Имам нужда от психололог

http://www.animusassociation.org/?page_id=110
Предполагам става въпрос за тази  фондация!

mama merita, точно за тази организация става въпрос, а срещите са в сградата на ЦОП на "Лада"2. Имаш право на безплатни консултации с психолог през целия двугодишен срок на наблюдение след осиновяването, а скоро разбрах, че и след този срок осиновителите имат това право, защото проблеми в израстването може да изникнат по всяко време. Ако нямаш направление от социалните консултациите са платени. Надявам се да съм била полезна 

  Много полезна информация! Благодаря!

И аз благодаря! След последната нощ на неспане си мисля , че имаме крещяща нужда! Щото цяла нощ крещяхме бълнувайки!

Здравей, Шу-ши,
Момичетата са ти писали за Теа, някои от нас я познават като добър психолог с опит в осиновяването, което мисля, че е особено важно за твоя случай.

А освен това все исках да ти напиша, но нямах много време, че до голяма степен поведението на детето ти е разбираемо и надявам се ще отшуми с адаптирането му, порастването, изграждането на представа кое е добро и кое не в поведението, с изграждането на връзката ви, след като излее болката и намери някакъв покой. Моят син е на 9 и едва сега мога да кажа, че има наченки на осъзната линия на поведение  .  А ние сме заедно с него от малък – беше на година и два месеца, когато си го взех.

Не го гледай, че е на пет. Малък е и няма никакъв социален опит по сравнение с децата, расли у дома. И само от 6-7 месеца сте заедно...

Преживявате все още период на адаптация, залива го поток от информация, не е изградил още доверие във възрастните, кой знае какво му е на душичката. Този гняв, който се излива върху теб, е вид чистене на тази болка (поне от това, което съм чела за деца осиновени в по-късна възраст). Това, че той го стоварва върху теб е дори добър знак – значи те чувства най-близка. Той няма още и няма как да има изграден модел на поведение… Ще избухне, ще поплаче, ще се обясните и така хиляди пъти. Аз имам немирник у дома. Не е гневен, но беше луда глава и безразсъден, от тия дето от интерес към света и любопитство правят пакост след пакост, действат и после мислят. И с порастването ставаше по-зле - защото все ни се карат в детската, после в училище... Знаеш ли колко пусти разговори съм наливала в канчето, сменях тактики, превърнах се в един период от време в крещяща фурия (от ужас да го запазя цял ) и си мислех, че нищо не става… Но не е така.

Знам, че това негово поведение те въвлича в ужасно изморителен и отчайващ кръговрат. Мога да си представя какво изпитващ. Аз лично доста пъти съм изпадала в отчаяние. Но наистина святата дума тук е търпение и твое спокойствие, за да могат да го намерят и те при нас.

Друго, което при нас много помагаше при неовладяно поведение е да опитам неочаквани за него реакции или да го обърна на шега и игра. Но щом ще търсиш професионална помощ, тук специалистите могат да подскажат по-добре.

А от мен 

 Шу-ши, ти се справяш с отглеждането на детето по твой уникален начин.

 Състоянието, в което се намираш, много ми прилича на бърнаут-прегряване на бушоните, изчерпване на умствените сили и енергия. Среща се не само при обгрижващите професии-лекари, мед. сестри, учители, соц. работници, но и при родителите на малки деца.
 Мислех да ти пейсна една статия с претенциозното заглавие  " Нуждатата от структурирано ежедневие при осиновените деца или защо осиновените деца имат по голяма потребност от обучение", но се отказах. Чувствам, че си уморена и едва ли ти се четат дълги лекции. Предполагам, че търсиш бърза рецепта за справяне. За мен тя е следната:  направи нещо само за себе си, което ще те разтовари от напрежението. Ако можеш повери детето на съпруг, или на  някой близък за ден-два или за колкото време искаш. То няма да умре без теб. Направи си прическа, купи си нова дреха, иди на излет в планината , седни на кафе с приятелка,или копай в градината-въобще прави нещата които теб те разтоварват, докато почувстваш облекчение. Или напиши гневен пост в беге мама за атомната електроцентрала или за гемеотата.Това също ще ти отвлече вниманието от същинските ти проблеми.
А ако трябва да съм сериозна , не че дотук не бях, ще ти пратя статията, като я потърся и като мине грипа на дъщеря ми. Зле съм с компютърната грамотност.
  

