Раждане в Окръжна Болница "Св.Анна" град София

Беше при д-р Дачева - е, не ми се говори просто. Първо, предварително се бях разбрала с нея (уж), че не искам упойка и окситоцин. Като отидох там, обаче, тя не спря да "дудне" в продължение на 3 часа: защо съм се била мъчила, да ми били сложили упойка и окситоцин, че да минело по-бързо, ако чакам да стане от само себе си, ще минат още 5-6 часа и после нямало да имам сили да напъвам и не знам си какви още глупости. Тъй като болките от контракциите бяха доста силни (тя ме накара да лежа), аз взех, че й се вързах, че после няма да имам сили да напъвам и се съгласих. За половин час вече имах пълно разкритие, но нямах естествени напъни. Държаха ми краката разкрачени в шпагат, което ми пречеше да напъвам силно. Анестезиологът ме удари в корема с идеята да помогнел, но болката беше толкова силна, че за пръв и единствен път в живота си изкрещях от болка. Неадекватната реакция на Дачева беше: "Това пък за какво беше?" Накрая, след всяко мое напъване, малката се връщаше обратно - това ми го каза няколко пъти Дачева и аз й казах, че не мога да напъвам повече (с което имах предвид, че по-силно от това не мога - поне не и в тази поза), използвайки краткото време между две контракции, за да може тя да си направи сметката дали има смисъл да напъвам още или направо да предприема нещо друго - все пак тя вижда какво става и колко точно се връща - ако си стои на едно място, очевидно няма смисъл от цялото упражнение. Но нейната отново неадекватна реакция беше: "Е как да не можеш да напъваш? Млада, здрава жена, пък да не може да напъва!" Изобщо не разбра какво имах предвид. След още няколко напъна от моя страна, на нея най-накрая й просветна, че така няма да стане и трябва да използва форцепс. След това ме ши известно време. Най-гадното от всичко, обаче, беше болката след това - зверската постоянна болка ме държа 2-3 седмици (до степен, че не можех да си стоя на краката от болка, не можех да ходя, и най-малкото движение увеличаваше болката до степен на нетърпимост), 2 месеца не можех да сядам, а болката изчезна напълно около 6 месеца след раждането.
Ако вместо да ме навива за окситоцин, беше ме накарала да стана (за да са малко по-поносими контракциите и да се ускори разкритието), щеше да е много по-добре. Защото съм сигурна, че ако организмът ми беше имал възможността да се подготви сам за раждането, щеше да е по-вероятно да имам естествени напъни - които да помогнат за самото раждане и можеше самото раждане да протече по-леко и възстановяването ми след него да е по-бързо.
Но повече при д-р Дачева няма да стъпя никога!
Преживяването беше толкова кошмарно за мен, че не исках повече никога да забременявам и бях решила, че следващите деца ще са осиновени. Доста се бях травмирала, а и още съм.

Бях в самостоятелна стая. Родих около обяд, 2 часа по-късно ме пренесоха в стаята. Като ме отпусна упойката няколко часа по-късно, почнаха зверските болки. След още няколко часа (към 10-11 вечерта) не издържах и извиках акушерка. Явно, обаче, защото не съм викала от болка (търпях си тихичко), тя не разбра колко много ме боли - направи ми компрес с риванол. Цяла нощ не спах от болка, но не исках да притеснявам хората през нощта и едва дочаках да стане 6 часа - казах им, че не съм могла да спя от болката и реакцията беше: "Ама защо не каза, че те боли толкова?" Ами аз нямаше да ги извикам, ако положението беше търпимо. Сложиха ми инжекция с обезболяващо, но за съжаление, и това не ми помогна. Дачева ми се обади сутринта и й обясних, че ме боли много. Пита ме дали са ми дали бебето - обясних, че не са. И тя реагира: "Е, не ми казвай, че си толкова зле, че не можеш да си гледаш бебето!" Е, всъщност бях толкова зле. Но знаех, че е важно да ми донесат бебето и сутринта, като мина визитацията, поисках да ми я донесат. Отново беше малоумният анестезиолог, който каза, че като я искам, трябва да отида до неонатологията и да си я взема! А аз едва се довлачвах до банята! С триста зора и супер бавно едва успях да стигна до неонатолагията. По пътя някаква акушерка ми се подсмихваше и ми викаше: "По-смело!" - ще кажеш, че е толкова лесно, при все че при всяка крачка болката се засилваше още повече и едва успявах да направя следващата. Дачева дойде по някое време следобяд и й споделих, че не ми е подействало обезболяващото - тя не ми повярва, предложи да ми сложат свещички.
В един от дните, тази, която разнасяше храната, отказа да ми я донесе в стаята - трябвало аз да си я взема. Да, има родилки, които си ходят нормално - но при мен болката беше наистина непоносима - всяка крачка беше мъчение за мен. Знаех, че трябва да ям обаче, заради кърмата и някак го направих - и все пак 5-6 крачки за нея едва ли биха били такъв проблем, при положение, че нищо не я боли.
При следващото посещение Дачева се засече с родителите ми и им обясняваше как съм била неадекватна по време на раждане. Какво е очаквала да правя по време на раждането, за да съм адекватна според нея? Неадекватната беше тя - нито успяваше да прецени ситуацията, нито да разбере какво се опитвам да й кажа.