Женени сме от 11 години, имаме прекрасна дъщеря на 11. Преди да се оженим, ходихме около година, после аз забременях и то се реши от само себе си - сватба и т.н. Не може да се каже, че съм била щастлива през всичките тези години, но не съм била и нещастна, просто не съм се замисляла. Но напоследък се замислих... Мъжът ми ме ползва направо като безплатна прислужница вкъщи, след като се наяде, рядко си вдига дори чиниите от масата. Свикнал е да му се слага, да му се вдига. Изобщо - да му се слугува. Това за него се подразбира от само себе си, така е възпитан. За него жената трябва да прави абсолютно всичко в къщи, дори и да ходи на работа, няма значение. След работа аз трябва да домакинствам и да върша всичко, а той след работа трябва да седне пред телевизора с ракийката и салатката (направена от мен) и да си почива, защото е изморен. В целия ни съвместен живот една чиния не е измил, с нищо не ми е помогнал. Приятелите му също - те са най-важни на света, семейството остава на заден план. Никога не ме е поканил например да излезем двамата да пием едно кафе примерно, само двамата. Ако сме излизали, винаги е било по моя инициатива или след като сме поканени от общи семейни приятели. За него е нещо напълно нормално да излезе с приятелите си (ергени всичките, макар и около 40-те) на дискотека или кръчма някоя и да се прибере към 4-5 часа сутринта пиян на кирка, докато аз ако изляза на няколко месеца веднъж, ми се натяква как много съм била излизала и много съм била похарчила (има няма 20 лв). Много пъти ми натякваше, докато работех (от 3 седмици не съм на работа), че от моята работа полза няма и изобщо май от самата мен полза няма. Сега разбра, че имало е полза от работата ми, но както и да е... На рождения ми ден тази година (празнувах го на заведение) се скарахме и той си тръгна, като се прибрах и аз, разбрах, че ме е заключил отвън. Ключът в ключалката, на звънене на вратата не отговаря, телефонът изключен. Отидох да спя в апартамента на майка ми, на сутринта обяснението беше, че бил заспал, моля ви се. Изобщо това са много малко от нещата, с които ме обижда ежедневно. Физически тормоз никога не е имало, директни обиди - също, но със самото си държание безкрайно много ме обижда и с всеки изминал ден все повече си мисля за раздяла. Притеснява ме единствено детето, нищо друго не ме спира...Е, излях си чувствата...
А вие? Защо се разведохте? Споделете ми чувствата си, имахте ли деца, как реагираха те? Вие ли поискахте развода или партньора ви?