През март бяхме две чертички засмени, а през НОЕМВРИ 2012 ще сме вече в Родени

Цял ден изкарах в разходки пеш и последни дребни покупки за болницата. Купих си и едно красиво цветенце за вкъщи и финиширах след обяд вкъщи на чашка винце. Между временно контракцийките, които си имах от няколко дни ми се сториха регуларни. Брейййй, викам си.....дали пък не се почна. Ама ни тапи, ни води, ни по-силни от обикновено болки...  Легнах си да видя дали ще спрат / с чашата винце / да си зяпам телевизия.  Да ама не.
Не спират и не спират, ама и не болят. Че и през 3 до 5 минутки. Станах аз към 4 следобед, сготвих си и по едно време отивам до тоалетната и що да видя...тапата...ама как се ухилих не е истина... Викам си ще чакам да почнат да болят...Чаках,чаках и нищо....Моя си дойде от работа, малката от гости, а аз нищо не казвам да не ги шашкам. Към 8 вечерта вече започнаха леко да наболяват и започнах и лекичко да кървя. Предупредих моя да не бърза да си ляга, че май ще ходим до болницата, ама като заспи малката. Междувременно, със спокойствието на дебил, си се оправих за болницата.    Малката заспа и в момента в който тя затвори очите домочадието се беше строило до вратата.  Чакат ме да ме карат.  Отпратих ги да пият по едно кафе докато се дооправя, взех сакчето и цоп  пред родилно в полунощ с широка усмивка. Като ме видя акушерката ми вика: " Тъй като те гледам как си се усмихнала май не ще раждаш..." А аз твърда... " А нееее, днес ще е!"  Приеха ме за всеки случай, и от цялата работа се оказа че разкритие няма, шийката не е изгладена, но все пак контракциите са налице. Приеха си ме и ме настаниха уж да поспя в предродилна. И понеже знам, че е голямо чакане си взех и списание да си чета  / на което пак много ми се смяха /. Към 2 започна да си наболява доста и реших, че е време да се опитам да си проспя контракциите. В 3 и половина пак ме прегледаха и имах вече разкритие 3 см. Към пет и половина сутринта вече сериозно си болеше,контракциите бяха една през друга, без пауза и вече пресмятах кога най-после ще стане време да се раждаме. Дойде акушерката, каза ми, че имам напредък ама не каза колко.... Извика ме в родилна зала, като си мислех че ще ми плиснат водите и ще продължаваме да чакаме заветните 10 см. Да, ама не...Тръгнах да се качвам на магарето, немога... няма пауза в контракциите да го направя. Дойде и доктора и вече настанена чувам припряно..."Ама тя е готова вече...Къде е санитарката?Викай санитарката! Викнете и детските!!"  На мен само това ми трябваше...изчаках командата и газ.... с 3 голееееми и силни напъна малчо изскочи като тапа. Показаха ми го и ми го сложиха за минутка на гърдите. Малкия си плачеше сладко и търсеше нещо да яде , а мен дооправяха. Стана ми интересно и помолих акушерката да видя що е то плацентата. А тя ме гледа ей така... Ама какво пък, моята си е била и ми я показа... Помолих си за телефона, докато чакам да минат двата часа на магарето да не скучая и така...  Обадих се на таткото , че всичко мина и двамата сме добре и през останалото време май само си гледах бебенцето влюбено и поздравявах пристигащата нова смяна.  Някои и по два пъти, че ми бяха еднакви.  Общо взето за 6 часа от нула разкритие минахме в графа родени. Както ни наричаха, " скоростното бебче". Малко му беше трудно първоначално с дишането заради бързото раждане и ми го взеха за наблюдение. А аз след 3 часа все едно не бях раждала. До вечерта и двамата си бяхме заедно и си се гушкахме на воля.