Благодаря ти Танюшка!!! Поста ти ме накара да се усмихвам:). Днес получих същия съвет и от Теа, и смятам да го спазя. Иначе статията ме интересува, ако имаш възможност моля да я потърсиш.
Мама Ира благодаря и на теб, за подкрепата и разбирането!!! Благодарение на вас се чувствам доста по-добре, момичета.

Момичета, от много време ровя из темите тук и никъде не намирам информация за проблемите в адаптацията на деца, осиновени над 3,5 - 4 години. Шу-ши повдигна точно тези въпроси, които ме бяха взривили още на първия месец след осиновяването на госпожицата ми, за което й благодаря - това е добър повод да споделим опита си. Почти 7 чесеца по-късно мога да кажа, че целия ми опит в отглеждането на деца беше разбит на пух и прах и че благодарение на помощта на психолог вече разбирам какво е в главата на детето ми и успявам да променя ситуацията в наша полза - за мене спокойствие и удовлетворение от развитието на малката, за нея - сигурност и много обич  Чета внимателно всичко, което пишете, Мама Ира винаги ми е страхотен коректив , а заради Танюшка редовно преглеждам темата за приемното родителство, но установявам, че има сериозни разлики при адаптацията на деца, които са в семейна среда от една или две годишна възраст и такива, които са 3-4-5 годишни. Всичко, което е написано в предишните постове е вярно, но в случая няма да реши никак проблема на Шу-ши. Въпросът не е в нейното почти депресивно състояние, а в поведението на детето, за което си има конкретна и сериозна причина и единствено с целенасочена промяна в нейното поведение към малкия може да промени нещата. Казвам го от личен опит, защото същите истерии ги имаше и при дъщеря ми по 3 пъти на ден и нищо, ама нищо не помагаше. Впрегнах целия си опит, всички познания, ползвах съвети на хора, отгледали прекрасни деца и ...... нищо. Когато психолога ми каза какво всъщност е в главата на детето чак тогава разбрах, че поведението ми е било тотално сбъркано и вместо да се подобряват нещата се влошаваха с бясна скорост. Само ще отбележа, че сбърканото ми поведение изглеждаше напълно правилно за целия заобикалящ ме свят. Затова единственото, което мога да кажа е - когато имате проблем питайте специалист, защото нещата никога не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Шу-ши, както ти казах, сега при мене ситуацията е  овладяна и много се надявам тези думи скоро да ги чуя и от тебе. Адаптацията на малечка върви добре, но се минава през различни етапи и при всеки етап има и нерви, и истерии, но и вяра, че и с това ще се справим, защото има кой да ми "отваря" очите навреме А и аз вече по-лесно нацелвам правилната реакция - не защото нещо съм поумняла, а защото при толкова много обич няма как да не се справя  Отиди и направи нещо хубаво за себе си, за да ти дойде настоението, а след това послушай психолозите и ..... чакам хубави новини от тебе!   

     
  Всички деца имат незрели емоции и им липсва социален опит. И всички са се държали някога по описания начин, но едни от тях  само понякога,
                         втори-рядко,
                                             трети-често,
                                                                  четвърти почти винаги , а други- системно.
 Може би трябва да пуснем анкета в общия форум, за да разберем къде са осиновените деца в тази схема, за да разберем дали причините имат осиновителен характер или не. Аз не съм сигурна.
 Ако се задълбочим в причините за едно такова поведение, няма да ни стигнат стотици страници. Но нали форумът е за това -да се учим взаимно как да отглеждаме и възпитаваме. Така че момичета пишете ,не се срамувайте, всеки каквито догадки има какви може да са причините за това поведение  и как можем да му повлияем, нека пише.
Но понеже тук нас ни интересуват осиновените деца, нека да ограничим погледа си върху тях. Но пък ако не го ограничаваме само върху тях, а почерпим от опита на всички родители, само ще спечелим . Защото осиновените деца са деца като всички други , те се подчиняват на законите на израстването като всички деца.
 И така, от това което съм прочела дотук, и от опита ми с деца, мисля че
Причините може да са:
  Първична рана, травми от психически и всякакъв друг характер от времето преди да дойдат при вас.също причина може да бъде системни грешки във възпитанието и отглеждането-липса на елементарен ред и дисциплина, хаотичен начин на живот, липса на единна родителса стратегия при създаването на навици.
 
