Какво имат да делят Нешка и Бианка след 30 години?

  ако на 15 години реши да се отказва,веднага бих го подкрепила. Но съм свидетелка как дете с травма, отстранено от един отбор ходи и се моли да го приемат в два други клуба,без да го подкрепят родители и избра да тренира в друг град, без приятели и на доста тежък режим.  Или пък друго, което остана без партньор, също избра да смени града,и се наложи да мине на индивидуално обучение. И в двата случая родителите не бяха съгласни, но приеха решението на детето.

Каквото и да направи един родител, винаги има риск да бъде обвинен в "ти съсипа бъдещето ми, защо ме спря/накара". Всеки човек/дете има такива моменти и периоди, в които се самосъжалява и смята, че някой друг е взел важното решение вместо него, и си мисли колко много е пропуснал, и колко хубав щеше да е живота му и какви висини щеше да постигне "ако не беше ти!". Хубавото на човешката природа е, че след време намира начин да приеме нещата такива, каквито вече са се случили и намира други дейности и интереси.

Това за чуденето какво точно да подкрепиш - отказа или продължаването-  изглежда сложно до момента, в който за себе си стигнеш но някакви изводи и си ги харесаш. Във всеки случай по-трудно е да държиш крака на спирачката, отколкото да настъпиш газта. Настъпването на газта е като допинг за самолюбието - "ето, моето дете е умно, талантливо, способно, има постижения, треньорите/учителите казват, че тепърва ще има още по-големи, ще стане шампион или поне от най-добрите, има признание, и това е И благодарение на мен, защото аз съм му майка и съм с него във всичките трудни часове и дни..., затова то трябва да продължи напред, толкова трудности мина, толкова труд вложи и не си заслужава да отидат на вятъра, това е неговото бъдеще, което ще му донесе още признание, слава, пари...". И на всичко отгоре матрицата те бута в определена посока на решението, защото на нея й трябва ресурс, а твоето дете е много добър такъв, а в един момент се замисляш къде е границата и дали наистина всички наоколо се грижат за интересите на детето, а не за собствените си, защото след първоначалната еуфория от поредния успех или състезание, и с придобиването на опит в кухнята на нещата започваш да забелязваш някои неща, пораждат се някои разминавания в интересите на детето и тези на хората от другата страна...
И.... идва спасението, наречено пубертет - тогава независимо от родителските сметки, природата си казва тежката дума - детето или твърдо решава да продължи, или твърдо решава да се откаже, и родителският глас няма кой знае какво значение, защото няма как да кажеш на 12-13-14-15-годишно дете с почти десет-годишен стаж насила да се откаже или насила да продължи. АЕдинствено се надяваш да сте на едно мнение с детето.

А след пубертета може да каже" Защо не ме натиснахте, защо разрешихте да се отказвам, нали знаете каква бях в пубертета"

Това с "защо" е като във вица "защо си с шапка, защо си без шапка". Аз бих казала "когато имаш твои деца, ти ги натискай и постъпвай както намериш за редно и според съвестта си". Има една приказка, която казва, че насила на човека не можеш да му дадеш, а само можеш да му вземеш. В нашия случай, ако детето не иска да се занимава с нещо, и да го натискаш, ще го принудиш за някакво време, но после ще стане революция. Дете, което иска, си намира начин, въпреки съпротивата. Според мен хора, които казват "защо не ме натисна" са просто възрастни, които не могат да вземат отговорност за себе си, а търсят друг отговорен, който да ги "натиска".

личи, че още  не сте минала периода на отглеждане на  тинейджъри

Моите са тийнеджъри. Понякога са по-зле от 3-годишните, защото на всичко отгоре се аргументират много добре и са високи колкото мен, и някак играта става друга. Как да ги натисна по-точно? Единственото, което мога да направя е да им кажа това, което мисля, и от време-навреме да им чета по едно конско, което или пускат покрай ушите, или започва един спор кой е по-прав и кой е по-рив, но така или иначе, те накрая решават дали да се занимават с него. Нито мога да ги накажа, нито нищо! Аз дори вече няма как да зная дали прекарват цялото учебно време в училище!

Според мен децата трудно разбират какво им харесва, ако не пробват.
Как ще знам, че плуването е моят спорт, ако не съм виждала басейн. Даваш му шанс да пробва неща, да прояви 'талант' ако го има където го има, и ако се фокусира в/у нещо го подкрепяш, това е
То дори да не го подкрепяш, то ако иска да прави нещо ще го прави, ако не бъде спирано.
На мен баба ми само ми показа пътя до хора ( на 6г), след което в следващите 12 освен някои вечерни репетиции , в които са ни взимали към 22 -22.30 аз нямам спомен някой да ме е подсещал, че съм на хор, да ме е притискал да го правя - това минимум 3х седмично+ ваканциите от 6 до 18г. когато минах вече в дамски хор. Спирала съм само за кандидатстудентски изпити + след като заминах за чужбина край. Можех да продължа до пенсия, това го възприемаш като част от теб и не си представяш да го няма

