Домакини - първи сезон/единадесети епизод - бебешки :)

Добро утро, мили момичета!  :cvete:
Ето, че дойде и моят ред тук  И така... Влязох в болницата в понеделник на 22-ри към 9 сутринта. Взеха ми кръв за изследвания, биха ми инжекция и ме оставиха да си лежа. Бях спокойна. ММ беше до мен. Седях в стаята, гледах ТВ. И така до вечерта. На следващата сутрин трябваше да вляза в операционната в 8-8:30. Събудих се към 6, изкъпах се, оправих се и зачаках. Понеже съм инат, клизмата си я направих сама  С медицинския персонал добре се разбирахме, нямам забележки. Дойде ред да ми слагат катетъра. Е няма такава болка  :crazyeye: Нищо не ме е боляло повече от това! Отидох разкрачена до банята, седнах върху тоалетната чиния, държах ММ за ръка и... Виех и ревях от болка. Разраних си устните, на ММ щях да му счупя ръката от стискане... Ревях и го молех да извика някой да го махнат тоя катетър или и аз не знам какво друго да направят, само и само да спре този ад. Бях изгубила всякакъв контрол над себе си... За мой "късмет" на доки му изникна спешно секцио влязох за моето чак в 10 часа. Два часа и нещо крещях и проклинах всичко живо от болка. По едно време дойдоха, сложиха ме на една количка и тръгнахме към операционната. Цялата се тресях от студ, страх и болка. Не можех да си контролирам тялото. Вързаха ми ръцете, сложиха ми абокатите и апарата за кръвното. Дойде момента за упойката. Лекарката беше зад гърба ми и както си лежа в един момент ми се захлупва една черна маска на лицето. Като се стреснах, като почнах да се давя, не можех да си взема въздух, доповръща ми се... От една страна треперех неудържимо от студ, от друга кашлях и се давих... Имах чувството, че ще умра  :z358: Лекарите се паникьосаха, взеха да крещят, да ми бият шамари... И после всичко изведнъж изчезна. Събудих се след края на операцията. Опитах се да погледна наоколо, за да разбера къде съм. Виждах всичко в мъгла. И чувах да ми викат по име. Нямах грам сили. Закараха ме в стаята, облякоха ме и ме оставиха. ММ обикаляше около мен върху един розов облак и повтаряше "Мило, на теб прилича! Знаеш ли какъв е хубав!"  :y02: Галеше ми косата, целуваше ме по челото... Аз чувах какво се говори, но не можех да си отворя устата да кажа нещо. Бях няколко часа на кислород. По едно време дойде анестезиоложката и я чувам да ми казва "Абе момиче! Изкара ми акъла! Какво беше това твоето! Замалко да те изтървем!". Чак ходила да се извинява на ММ за дето ми крещяла и ми била шамари, но нямало как иначе... След няколко часа докараха и Стефан... Не мога да ви опиша как се почивствах. От една страна все още бях много замаяна, не знаех къде се намирам (сложиха ми повече упойка, защото не ме хващаше и докато се оправя три дни бях замаяна), от друга виждах мъгливо, но бях сигурна, че до мен лежеше най-красивият мъж на света  :y02: След обяд ме раздвижиха. В сряда сутринта ми махнаха проклетия катетър и вече бях в пъти по-добре. Просто много ми се спеше. Постоянно. На обяд вече станах сама, свалих си нощницата, облякох пижама (мразя нощници, винаги съм спала с пижами), сутиен... Почувствах се по-човешки. Приятелките ми до петък идваха да сменят ММ, да се грижат за бебето (тук бебетата са в стаите при майките си). Аз предимно спях, нямах сили за нищо друго. В петък сутринта ми махнаха системите и абокатите, продължих на хапчета и инжекции. В събота по обяд ни изписаха. Родителите ми пристигнаха в неделя сутринта и вече сме всички заедно вкъщи  :zzz015: Много сме щастливи  :y02: Ами това беше накратко... Скоро ще пусна и снимки за желаещите. Искам още веднъж да ви благодаря за подкрепата и стиснатите палци! Пак ще пиша при първа възможност!