Започнах да надничам в този форум, да видя какво се коментира. Честно казано много не ми се споделя, но може би е добре да чуя и мнение на хора, които нямат касателство със ситуацията. Въпреки че от това, което разбрах всеки си пречупва нещата през неговата гледна точка, през това, което той е преживял и това, което той иска..много е трудно да се поставиш на чуждо място.
И все пак. Преди един месец казах на мъжа ми, че искам да се разделим. Причините са, че се чувствах много зле, имахме проблеми, които години наред не можах да реша и накрая когато разбрах, че нищо не мога да направя установих, че просто не го обичам и за мен е мъчение да съм с него. Аз самата съм дете на разведени родители. Само дето моите се разведоха много късно, след като завърших гимназия. А аз не помня някога да съм ги виждала щастливи двамата и цял живот съм живяла с идеята, че съм им провалила животите, защото са останали заедно заради мен. Заради това не виждам смисъл двама човека да са заедно ако не са щастливи. И от своята си гледна точка смятам, че за детето е по-добре родителите му да са разделени и щастливи. Аз лично щях много да се радвам моите ако се бяха разделили по-рано.
Но мъжът ми не мисли точно така, той сега е във фазата "дай ми шанс, всичко ще е различно". Аз на моменти се чудя какво да правя. Факт е, че с него някои неща са ми много по-лесни, но някак си не е честно да съм с него само защото ще ми е лесно. А не го обичам и чувствата си не мисля, че има начин да ги променя. Но се чувствам много виновна заради детето. А и той допринася. Включително и родителите му ми представят някакви сценарии, в които аз едва ли не ще съм с някой друг, ще си имам други деца и първото ми дете щяло да остане на второ място. Аз такова нещо не мога да си представя.... Обичам детето си и за мен наистина е най-важно то да е добре. Но не мисля, че ще е добре ако родителите му не са щастливи (а аз досега не бях). И от друга страна знам, че все пак ще я лиша от много неща и много ми е мъчно и ме боли.
Детето ми е на 4 г. и половина. Опитвам се да я й обяснявам нещата така както са, но не съм убедена, че ме разбира, тя иска да сме си заедно, свикнала е така да ни вижда.
Виж целия пост
И все пак. Преди един месец казах на мъжа ми, че искам да се разделим. Причините са, че се чувствах много зле, имахме проблеми, които години наред не можах да реша и накрая когато разбрах, че нищо не мога да направя установих, че просто не го обичам и за мен е мъчение да съм с него. Аз самата съм дете на разведени родители. Само дето моите се разведоха много късно, след като завърших гимназия. А аз не помня някога да съм ги виждала щастливи двамата и цял живот съм живяла с идеята, че съм им провалила животите, защото са останали заедно заради мен. Заради това не виждам смисъл двама човека да са заедно ако не са щастливи. И от своята си гледна точка смятам, че за детето е по-добре родителите му да са разделени и щастливи. Аз лично щях много да се радвам моите ако се бяха разделили по-рано.
Но мъжът ми не мисли точно така, той сега е във фазата "дай ми шанс, всичко ще е различно". Аз на моменти се чудя какво да правя. Факт е, че с него някои неща са ми много по-лесни, но някак си не е честно да съм с него само защото ще ми е лесно. А не го обичам и чувствата си не мисля, че има начин да ги променя. Но се чувствам много виновна заради детето. А и той допринася. Включително и родителите му ми представят някакви сценарии, в които аз едва ли не ще съм с някой друг, ще си имам други деца и първото ми дете щяло да остане на второ място. Аз такова нещо не мога да си представя.... Обичам детето си и за мен наистина е най-важно то да е добре. Но не мисля, че ще е добре ако родителите му не са щастливи (а аз досега не бях). И от друга страна знам, че все пак ще я лиша от много неща и много ми е мъчно и ме боли.
Детето ми е на 4 г. и половина. Опитвам се да я й обяснявам нещата така както са, но не съм убедена, че ме разбира, тя иска да сме си заедно, свикнала е така да ни вижда.
Но според мен не беше преувеличаване, просто не ги е осъзнавал нещата и все още не може да ги осъзнае. 
всеки може да има много повече шансове. но и тогава въпросът е актуален "ще бъдем ли щастливи след всеки шанс ?"