Невъзможните хора в живота ни

Малко оффтопик-обаче винаги ми е било много странно как майка ми все посмърча на разни филми/сериали където героинята се оплаква, че е малтретирана, а когато преди години още ѝ бях споделила за мен, ми каза да търпя-аз съм си го била избрала и прочие...

И аз веднъж опитах да споделя на уж близък човек и останах разбита - каза ми да не се изживявам като жертва и че трябва да поема отговорност, нямало лоши хора и не на последно място - "какво толкова те е тормозил". Ами да, всъщност нямам доказателства за тормоза, освен едно писмо, в което ми се извинява, че ме е ударил и ми се обяснява в любов. Това е. Другото всичкото беше тихо и подмолно. Аз бях злобната истеричка, която съседите чуваха. Бях кълбо от нерви. Накрая се мразех. Да, нямам други доказателства! Дори ми е трудно да си спомня конкретни случки - те бяха ежедневие. Но помня как се чувствах. Помня колко плаках и се обвинявах, помня колко много енергия съм отделила да мисля какво да направя, за да сме щастливи или поне спокойни. Помня колко пъти възраждах надеждата си, че може би ме обича.
Може би е его, но най-най ми е мъчно да осъзная, че никога не ме е обичал.

P.S. Не зная защо хора, които претендират да са ни близки, всъщност не ни вярват и дори не се опитват да ни разберат. Как може поне малко емпатия да нямаш? А пък не изглеждат психопати.

Защото никой не е в твоите обувки, има хора, които са имали щастието да не се сблъскат с нещо подобно и някак не вярват, че е възможно, не могат да го разберат, защото не са го преживели лично. Има и хора с много ниска, направо липсваща емоционална интелигентност и способност за емпатия.
И никак не на последно място: невъзможните хора в живота ни често се опитват да изкарат себе си жертвата. Оплакват се от теб при всеки възможен случай /зад гърба ти естествено/. Преиначават нещата както са им удобни на тях, както те ги виждат в болната си психика. И са много убедителни в лъжите си. Съответно ако някой не ти е достатъчно близък и не те познава достатъчно добре много лесно може да им повярва и не само да не ти съчувства, а и ти да си виновната в неговите очи... И т.н.

Според вас тези хора, осъзнават ли, че имат проблем и търсят ли помощ и начини да коригират деструктивното си поведение? Или всичко при тях е подсъзнателно? Предполагам, че един здрав и разумен човек, търси и грешките в себе си, не само и единствено в другите. На моменти си мисля ,че и аз съм токсичен човек... доста често реагирам с една особена мнителност и критика към хората, което не мисля, че е добре. Имам нужда да преработя негативните емоции преживени в миналото. Така поне ме посъветва психолог. В момента усилено чета по темата, анализирам себе си и постъпките си  и си търся терапевт.

Според мен хората с личностни разстройства не осъзнават, че имат проблем. Пак ще взаимствам от книгата за енергийните вампири - ако самите осъзнаваме, че някои от характеристиките ги притежаваме и ние, то можем да се опитаме с определени техники да ги променим. Авторът казва, че всеки от нас носи по някоя от чертите, и щом го осъзнаваме, това вече е една крачка напред. Но за енергийните вампири казва: "Ако искате да разберете дали някой е емоционален вампир, дайте му книга за самопомощ, която идеално описва неговата личност и вижте дали реагира и открива свои черти. Емоционалните вампири нямат способността за самопознание."
И още нещо от книгата: "В университета научих това просто разграничение: когато хората побъркват себе си, те имат неврози или психози. Когато побъркват други хора, те имат личностни разстройства."

Мисля, че когато загубят някого, имат моменти на просветление. Поне са ми се стрували истински тея моменти, когато уж осъзнават някои свои грешки. Но това са наистина моменти и не се задържат никак дълго в съзнанието им. Сякаш си самовнушават, че причината не е у тях и сякаш наистина силно си вярват, като започнат да обвиняват теб и наистина се имат за жертви. Не зная, не вярвам, че човек може да играе театър дълго време. По-скоро си мисля, че дълбоко и силно си вярват.

В много случаи нищо не осъзнават, камо ли да премислят и съжаляват. Това, което ги плаши и кара да надянат "милото" лице, е че обектът на контрола им се изплъзва. А с това губят контрол и власт, губят и усещането за величие, което те им дават. И като няма върху кого да се доказват, се вижда какви са мишоци. А докато подлъжат друг човек, ще отнеме време, ако изобщо успеят. Та затова играят театър, докато подлъжат потърпевшия пак, след което изчакват известно време и почват старата песен на нов глас - именно защото без да мачкат друг човек, не могат да имат самочувствие и да се чувстват велики.