/ освен това под доста деспотично ръководство, което сега сигурно би се тълкувало, като лошо ръководство'/

  Ти да не си от "Бодра смяна"?
  Да не се окаже,  че тука сме се събрали все деца от Двореца

Сори, ама това не е като спорта, и то на ниво борба за европейски и световни титли!  Сравнението щеше да е от горе-долу същия порядък, ако ставаше въпрос за това да пееш, да пееш, и цяло детство да пееш, да се явяваш на певчески конкурси, да да учиш при този добър учител, при онзи по-добър учител... докато стигнеш до най-престижния певчески конкурс преди или по време на гимназиална възраст. Или ако беше като децата в хореографското училище и после да танцуваш професионално. Твоето е било хоби, не почти професия. Пробването на неща също изисква време и енергия. Ако прекарваш по четири, че и повече часове в залата или в репениционната, постоянно имаш график за подготовка-състезания-подготовка-още състезания-още проби..., малко трудно ще ти остане време да пробваш с плуване, моделизъм или кръжок по химия.

  Аз съм така. Ходила съм буквално на всичко - от гимнастика и картинг до ветроходство и корабомоделизъм

A защо не пееш в хор там, където си? Аз по едно време се бях включила, но спрях поради липса на време. Имам позната, която в свободното си време се занимава с постановка на мюзикъли. Друга пее в хор, който е пял и в Карнеги хол, имам и близка, която свири на цигулка в оркестър, а иначе е лекар.

трай сега, че ще вземем да се разпознаем накрая кой в кое бунгало е бил на Кранево  

sophiemmaspencer, ами има една причина, която сигурно ще ти се стори много глупава и претенциозна, но.
Аз като дойдох обиколих и чух наличните хорове ( има, предимно църковни, което мен много не ме влече, което е много важно, не ми се пее само по меси. Има и някакви тип вокални групи , които пеят местен фолклор да кажем, също не се намирам в това). Има един хор, който е на 80км към който обаче не мога да поема ангажимент, а ако не мога да съм сериозна не искам да им губя времето, но той 'става' чудесен хор е! Аз съм възпитана, като хвана нещо ...Та, аз идвам от хорове от изключително ниво и не мога да открия дори подобие на това ниво тук.  Щях да се дразня от тези гласове, нямам толерантност към фалшивото пеене например, разминаващи се гласове и тн.
И реших да оставя в миналото и в спомените. Но ми липсва.



Сори,ама пак се изказА неподготвена.
1/ аз не съм го и намекнала като знак за равенство и
2/ много не си наясно с 'певческите конкурси' в сферата на хоровото изкуство.  Не, не е било 'някво хоби" е е било як зор, работа и лишения, за да се утвърдиш за състав, за концерт, за турне, и за 'певчески конкурси' също. Да , у нас не се е знаело, че еди кой си  бг детски хор е станал 1ви на конкурса на BBC ( разбирай световното), но какво да се прави. К'во да ти разправям не е диригента да махне и айде тутакси да се наредят 36 деца на 12 гласа да пеят вярно, иска се безкрайна работа с тези деца, къртовска.
Което като състезателна среда за едно дете смятам че е добро нещо.

Не, не ми звучи претенциозно. Аз говоря за утвърдени школи. Бих казала дори "известни".

И кое точно ми е неподготвеното? Пред теб стоял ли е въпросът за професионална певческа кариера? И като хорът вземе наградата на еди-кой-си-конкурс какво следва от това, минавате целия хор на индивидуална подготовка или се прехвърляте дружно в музикалното, и хуквате по света, а в България сте по пет часа на репетиция, както е при спортистите и полупрофесионалните музикаанти ли? Разбирам, че много се гордееш са постиженията на хора, но това не е било същото като да си в националния отбор по гимнастика още на 13, нито музикант, който само и основно да свири и да ходи по конкурси и да изнася концерти, и през една-четвърт от времето не се вясва в училище. Къде ще видиш дете с активна музикална или танцова кариера, или от национален отбор да пррекъсне кариерата си за две годдини, за да кандидатства ВИАС или медицина, пък после да си продължи състезанията? В спорта, особено, или си здраво в матрицата, докато си в активна спортна и физическа форма, особено ако вече си на ниво национален отбор, или просто си излизаш и не се връщаш. Защото точно за това става въпрос - за кариера на много ранна възраст,, на практика детска, а не след завършване на гимназия.

Това, което казах не беше  в посока сравняване изкуство-спорт, а даване на личен пример, как , ако на едно дете му харесва нещо да прави, то няма почти никаква нужда да бъде стимулирано от родителите да го прави, по-скоро неспиране и подкрепа. Това е есенцията с две думи. Няма нужда да те отвява вятъра в теми, които дори не съм засегнала