Една тема от фейса ме вдъхнови да ви попитам- Имате ли истински приятелства? От тези, които траят с години и не е нужно да се доказват и поддържат, а просто се случват.
Мисля, че да. В детството си имах една приятелка, с която бяхме почти постоянно заедно и много се обичахме.. Нейният баща ги беше изоставил, още докато майка й е била бременна с нея и... като станахме 2ри клас, майка й се омъжи за германец и заминаха да живеят в Германия... Тя беше "виновникът" да науча немски, защото като се върна година по-късно, не можехме да се разберем - половината й изречение беше на бг, другата половина - на немски. И аз реших, че в такъв случай аз трябва да науча немски
. Тогава почнахме да се виждаме само веднъж-два пъти в годината - когато се прибираха за почивка тук... После, като пораснахме, почнахме още по-рядко да се виждаме - първо аз не си бях в родния град, после тя пък взе по-рядко да идва... и все не се уцелвахме.. Е, ходих й един-два пъти на гости, но определено много рядко се виждаме. Това обаче изобщо не ни попречи да си продължим връзката, да си пишем и да се вълнуваме заедно за радостите и тъгите си.. Друга такава не открих.. 

Все едно и ние раждахме, толкова умерени бяхме, че снощи си легнахме с децата, в 8.30. И сега пак ми се спи 
. Мойто по 10 пъти на ден иска да си ходи във Варна, от снощи баща му е тук и аз съм free. Направо не е за вярване, но пък трябва да сготвя докато те се мотаят из полетата да вадят картофи
.
. Същото е и с Велинград. Беше приятно и свежо, сега е отврат