Група за взаимопомощ

Привет на всички !

Да, аз за себе си съм установила, че много помага да си планираш храната и да не я приготвяш в последния момент, когато вече си обезумял от глад. Освен момента с предотвратяването на безразборното или компромисното хранене тоест, каквото ти се предлага около теб, когато спазваш зададения план си мисля, че човек чувства известна сигурност поради факта, че спазва "правилата" и е удовлетворен в немалка степен. Друг е въпроса как се справям с това, в немалко ситуации си остава пожелателен вариант.

Опитвам се да пия повече вода, това също не винаги ми се получава, ама все пак се успокоявам , че опитването е нещо повече от нищоправенето.

По мои наблюдения при хората има превес на щенията към сладкото или към тестеното, моя откровена любов са сладките неща. Обичам пица примерно, но ако някога ще се самоубия за нещо, то ще е за парче торта. Болна тема са ми бързите въглехидратите, та като се стегна гледам да не ги ям, защото както знаем при тях е малко нарко история с малко не може.

Темата за подсладителите не ми се и започва, навсякъде обяснявам на хората, че са канцерогенни, ама като взема, че се превъзторгна негативно по някоя тема, така добре ми идва една кола зироу(много добре с я забъркали на вкус за разлика от предходното лайт творение ).

Ех, Пащърнак, точно това са забелязали и хората по света - че храните, към които се посяга в моменти на психическа уязвимост, са именно високовъглехидратните и конкретно сладките. Причина за това със сигурност има и тя е на физиологично ниво - захарта има същото действие върху мозъка, каквото имат и опиатите. Това е доказано с ЯМР (или скенер, не съм сигурна, но с образно изследване на мозъка). Активират се същите центрове в мозъка. Затова ги пиша тези неща за сладкото - защото си има и чисто физиологична причина за трескавото ядене. А тя може да се овладее с конкретни действия.

Разбира се, психологическите проблеми са първи, това също е безспорно. И за тях също трябва да се вземат мерки, защото иначе избиват в друга посока

Уф, ами реално погледнато в ежедневието се налага да се справяме с какви ли не ситуации, тъпо ни е, стресирани сме, разочаровани , да трябва да се реагира по друг начин на тези състояния, но някак първосигналната утеха се свързва с нещо, което можеш да си осигуриш бързо и лесно, като да се понадрусаш със захар, тоест да вдишаш един шоколад .

Идеята с храненето е доста сложна, докато при другите зависимости стремежа е да се спре да се злоупотребява с даденото вещество, то при яденето няма как да спреш да ядеш, то има де, но на никой не пожелавам този тип патология. Може би идеята да бъдат изцяло низвергнати въглехидратите(то няма как да се случи реално нали ги има и във всички зеленчуци, па макар и значително по-малко в някои) въпреки, че клоня към това, някак не обичам радикалните подходи.

На мен емоционалното ядене на моменти ми минава
Някой път преди заплата, като зее празен хладилника и има парче сирене и две яйца, които пазиш за децата, да видиш как ти минава емоционалното ядене...
Или като си по цял ден на работа и нямаш време да подвиеш крак, нито да ядеш и вечер се прибираш от умора капнал и даже не помниш какво си ял.
Или когато се вълнуваш, или когато си толкова погълнат и ангажиран с някоя нова идея или хоби...
Примери много...
Не мисля, че е полезно да си мисли човек колко е слаб и зависим и как видиш ли захарта и въглехидратите, кебапчетата или нещо друго са пагубно зло...
Пристрастени към храната-ее, какво толкова, колкото повече се вглъбява човек, толкова по-трудно става. А има ли някой който не е пристрастен към нещо. Всеки се чувства сигурен по някакъв начин. Дори любовта е някакъв вид пристрастеност...
Всички вие сте едни прекрасни жени/момичета, в което съм сигурна и намерете нещо, което да ви занимава и отвлича, така ,че да не мислите за храна. В днешно време човек  много по-малко се движи и вълнува, а в същото време е много лесно да се сдобие с каквато си иска храна по всяко време на годината и дори не е необходимо да пали огнището, да събира съчки или да чука зърна с камъни. Ами много ясно тогава, че ще се пълнее лесно
С най-добри чувства споделям каквото си мисля
 

Русалуна,точно така е.
Затова казах,че трябва непрекъснато да сме ангажирани с нещо.В ежедневието,в работата.

Преди време,работих в една фирма,която  за мен, бе адски скучна като дейност-не бе моята работа. Факта,че се чувствах,че не правя нищо,по цял ден,но пък вечерта бях гроги /от стоене,висене/ много зле ми се отразяваше.Чувствах,че не съм от полза,а мога повече.
Смених работата,намерих нещо по-интензивно.
Това е просто личен пример.При теб/нея, може нещо друго да отключва "емоционалното хранене"-скука,лични проблеми,някаква неудовлетвореност и т.н.

