с времето!  Понякога отнема месеца да се сведат нещата до приемлив минимум, понякога години. И да, понякога нещата опират до възпитателните умения на родителите. Но не, не, всичко зависи САМО от тях, а и от когнитивните умения на децата. И е напълно възможно когато нещата се класифицират като "хронични" - от специалисти, детето де факто да има съвсем съвсем реални проблеми, нямащи много общо с мързела на родителите.

Преди няколко години ходих на кино с няколко класа ученици 1-4. След края на филма салона приличаше на кочина - кутии от пуканки, кола .....
На въпроса ми защо децата не си изхвърлят боклуците на определените места, отговорът беше, а защо ги продават на входа при това с висока надценка т.е. предвид фактите и обстоятелствата  това е социално приемлива норма.
Признавам, че не можах да отговоря, дали от изненадващото за мен обяснение или от стария ми модел на възпитание, просто замълчах.   

Е така де. Аз мога енциклопедия да издам с лично чути най-невероятни обяснения за модерните днес (анти)социални норми - като се отпочне със силните характери, лидерите, свободолюбивите, индигата, пубертетите, оцеляващите, нетърпящите авторитети и крехките души, та като се стигне до държавата, учителката, лекарката, капиталистическите потисници, фармацевтиката и злите световни конспиратори. Всички тези са виновни за удрянето, хапането, хвърлянето на боклуци, смущаването на де що има представи за обществен ред, тичането в ресторанти, нагрубяването, чупенето на играчки и въобще всички възможни чудни прояви на детската богата душевност. Няма одушевени предмети, отговорни за това нещо, не. Има само псевдоинтелектуални оправдания. Ще рече човек, че народът масово е получил пълна амнезия по отношение същината на думата "възпитание". Съвсем просто е:

Родителят е отговорен за възпитанието на своето дете (възпитание = процес на изграждане на поведенчески норми плюс проверка на постигнатия резултат).

Ако това дете, бидейки на независимо каква възраст и независимо по каква причина (характер, период, израстване, дума по избор), се държи социално неприемливо - например се намира в период на незачитане, тръшкане, хапане, хвърляне на боклуци или камъни, словесна или физическа агресия, свръхчувствителност или сколнност към пронизителен пищеж - въпрос на елементарно родителско възпитание е тези му периоди да не бъдат натрапвани на целия свят.

Тоест, дори и да сме напълно ОК с буйната природа на потомството си, си го държим вкъщи това потомство, в случай, че то видимо и осезаемо пречи на останалите (например оставя видими следи върху помещенията, в които се намира или върху другарчетата, с които си играе).

За хората с проблематично вникване в писмена реч уточнявам, че инцидентните прояви не са предмет на обсъждане. Говорим за утвърдените модели на поведение, които са лесно разпознаваеми дори при най-малките деца и техните родители.

Мама Нана, има и друго- особено при малки деца с още неустановени твърди навици и поведение, които, обаче, не се съпровождат от родителите си навред, напр. в по- ранна ученическа възраст. Те се водят по средата, в която попадат, доста често. Защото са деца и поради изписаното в първото изречение. Ако едно дете принципно няма да хвърли книжки, пуканки и друг боклук из киносалона, да залива останалите с кола и каквото има под ръка, но е свидетел, че околните го правят и затова няма санкции и контрол никакъв не се прилага, може и да хвърли книжка, може и да каже обида, може и да проговори на висок глас.
Нещата са динамични. Но едно е да го прави редовно и навред, да е инициатор на подобни прояви, друго- инцидентно и с ниска интензивност на нарушението. Тогава много зависи дали родителят е разбрал своевременно, дали в съответното колективно място за посещения има организация и контрол /те не зависят от родителите, които не присъстват там/.
Въпреки това основата, дадена от дома си остава. И едва ли нормален възрастен човек предполага, че дори и добре възпитаното дете няма никога да прекрлачи граница или да опита. Въпросът е в интензивността и честотата на това прекрачване.

Е, самата ти казваш, че възпитанието е процес.

Според теб, на каква възраст би трябвало да е приключил този процес и детето да се държи социално приемливо?

Защото според някои хора, възрастта бие към 2-3.
А аз пък знам за "първите 7".