    Детето възприема от родителите си модел на поведение. Каквото вижда, това претворява. Когато вижда как двама родители се карат , то си мисли Защо да не мога и аз така!?, и то започва да вика и крещи. Когато детето усети, че родителите нямат доверие помежду си, тогава то изгубва доверие в тях.
 Детето губи доверие в нас, ако ние сами не сме уверени в себе си. Много често е по-важно не какво казваме, а как го казваме,  уверен ли е  тонът ни .
   Често децата се държат по гореописания начин, когато в  двойката, между родителите има конфликт и липсва разбирателство. И колкото и невероятно да ви звучи, това са повечето от случаите. Но българинът не е свикнал да споделя подобни проблеми пред чужди хора, психолози, така че тази част от проблематиката за дълго ще остане неосветена.
          В крайна сметка аз мисля ,че за профилактика на това поведение можем да прилагаме  ред, дисциплина,личен пример на родителите,балансирани с нежност, търпение и любов. Как изграждате, как постигате стъпка по стъпка,  за което пък аз не виждам никакви теми , защо така?

Танюшка, точно това, което си написала беше и моето разбиране за отглеждане и адаптация на дъщеря ми, с тази разлика, че аз я отглеждам сама, както в случая с Шу-ши и нямам проблемни отношения с партньора, които детето да копира, просто защото такъв няма. Аз съм твърдо ЗА ред, дисциплина и правила, защото съм убедена, че когато има правила за детето е по-лесно да живее, отколкото когато живее в хаос. И без това в главичките им е хаос, поне у дома нека да има ред  И съм още повече ЗА детето да получава голяма доза внимание, нежност и любов! Повярвай ми, приложих всичко това първите два месеца след осиновяването на дъщеря ми и в края на краищата стигнах до пълна истерия и безпомощност. Когато изпадне в кризите, които описва Шу-ши нищо не помага - нито прегръдка, нито нежно да й говориш, нито да я галиш, нито да крещиш или да заплашваш - НИЩО! А изпада в истерия от ВСИЧКО! По няколко пъти на ден! Предполагам, че хората, които са ни виждали в такива ситуации са си мислели едни много специални неща по мой адрес, защото малката пищеше все едно я колеха с тъп нож  В края на втория месец ми идваше да се гръмна. А съм човек, който е свикнал цял живот да взима решения и да си носи отговорността, просто защото това го изисква и работата ми. Бях в шок от факта, че съм в пълна безпомощност. Каквото и да направех - провал. За първи път в живота ми - пълен провал. Не можех да позная и себе си - тотално изперкала истеричка - до там се бях докарала. Доста бързо осъзнах, че имам нужда от помощ и това ме спаси.  Сега на въпроса: осиновените деца минават през няколко основни фази и тези истерични кризи са много характерни за началните фази на адаптация, особено при по-големите деца, каквото е моето. Няма да спра да повтарям, че това, което ние си мислим, че е в главата на детето всъщност съвсем не е така. Тези истерии говорят за нещо конкретно и то не е липса на дисциплина или повтаряне модела на поведение при родителите - ще се повторя пак - казвам го от пресен личен опит. Всъщност, детето умира от ужас, че пак ще бъде изоставено и с това си поведение пробва реакциите на родителя. Малка грешка в реакцията на родителя хвърля в още по-голям смут детето и се получава това, което е описала Шу-ши. Накрая се стига до един омагьосан кръг и .... не ми се връща назад, защото ме втриса! Освен това до скоро малкия е оцелявал, като е "завладявал" територии и е логично да продължава да пробва, а майчината обич е сериозна територия за завладяване, защото това носи най-малкото повече сигурност за детето. А дали то знае друг начин за завладяването на тази територия, освен силовия? Затова е добре, когато даваме съвети да не теоретизираме, защото вместо за изпишем вежди можем да извадим очи. За мене правилното решение беше работата с психолога. Убедена съм, че това е единственото правилно решение Шу-ши да овладее проблемите със сина се, още повече, че тя има и по-голямо биологично дете и малкия вероятно на този етап вижда в него заплаха и конкуренция за любовта и вниманието на майката. Това е само мое предположение, но ако е вярно то й предстои сериозна работа!
Би било чудесно родители, които са осиновили 3-4-5 годишни деца да споделят как е минала първата година на адаптацията и дали са имали проблеми, подобни на описаните от Шу-ши. Защото това би било безкрайно полезно за всички онези, които идват след нас 
Много дълъг стана поста ми, затова до ден два ще се опитам да събера мислите си и да систематизирам етапите, през които минахме за половин година и за емоциите, които ме владееха - надявам се, че ще е полезно, защото е някакъв опит, на този етап с положителен резултат 

