Невъзможните хора в живота ни

Много сложна тема започнахте. Ми сега ще ви кажа. Дъщеря ми на 7 заминава на море лятото с баща си. Той и взема телефона, изключва го и обяснява, че майка и не заслужава да знае къде е. Ако аз не поддържах контакт с отровните му роднини какво трябваше да правя? По-късно вече на 12 беше, отиват с жена му  нейната дъщеря и моята, четиримата на море.  Оставят пуберките на плажа и се прибират да си лягат. Те се запознават с компания от връстници и им сипват водка в чашите, дъщеря ми се усеща и ми звъни притеснена. Аз разблокирам бившия, звъня той ми натиска отказ, жена му ми звъни да ме обижда, а аз исках само да приберат децата, които сами не намират хотела. Това са само 2 примера. Имам още. Да пиша ли?

Злодеида, няма смисъл. Който не е бил в отношения с такъв човек, от 10 кладенеца вода ще извади, за да ти обясни, че ти нещо не правиш като хората и че винаги има друг вариант/изход от ситуацията.

Обяснявали са ми, че аз не правя нищо като хората. Познайте кой.

Разбрах.
Зло, за убиване е тоя.
Най-доброто е да не общува с него, ама и това не е вариант. Закона го защитава.
Ами ако беше се случило нещо с дъщеря ти?

Нищо не се случи, но и уплахата не е малко.

Напротив. Именно другия родител, роднини, обкръжение, приятели са хората, които ще въздействат на детето, независимо малко или поотраснало, особено пък в пубертета евентуално, в положителна посока, ако са на място, ако са хора, ако са семейство в добрия и здравословен смисъл на думата, ако имат капацитета. Само дете не може да контролира и да се отърве. Сам човек трудно....Не случайно жени, останали сами, без обкръжение и приятели, трудно се измъкват от невъзможен, от насилник, от лошотия. Претопени са. Не случайно има групи за взаимопомощ, аларми и механизми за помощ някаква към такива хора (има и мъже, не е само към жени, да не се чете еднозначно).
Децата винаги са потърпевши и носят травма. И ние като възрастни-също. Кой как е отработил своята не е тема.
Зло, малката беля, дано имат късмета децата, даваме насоки и така...

Понеже зачекнахме темата за децата и отработването. Поставени в еднакви условия, моите деца реагират различно и отработват различно травмите си от съжителството с нас като родители. Еднакво съм ги учила, насочвала, съветвала, после обърнах плочата, започнах според човека, защото са различни. Едното дете си намери своя начин, или поне не показва (понякога рязката реакция към нещо и тоталната стена, която пуска също е показателна реакция между другото за все още неотработена травма, нищо, че се прави, че не и пука, и че никой не може да и бръкне в душата-може, и още как и това прозира дори в такъв тип отрицание). Другото дете се тресе от нерви три дни преди евентуална среща, макар да знае, че срещата ще е кратка (а в 90% от случаите даже той забравя за нея и не се появява), и шансът да откаже среща е нулев, тя е на принципа-да минава там по-бързо, да се отчета и това е, после чак догодина. И сега изненадата-детето, което демонстрира уж отработен проблем не е по-самостоятелното дете. Обратното е-другото с неотработената травма е самостоятелно от години, живее отделно от мен отдавна, има свой живот като възрастен индивид вече и трупа житейски опит и сама, не под мой покрив и крило.

Да, но говорехме за порасналите. Детето на 20 не е на 12, нито малко дете. То е изграден човек и каквото сте му помогнали и въздействали, вече е факт, нали.

Между другото има една книга "Отровните родители". Оттам човек може да научи, че понякога, когато единият родител е отровен или невъзможен, другия му е лика прилика. И двамата са обединен фронт на злото и могат да побъркат детето си далеч по-качествено, отколктоо разведените. При развод и един по-проблемен родител, детето поне вижда различен тип отношение, прави сравнение. Може единият родител да му разтълкува постъпките на другия и т.н. Но при обединени отровни родители то почти няма избор, освен да се опре на самото себе си. Щом и тези деца имат шанс, порастват и оцеляват, и останалите трябва да се справят.

фаастък - да, децата отработват травми, ние можем да помогнем като родители. Но постоянната мисъл на дори само единия родител как едва ли не детето е съсипано, защото имало травми, защото не било се отработило и подобни, децата го усещат. Затова по-добре да вярваме в тях, да знаем, че ще се справят и да им вдъхваме увереност.

ЗЛОДЕИДА, лошо е всичко това, но основата са счупените отношения между теб и БНД.

Нямате си доверие. Защо - вие си знаете.

Доверието се чупи бързо и лесно, а се гради бавно и трудно.

За това съм съгласна - заедно с оня бяхме осмокрако чудовище. Добре, че се разделихме.
И моите деца съвсем различно отработват травмата.

Tова е нещо съвсем различно от-не ме занимавайте и оправяйте се сами.
Поотраснали е много широко понятие. Ако всичко се е случвало докато са на 16-18, до 20 няма шанс да отработиш каквото и да е, еле па сам. Не, не е достатъчно да чукнеш пълнолетие, за да имаш устоите, които са били рушени малко преди това.
Никой не казва, че лягаме и умираме, всички "оцеляват" някак. Криво-ляво-право, все едно. Всъщност не е точно все едно, ако си адекватен. Точно това не е все едно ако виждаш пораженията. И точно, защото е добре да вярваме в тях (в децата), е някак релевантно да им дадем сили първо ние, колкото можем, и да им вдъхваме увереност. И пак се връщам на-ма кво ме занимавате, оправяйте се....което е всичко друго, но не и вдъхване на увереност за една голяма част от хората по принцип, не само за млади хора на 20. За елементарни житейски драми и ситуации е ок, нека разграничаваме нещата.
И няма "постоянна мисъл как детето е съсипано", не знам защо това четеш между редовете. Има прост реализъм, а именно-че случвалото се, се е отразило по някакъв начин на всички по веригата, неминуемо. Как, в каква степен, колко дълбоко, има ли, няма ли нужда от външна помощ, от роднинска подкрепа, от специализирана подкрепа, или махваме с ръка и казваме-е кво толкова, голям си-оправяй се, е въпрос на лични решения, възприятия, капацитет на действия и т.н. Не е гола фиксация и е според нуждите, а те са индивидуални.
И нека не четем, че разговорите ни с децата дали по такава тема, или друг житейски проблем, е фиксация. Не е. Това е част от живота, в социум.

Явно не се разбираме и няма смисъл да пиша повече

Не схващам какво още мислите, че може да помогнете на 30 или 40 годишен човек, освен да гледате внуците понякога. Другото е направено отдавна.

Ако някакъв проблем персистира и е еднакъв през годините (визирам семейните истории с родители, а не нови такива), колко време по един и същи начин ще давате подкрепа и т.н.? Развитието трябва да дойде от самия човек, а не вече от родител.

това за последно

Аз се извинявам, но не говорим за 40-годишни деца.

Някой спомена, че и на 40 се отразява по-горе. Съгласна съм, ама тогава родителите са на 70 и вече те са за помощ по-често.

Аз споменах за 40 годишни. Те не са се събудили на 40 с проблемите зарад нотровния родител. Трупани са, през целият им живот. Добре, че не разбираш за какво говорим някои.

Дъщеря ми вече е на 18. Преди месец пак и завъртя главата и детето се отказа да кара шофьорски курс. В момента са се впрегнали всички да и говорят, че няма смисъл да учи в университет. Ако аз не знам това да противодействам наистина ще успеят. От това, че аз не ставам за нищо ъпгрейдна, че тя не става за нищо.