Пащърнак,защо не пробваш НВ-ВМР ?

Иначе и моите "успокоителни" бяха основно сладките неща/тортички особено/ Но аз даже можеше да ги меша.След тях имах място и за солени,тестени.

И нещо любимо - “There are two ways to live: you can live as if nothing is a miracle or you can live as if everything is a miracle.”

При мен пък при безпаричие беше обратното. С уговорката, че нямам деца и няма кого друг да храня.. Та винаги се намираха два лева за шоколад или вафли.. Същото важеше и когато пушех.. Можеше и да нямам пари, ама пари за цигари винаги се намираха..
И често казано може да се каже, че  любовните проблеми въобще не ми влияеха, за разлика от безпаричието и неудовлетвореността, упреците и обвиненията от самата мен към самата мен, как съм могла да стигна до там..


Преди няколко години, малко след отказването на цигарите, дискутирайки с приятелка спирането им от раз - при все, че и двете бяхме стари и заклети пушачки и лесното отказване, защото наистина беше лесно.. се питахме, защо не успяваме да се справим с килограмите.. И двете по някакъв начин хващаме апетите с юзди, управляваме го за някакъв период и после го изпускаме.. Резултатът е йо-йо с тялото и още по-бита психика... И тогава открихме топлата вода "няма как да спрем да ядем, както спряхме да пушим"..

Когато спрях цигарите си казах, че мога да пуша само пури и пурети (те не са цигари) и така се успокоих, че когато пожелая - може да запаля.. От както не пуша, съм запалила (не изпушила цели) не повече от 6 пурети.. Това за три години и половина.. Не го правех, защото имах нужда, потребност, необходимост от това - не бях "жадна" за цигара, а просто ей така - на рожденния си ден, в приятна компания.

С алкохола също се справих доста добре. Вече повече от година, не изпитвам необходимост да пия.. Тук с уговорката, че не съм се напивала всяка вечер, нито по-рядко - никога не се напивах. Просто държах.  
Сега от две бири ми става зле на главата.  
Какво направи с мен режима!?  
Най-хубавото е че не изпитвам потребност да пия, не ми се пие, нямам нужда да го правя...

Така се получи и с преяжданията - негативите, болките, дискомфорта, главоболието, невъзможността да спиш нощем, да ходиш до тоалетната нормално... да си постоянно подут, раздразнителен, да нямаш желание да излезеш навън- някъде сред хора, защото дрехите ти стискат или ти е тежко и не можеш да вървиш ... Всичко това е толкова ужасно, гадно, безмислено и безсмислено.. Като се натъпчеш, това няма да реши проблема ти, напротив - ще го задълбочи! Това го осъзнавах доста дълго време, но не можех да направя крачката напред.
Не знам точно, в кой момент си казах край.. Но го казах..
Голяма роля изигра желанието ми да съм здрава и да живея 300 години   , а храната е един от основните способи за това. Наред с движението, хармонията тяло-душа, вътрешното спокойствие, удовлетворение..

След това се появи ВМ НВД, с която бях запозната отдавна, но дойде като естествено продължение на започнатото до сега.. В търсене на сигурност и стабилност в храненето, уморена до безкрай от вечни диети и искаща нещо до живот - нещо, което да ми носи здраве, да ми е леко и вкусно, да не ми е ангажиращо и заторозяващо - днес ябълка, утре ориз, в други ден картоф.. А и четейки все повече и повече, установих, че този режим е най-добрият за нашето здраве, докато сме в човешките си тела...  

За жалост все още има моменти, когато апетита е неконтролируем - най-често по ОВУ и МЦ време.    И какво да правиш, хем знаеш, че са хормони, хем не можеш да ги усмириш.. Та тогава, като Йоанна потушавам пристъпите с режимна храна и с повече, ако мога да ги нарека "толерирани" продукти - фъстъци, семки, КМ и т.н.

Някой път стоейки на касата в магазина, погледа ми попада на всички боклучави неща там.. И понякога един глас ми казва - "Айде, вземи си един шоколад Милка".. "  Веднага след това друг го контрира - "Ти луда ли си!? Знаеш, че един няма да ти стигне. Или напълни кошницата или нищо." Следва кратък размисъл и се чува "Виж, к'во ще ти кажа - яж тези боклуци и си ходи болна! Като ти е толкова акъла!!" .. И си казвам "по-добре нищо"... Иначе после ще ми е тежко и гадно на стомаха, три дена ще се чудя, къде се намирам, ще съм похарчила едни 10 лв. за няма нищо и отново ще съм нахранила зависимостта си..

