В момента чета ... 16

един такъв леко песимистичен? Започват да си подреждат живота отново, но на мен ми лъха на безнадежност. 

Снощи четох до среднощ и почувствах неимоверна умора... Уморих се от тази война, буквално и аз съм там, сред тези хора, в тази война... Чувствам всяко изречение като наситено с огромен енергиен заряд, не знам как точно да го обясня, но наистина те хваща за врата, на моменти сякаш не мога да дишам... Не помня някога така да ми е повлиявала книга. Толкова е силна и въздействаща, че не знам дали бих била в състояние да я прочета втори път  

Даже на няколко пъти я изоставях и я отнасях в друга стая, да не ми е пред очите, че продължаваше да ми действа само като я погледна. Споделих с една колежка и тя много се учуди, как мога да си го причинявам това.

„Ръката на Диего е в моята. Като две деца сме. От онези малките, дето се срещат в детската градина и се обичат с любов, много по-голяма от тях самите.”

„Бяхме една от онези екстравагантни двойки, на която никой не би заложил и излязла от обращение пара. Обречени на шепа чудесни месеци, а после на внезапен разпад, като къдриците на Диего при дъжд. Толкова различни бяхме... Той отпуснат, аз винаги наострена, с торбичките под очите и строгото палтенце. Обаче месеците минаваха, а ръцете ни все така бяха една в друга по улиците, телата ни спяха едно в друго, без да си омръзват, като два зародиша в един и същ плоден сак.”

„Всеки ден, даже и най-лошите ни дни, ставаше от леглото изпълнен с енергия, благодареше ми, че още съм до него. Все едно живеех с котарак, от онези, дето мърдат около теб в къщата и когато може, скачат върху ти и те ближат с грапавия си език. Оставаше в тъмната стаичка до късна нощ, излизаше със зачервени очи и похабени ръце. На сутринта внимавах да не вдигам шум, отварях вратите на гардероба със затаен дъх. Но той искаше да е около мен, приготвяше кафе, пишеше кратки бележчици, които пъхаше в джобовете на палтото ми. Трудно ми беше да го оставя там в кухнята, облегнал се на перваза на прозореца. Отключвах веригата на моторчето, обръщах се да си взема довиждане. Не обядваше, не правеше нищо без мен, излизаше и той. Обикаляше, за да се опита да продаде някоя от снимките, които никой не искаше. Крачеше, изпълнен с надежди, през града, който не беше негов, в кльощавите си крака, с чантата през рамо, без никога да унива.”