Не, токсичните не се променят, просто защото смятат, че нямат проблем.Отделно от това, само човек, който е бил в близкото им обкръжение ежедневно, да речем 6 + месеца, може да ги хване в манипулациите.Прикриват се, докато жертвата няма много избор за бягство.Забелязала съм че дори и майка може да не повярва и да обвинява дъщеря си, че предизвиква едва ли не, такова поведение.Това е абсурдно, но като че ли това е стар проблем майка - дете.Детето не е покрило проектираното от майка му за него.И с годините пропастта за щастие се увеличава.Бях стигнала дотам, да запиша отново значенията на основни нравствени категории.Колкото и нелепо да звучи.Ако си съставите един тест със ситуации и отговорите как вие бихте реагирали и как той, ще зейне пропаст, сигурна съм.Тогава съвсем точно разбрах , че този човек е зъл.Оттук насетне, единственото което човек трвябва да направи е да намери път за по- безпроблемно бягство и спиране на всякакви отношения.
Дали наистина има тестове нямам идея, но психолог щом може да прецени дете, сигурно може и възрастен токсичен да разпознае.Но те не ходят, пазят се, а жертвите им търсят външна помощ

На кого е тази книга?

За мен най-токсични са не агресивните, а правещите се на жертви. Срещу такива ми е било и най-трудно да реагирам. Играят по тънката струна на съжалението.

АЛБЪРТ  ДЖ.  БЪРНСТАЙН - "Енергийните вампири"

Отново аз съм виновната,истеричката и тази с невъзможният характер...


Между нас няма съперничество той е с перфектният живот,с перфектната работа с образование макар и средно.Аз съм пълно нищожество дори не трябва да повдигна глава пред негово светейшество.Аз съм виновна за всичко и не се вижда,че да се стигне до тук и сега и той има вина...
Няма как да говориш простотии с които знаеш,че ще нараниш и обидиш обаче изискваш да ти се мълчи и да се прави каквото поискаш.Да знаеш,че всяка дума е провокация а да изискваш смирение и наведена глава.Той е различен,не се извинява след като те обидил и наранил просто за известно време притихва и след време не повече седмица две стартира мъченията с нова сила.Разбирайте цялата устна тирада и обиди на които е способен.Най голямата ми грешка е,че успях да го нараня аз така,че да ми го връща при всеки удобен момент с най голямото удоволствие с което може.

Няма да навлизам в подробности,но при едно спречвкане с най близък роднина брат/сестра нормално ли да не си говорите години наред.Не не говорим за серизни разногласия а за спречкване между близки които живеят под един покрив.
 
Аз също не съм с идеален характер избухвам лесно и лесно ми минава.Когато знам,че незаслужено някой си е отнесъл от моя гняв после ми тежи.Едно обикновенно скарване може да го мисля с дни и трябваше ли това да кажа...защо казах така.Винаги съм вярвала,че във всеки човек има добро и макар да видях,че точно той свети с надпис "бягай с 200"останах.
Как ви се струва човек винаги оплакващ се от предишните си връзки и как никоя не е била това което иска.Как всяка една си има кусури...а най дългата връзка продължила с години завършила с това,че докато са все още заедно тя си намерила друг и се омъжила месец след раздялата.Не ме разбирайте погрешно вероятно съм афектирана от днес сутринта,но вече се чудя аз ли греша?Аз ли съм виновна за това държание и ако е така защо съпругът ми ме е обичал?Защо той се държеше по друг начин а сега се получава така!И ако има грешка как да я поправя?

Всички казват най тъмно е преди изгрев аз вече не очаквам,че ще изгрее това слънце при мен..😢

Ма ти с него няма какво да седиш. Махай се. Няма поправне това

Съгласна съм с HAPPY, останеш ли там това е животът който те чака, а раните стават все по-неизлечими, които той ти оставя. Започнала си да търсиш в себе си вината, вместо да можеш да видиш реалността и че той има отклонения.

Моят с родителите си не общуваше 10 години, със сестра си - 6 години. Сега си говорят, първи дружки са, най-идеалното семейство. Защо не са си говорили, имало ли е някакъв проблем, никой не споменава. Те цялото им семейство не могат да застанат очи в очи с човека и да кажат, ако има нещо нередно. Аз със всичкия си акъл съм се изправяла пред майка му /разбира и се и пред него/ и съм си казвала какво не ми харесва, но си мислех, че това е най-нормалното нещо на света... Ама не и при тях. Само интриги, говорене зад гърба и манипулации. Всяка критика се приема като кръвна обида и ела гледай какво става после...