Не знам дали някой иска да е болен, да не може да са радва на децата си, на съпруга, на живота.. Желанието за храна не трябва да е по-силно от желанието за пълноценен и здрав живот! Взимането на отговорното решение "да бъда здрав!", определя следващите стъпки и спомага за намаляване на зависимостта към храната. А в някой следващ етап и направо те излекува от нея (от зависимостта).

На кантара, от едната страна виси тъпченето с торти, пасти, шоколади и т.н., а от другата здравия, смислен, осъзнат и пълноценен живот, с любимите хора.
Всеки сам избири, коя страна да натежи повече.

Никой проблем няма да се разреши с яденето на днешния боклук, нито с изпиването на поредната бутилка вино, нито някой ще се почувства по-сигурен и удовлетворен.

Та така... осъзнаваш проблема, за по-лесно хващаш някой за ръка да те води / да се водите и тръгвате заедно по пътя.

Rain* по-хубаво,точно, не бих могла да го кажа. Във всяка една дума от поста ти, намирам себе си.
Даже и "нашепващия" глас,който чувах,като застанех срещу лъскави ,опаковани вкусотийки в магазина
    

Рейнче, това озверяване в определени моменти по хормонални причини е толкова неприятно При мен сега е такъв момент и този път ме тресе по-силно от друг път (има причина за това и предполагам каква е, но фактите са си факти). Слава богу, не ме тика към сладкото или въглехидратните храни, а само имам усещането, че в мен се е отворила бездънна яма и никакво количество храна няма да ми стигне. Та и вчера така - уж си бях направила салатата (доста прилично количество, което иначе ми е предостатъчно), но изведнъж ме налегна паниката, неистовото желание за храна, та добавих и още (сирене, не хляб или нещо сладко, ама все пак). И се оказа, че преядох и ми стана тежко... И после си се чудих на акъла Много възпитателно ми подейства този епизод

Пащърнак, никой не казва да се спрат всички въглехидрати А и не е възможно, както ти самата си писала. Но имам предвид, че ако човек забелязва, че налита неконтролируемо на сладко, е добре да спре всичко сладко. Ако дори плодовете му развързват "звяра", тогава спира и плодовете,  все пак и те съдържат захар. За сметка на това набляга на месцето (по-мазничко), сиренца, яйчица, зеленчуци. За хляба, картофите и ориза - както си прецените. То за всички храни важи това по принцип. Но мазнините помагат да се пребори гладът за сладко.

Cioccolata, ioanna82, когато се опитвам да си контролирам храненето е общо взето по ВМ-НВД(и в момента съм така). Общо взето нисковъглехидратното хранене ме е вкарвало в някакви релси, също така винаги съм подкрепяла добрите мазнини. Хляб, ориз, картофи, царевица, бобови не ям, лесно ми е да ги е избягвам, е към картофите и царевицата имам по-специално отношение- положително, ама не ги ям. Обаче, не мога хич без идеята за сладко и правя компромис с разни подсладени истории и то не рядко(знам за инсулина и т.н), но знам от опит, че провала ми е сигурен, когато се подложа на по-големи рестрикции .

Ти се познаваш най-добре Това е много важно - да се наблюдаваш, да си извадиш нужните заключения и да действаш според тях Браво!

Интересно ми е да споделите, какво беше отношението на родителите към излишните килограми(стига да сте имали и проблеми като деца, разбира се).  Аз бях от среднодебеличките деца, всмисъл пълничка бях, но имаше и по-от мен, дето се вика. В по-съзнателна възраст бях един вид възмутена, че майка ми е допуснала да се храня с боклуци своеволно, беше от много загрижените майки и тези , на които се злоупотребява с добрината и порядъчно непросветена на тема хранене. Брат ми също има проблем с килограмите и той беше по -фрапиращ и явно моя проблем не изглеждаше належащ за решаване. С него имаме немалка възрастова разлика, та милия в края на соц режима е бил за една или две години в т. нар оздравителни училища, ама със спезилизираност на дебелариум . Той определено няма травматични спомени оттам, по-скоро му е било някак приключенско и разказва разни забавни истории. Та един вид аз едва ли не по едно време се ядосвах, че никога не ми е взиман проблема сериозно, е майка ми ме записа на танци, но при баща ми примерно и намек е нямало(което от сегашна гледна точка е ок, една изначална мъжка гледна точка била тя и бащинска , че си дебел може да бъде много пагубна си мисля). Сега не ги разглеждам толкова негативно нещата като слушам истории на приятели какво отношение и какви коментари е имало от страна на родителските им тела по тези въпроси.