В първите си седем, че и повече, децата трябва да се държат социално приемливо под давлението и със съдействието на родителите си. След това - сами. Но по принцип и закон ние сме отговорни за децата си във всеки един смисъл до достигане на пълнолетието им, което според мен изчерпва отговора на въпроса ти.

 L'Agent, процесът е докато детето е в детска възраст и започва от раждането, според мен.

Всяко общество има свои правила, на които родителите следва да научат своите деца. Затова преди няколко дни разграничих случаите- ако едно нормално развиващо се дете не се държи според нормите, нормални за даденото общество и за възрастта му, то или родителите му имат различни виждания за позволено/ непозволено /и тогава и те и детето ще имат проблеми, ако останат в това общество, неминуемо е/ или родителят просто не съзнава, мързи го, не знае как, не търси помощ, щом види че не може да се справи сам, за да постигне съответните резултати.

Значи ако видя как дете говори глупости, хвърля, чупи, проявява агресия например, бих оценила постъпката му като невъзпитана. Понеже си е такава. Ако го срещам редовно и го чувам и виждам редовно с такива негови прояви, значи детето не е възпитано и има да се работи в съответната насока. Но пак зависи и от средата- защото то може вкъщи да не се държи по този начин, сред близки и познати да спазва съответно поведение, но попадайки в средата, където това е норма, то започва да се държи според средата. Последната е също много важна, особено при по- малките деца.

Напълно те подкрепям в това обяснение. И продължавам да недоумявам как може да се приема, че периодите на истерия, налагане или тръшкане, с продължителност повече от месец, два, три – се приемат просто за период. От друга страна – ако пък е така дълъг този период – отговорност на родителя е да успее да намери правилния подход и да повлияе. Не може ти с години да не можеш да се оправиш с детето си и да отдаваш това на кофи периода...Същото е в тийн годините. Трудни години, очевидно, но нали това е идеята - да сме близки с детето, да го познаваме и да има достатъчно връзка с него, така щото да минимализираме негативите в неговото поведение. Често родителите просто вдигат ръце с думите - абе той е в пубертета. Добре, но все пак - никога не бива да се отказваме от усилия и вярвам, че ако детето е достатъчно възпитано и близко с поне един от родителите - нещата драстично могат да се променят, дори в трудните за съответната възраст - прояви. За мен така стоят нещата.

Винаги ми е било чудно следното и никога не съм получавала адекватен отговор: какво правите, когато едното дете е в "предиод на агресия", а другото е потърпевшо от това? Колко време е приемливо да се изчака този период да отмине? Защото е ясно, че собствените деца са по-ценни от чуждите и докато е приемливо детето ти да налага другите, то едва ли е приемливо едното ти дете да налага другото.

Ох, обяснявам за последен път.
В случаите на тежки истерии, като нашия и на НСЧ, пристъпите са веднъж на няколко месеца, а не всеки ден!
През останалото време детето се държи възпитано и социално приемливо за възрастта си!

Много се извинявам, но темата не е за вас и вашите деца, та да охкате и отделно от това, явно нямате понятие какво означава "тежки истерии". Последната тежка истерия, която наблюдавах лично през август, включваше шумни пристъпи на всеки час средно. За какво ли не. Докато полудееш.

Били сме потърпевши и просто престанах да го водя на местата, където се случват случките. В градината му също имаше едно дете, което тормозеше всички – и то с бой. Родителите това повтаряха – ама той не е такъв нашия син, сега просто е в такъв период, не можем да си го обясним. Бях забранила на сина тотално да се доближава до това агресивно дете, явно и другите родители са направили същото – защото в един момент побойника си стоеше сам в края на двора, игнориран от почти всички и наказан от госпожата. След месец – престана да е такъв, родителите благодариха на госпожите и си признаха – ми ние нищо не правехме, не знаехме какво...


Какво ще рече тежка истерия? Това ми звучи направо плашещо...

Аз седях като квачка до детето си и ако посегне, не да удари, защото не допусках, го изнасях от сцената. Това сравнително бързо го научи да не посяга. Тази му фаза беше, когато беше на година и половина- две.

И аз се присъединявам към въпроса. И още - на изпаднал голям човек в истерия, не се ли удря шамар, за да се опомни?