И аз да се запиша по темата за адаптацията и да споделя как беше и е при нас. В началото Крис се самонараняваше, скубеше си косата и се биеше по главата. Това ако не му дам нещо което иска, ако му се скарам и дори ако го поправям при изговарянето на някои думи. Заемаше една театрална поза, сваляше очилата и се биеше по главата. Но това беше за кратко може би първите няколко дни после се отказа. В началото доста се клатеше, понякога много ожесточено особено когато е сърдит или разстроен, мяташе се на леглото или лягаше на земята и започваше. Случвало се е и навън да се клати, но категорично му забраних да го прави навън. Винаги заспиваше с клатене и когато се събудеше поне 10-15 минути се клатеше също. Същата работа и с маструбирането, поне един час на ден прекарваше да маструбира. И двете неща продължава да ги прави, но значително по-рядко. Вече се клати само ако е разстроен, че не съм му дала нещо, заспива без клатене. Почти не маструбира. Някъде към 10 ден се появи пищенето. За първи път беше когато му отказах сладолед, седяхме в един ресторант по негово настояване. Каза че бил гладен, поръчахме какво ли не, но се оказа, че не иска да яде нищо, а иска сладолед. Аз му казах че трябва първо да си изяде супата и тогава ще вземем сладолед, а той така писна, че аз останах напълно сащисана. Такова нещо не бях виждала и за мен беше изнудване така го възприех. И все още така смятам, ако пищи в никакъв случай не изпълнявам това което иска, правя точно обратното и даже може да го лиша от същото нещо, но за по дълъг период от време. Все още пищи понякога особено ако има публика, например ако плаче навън и се прибираме. Във входа минава на пищене. След това започна и да ме саботира. Разхвърля, пипа където не му позволявам, не слиза от колата, прави се че не ме чува, върти се когато го обличам, лигави се когато му обяснявам нещо сериозно, закача се с хората по улицата, застава срещу тях или ги пипа, разглобява ми разни неща изобщо прави неща, които знае че не одобрявам. Нещо като тих бунт. Доста време ми отне за да разбера, че нарочно ги прави тези неща за да ме ядоса и да види как ще реагирам. Мислех си, че не разбира и всеки път се счупвах да обяснявам, че не е редно. А той понякога не успяваше да скрие усмивката си, което ме ядосваше още повече. Но това той вече почти не го прави, имахме няколко пъти разправии за това и ясно му казах, че не ми е приятно да ме прави на маймуна. След това се започна с обидите. Ако е ядосан, реве, удря и ме обижда. В началото се впрягах, обиждах се, не можех да приема такова поведение. Говорех му колко не е прав, как се прави и т.н. Но това го ядосаше още повече. Започваше един безумен спор с крещене и от двете страни. Затова реших да пробвам с игнорирането. Ако е ядосан излизах от стаята, вземах да си чета книжка или си намирах работа. Банята стана моето любимо място. На което Крис отговори с безразборно хвърляне на предмети, блъскане на врати, ритане по стената и други подобни. Някаква голяма ярост, която той изглежда че не може да контролира. Реших да пробвам с гушкане и понякога става, тогава сменя яростта с един много жален плач, който продължава доста дълго. Та до тук сме. В момента не му позволявам да хвърля и блъска де що види и затова пак мина на удрянето и обидите. Говорим ако се ядоса да се отделя в една стая и там да се успокои сам, след това да се гушкаме. Но за сега няма голям успех. Продължава и с провокациите и предизвикателното поведение. Например тази сутрин както се обуваме в коридора той започва да рита брат си, след като му кажа с най-милия си тон, който успявам да докарам, че не се ритаме, започва да ме обижда. След около минута всичко минава и отново си е весел и готов за излизане.
Интересното при него е, че както реве може изведнъж да спре. И да продължи все едно нищо не е било. Може дори да започне да пее, танцува и да се весели. Аз затова дълго време мислех че симулира с това реване. Както е сърдит може рязко да смени поведението си и да стане много послушен и разбран. Все едно е на два режима и може да ги превключва. Защо и какво го кара да смени поведението все още не мога да разбера.
Значи много съжалявам за който съм отегчила с подробните си описания, но имам още какво да споделя:)
През изминалите месеци, много кратно съм си мислила че съм овладяла положението. Имали сме чудесни дни, дори чудесни седмици. В които по неизвестна за мен причина детето ми се старае да ми се хареса, много е послушен, не се сърди, не спори с мен, напротив много е мил, не ми дава да върша нищо в къщи той иска да ми помага, прави ми комплименти. Нарича ме любимата ми майка. Повтаря неща на които съм го учила, например "пресичаме улицата за ръка", казва че сладкото е вредно и той не иска да яде шоколад. В такива моменти си мисля, че вече имаме връзка с моето момче, че ми се доверява и разбира, но понастоящем знам че това поведение може да рухне много бързо. Все още не знам дали е искрен с това поведение, дали е маска или пък е с цел да получи нещо. Последното доста ме плаши. Знам че понякога от благодарност го прави, това е сигурно. Ако съм му купила нещо което дълго време е чакал става много добър за известно време.
В друг пост ще ви споделя и моето мнение от къде идват нашите трудности, че този стана много дълъг.