Ох, моите родители и баба ми, която всъщност основно се грижеше за нас, не са имали особено понятие от хранене Случвало се е (точно от баща ми, а понякога на шега и от майка ми и баба ми) да чувам подхвърляния за теглото, които много са ме обиждали А да не говорим и за подхвърляния и подигравки от децата на улицата и съучениците.

И аз много се чудя сега как майка ми е могла да бъде толкова незаинтересувана от тези неща. Или може би просто се е надявала това да не се окаже проблем или да се разреши от само себе си с времето. А аз имам и хормонални проблеми, които се проявиха доста рано и за които също не взехме никакви мерки. И по този въпрос майка ми е била неинформирана, но не е и търсила мнение от лекар. А когато аз се притеснявах и разговарях с нея, ми казваше, че тези неща са нормални Е, оказа се, че не са...

Ние живеехме в къща с двор, където имаше насадени малини, вишна, череша, дюля и всяка година се правеха компоти, сладка и желета, сироп от вишни, ликьор вишновка - всичкото с много захар На пресните плодове често се слагаше захар. Разбира се, искали са да се оползотвори реколтата, това го разбирам. А и баба ми е била много кльощава като дете, дори са й обещавали наградии, ако успее малко да понапълнее. Не е успяла Майка ми също не е имала проблеми с теглото като дете. И сигурно са смятали, че човек може да яде всичко, което му е вкусно, защото няма значение какво ядеш И са искали да ни дават най-хубавото, това също го разбирам. Но също е факт, че и двете със сестра ми от съвсем малки сме с наднормено тегло, а аз и с поликистоза, която е свързана също с килограмите и инсулина

Абе, сега, като ги мисля нещата, се чудя как са разсъждавали тогава и майка ми, и баба ми (главните отговорнички за отглеждането ми) Ама от друга страна съзнавам, че отговорността е била тяхна само за определен период, а после е станала моя (когато съм станала пълнолетна). А аз много дълго време бягах от проблема и сега доста съжалявам

разбирам само, че не си наясно с факта, че съществуват хора-наркомани в буквалния смисъл на тема сладко и тестено
и именно те се нуждаят от сериозна подрепа, вкл и от специалисти

и от мен с добри чувства и дано не ти се случват близки срещи с този феномен


само да кажа, че един признак за зависимост са симптомите на хуперинсулинизъм
един от които е прилошаването ако не се яде на 2ч и разтреперването при мисълта за сладко
както и успокояване единствено със сладко в момент на нервна криза

Пащърнак,аз бях от злоядите деца.Имам спомени,дори,че майка ми ми е шляпала шамари за да ям.
Културата в нашето семейство,относно храненето ,е била каквато и на повечето обикновени такива.Основна храна бяха манджи,картофи,ориз,хляб и т.н.
Мразех много зеленчуци-това си го спомням ясно.Но пък обожавах да ям топъл хляб от фурната,който ме пращаха да купувам.  Имали сме домашно приготвени ,както Шоки,сладка,компоти,зимнина,но никога не са ме  привличали. Започнаха да ме влекат ,когато се подложих на разни режими.Забраненото,тоест.

Ако ще се заглеждаме в детството /защото така казват,че корените на проблемите започвали от там/ ,ще кажа,че храненето никога не е бил проблем при нас. Други проблеми-да
 Но,яла съм, ако ми се е яло,даже съм прескачала хранения. Бях много активно дете,непрекъснато в движение.

Появи се проблем,в сравнително по-късен етап /и при мен,и при брат ми/
В момента той е с леко наднормено тегло, аз винаги съм имала макс 5  излишни/с изключение на бременността/
Но не обвинявам за това родителите ми /може и да има някакво значение тяхната роля,дори голяма/
Просто,когато се появиха тези "пристъпи" си бях достатъчно осъзнат,голям индивид/21-22 годишна/за да е ясно,че ...може би сама съм си сторила всичко /в следствие на гладувания на своя глава,пречупване на волята,недостатъчно осмислена информация,относно диети  и т.н/


Бих те посъветвала да махнеш изцяло сладкото и заместителите.Щом аз успях ,и при теб е възможно

Отношението към мен отстрана на майка ми беше ужасно. И то когато сме седнали на маса с други хора. Все ми  се караше, обиждаше. Тогава много и се сърдех,но като пораснах разбрах ,че като всеки родител е искала да съм красива. После и сега си мисля ,че не е правилно защото на психична основа залитам в двете крайности. Или се тъпча или гладувам но все съм дебела. И това е благодарение на комплекса който ми е насадила от дете. Сега се успокоявам с храна. Като съм нервна пак с храна,това е омагьосан кръг повярвайте ми! И не знам как да се справя....