Здравейте Шу-ши, впечатли ме вашата история! Направо ви се възхищавам на здравите нерви.Имахте ли някакво обучение на курса за подобна ситуация. Честно казано , оставам с впечатление ,че престоя на детето в институция е бил доста тежък. Да не забравяне ,че родното Ви дете също е в стрес.Как се разбират двете момчета!Според мен в тези отношения има много потенциал за добрата адаптация и на двете деца.

  Толкова много истории близки до нашата, а всеки сам води своята борба за спокоен и изпълнен с любов живот. Минах по пътя на противопоставянето, истериите, провокативното поведение. Бях безпомощна, отчаяна, обезверена, уморена. Исках промяна, исках живота който си представях преди да се сблъскам с реалността. Посещавахме психолози, социални работници, клиниката в Александровска. Навсякъде казваха, че е нужно любов и търпение. Аз отговарях, че любов имаме, но проблема е липсата на търпение. Откъде да го вземеш след като постоянно дебнеш какво ще направи, как ще се държи, коментират поведението на детето ти като неприемливо и те молят настоятелно да го преместиш в друго училище.       След две години и половина мога да кажа че имаме осезателен напредък. След една голяма кавга и пълно опустошение на нервите и търпението ми за три дни я изолирах в другата стая без да я поглеждам и да говоря с нея. Тогава тя си е дала сметка, че е нужно да положи усилия и да се контролира повече. Наистина се промени поведението си и сега бавно, но сигурно напредва. От време на време е нужно да я предупреждавам и да и напомням, но големите проблеми намаляха. Това което помогна на мен да бъда поуспокоена и приемаща е НЕОЛЕКСАН. Надявам се да не го приемете като реклама или неприемливо вметване защото това е вещество което си набавяме от храната и се превръща в серотонин-хормона на щастието. В тези мрачни месеци ми е трудно и без проблемно дете да се чувствам добре, но това хапче много ми помага. Може и на вас да ви повлияе добре.  Бъдете силни!                                                                                                           

     Пени, внимателно с тези розови хапченца. Ако ти помагат-добре, но не забравяй че те трябва да са само за кратко време,само временно, докато намериш други начини да релаксираш.

За лекарствата не знам, но това, което съм болтнала, ми се струва недопустимо сурово като продължителност наказание за дете, още повече пък осиновено... 

Ще ме извиниш, Пани, но при моя деветгодишен "перпето мобиле" единственият страх, който изпитва, е да не ме загуби или да не се загуби, и най-много половин-един час може да издържи игнориране и неприемане, после се срива... Не знам какво е преживяла дъщеря ти...
Искам още да ти кажа, че ако има проблем с липса на концентрация, с хиперактивност няма защо да се сърдиш на детето - това не е в негов контрол и караниците тук не помагат.