♥ Bir Aşk Hikayesi - Една любовна история ♥ Тема 1

Истанбул-София. Последните няколко дни Истанбул осъмва различен. Освен напевния глас на ходжата, идващ от близката джамия, градът се буди в прах, отломки и мирис на сълзотворен газ. Протестите продължават вече близо седмица. Никой не знае какъв ще бъде финалът на тази история, но и никой не е склонен да отстъпи.

Пристигам в Истанбул в петък сутрин, нищо неподозираща за случващото се там. Турските медии упорито мълчат и едва в събота светът ще разбере, че градът на Босфора се е превърнал в бойно поле. Отседнали сме в района на "Таксим" - сърцето на Истанбул, в европейската част, буквално насред сцената на протестите. Към 11 ч сутринта в петък решаваме да се поразходим из града и се отравяме към едно от малкото вече останали зелени пространства в центъра - парка "Гези". На входа ни посрещат въоръжени до зъби полицаи, всичките с противогази и щитове. Паркираните наоколо бронирани коли приличат на танкове и създават усещането, че страната е в голяма опасност. Всъщност

"терористите" се оказват шепа млади хора

излезли на палатки в опит да изразят недоволството си от превръщането на "Гези" в поредния шопинг център. Пред неразбиращите ни погледи полицаите се насочват натам и разпръскват със силни струи газ протестиращите. Решаваме да се отдалечим от парка, който очевидно е окупиран, но този път вече и от полицията и се насочваме в обратна посока. "Вижте ми очите, погледнете ги и ми кажете защо правите това", обръща се към полицаите момичето до нас с насълзени очи. А площадът гъмжи от хора на различна възраст и видимо различни идеи, но очевидно обединени от една кауза - да отстояват гражданската си позиция ясно и непреклонно. "Таксим" вибрира от енергия и единство и чувството е заразяващо.
Прекарваме по-голямата част от деня далеч от "бойното поле" и сме почти сигурни, че до вечерта и обстановката в центъра ще се е нормализирала. На връщане приятелка, живяла почти година в Истанбул, ми обяснява, че

протестите са често срещано явление

в този град - дом за хора с различна етническа, религиозна и политическа принадлежност. Още на километри от "Таксим" обаче ни застигат острият мирис на газ и усещането, че всичко тепърва започва. Бързо оставяме нещата си в хостела и въпреки напътствията на домакините ни, излизаме навън. Само на две улици разстояние е "Истиклал" - една от главните улици в европейската част, а във всяка от пресечките е остров на съкровищата, подслоняващ ресторанти и магазинчета за всеки вкус. Изборът ни се спира на бар в мазето на една стара сграда. Посрещат ни мирис на влага, картини на студенти от Художествената академия по стените и много млади лица. Уж всичко изглежда спокойно, но по погледите на хората и откъслечните думи и фрази става ясно, че всички говорят само за едно. Вече е след полунощ, когато решаваме да се приберем. Още с изкачването на стъпалата обаче застиваме - хаосът навън е пълен. Навън е вече тъмно, но

небето свети от прожекторите на вертолетите

кръжащи над главите ни. Недалеч се чуват викове, звуци от счупени бутилки и забързани стъпки и ние неусетно сме избутани обратно в бара. Оказваме се блокирани между две главни улици, окупирани от протестиращи и униформени. Говори се, че в тълпата дебнат и много цивилни полицаи, пратени да всяват смут - да чупят прозорци и да мятат бутилки. "Съжалявам много, момичета, всичко това е само заради 15 дръвчета", казва ни местно момче с насълзени зачервени очи, но с усмивка на уста. На две пресечки сме от хостела, но ни отнема около 40 минути да стигнем дотам. На всеки 5 минути излизаме в опит да си проправим път, но почти светкавично се връщаме назад, тикани от обърканата тълпа и лютивия газ, които прониква направо в дробовете ни. Най-накрая успяваме да стигнем до съседната улица тъкмо за да видим бронираната кола пред нас с нова порция газ, който, както вече се шегуват протестиращите, "подмладява кожата". Стигаме до нашата улица и облекчено изкачваме стълбите, но само за да видим всичко от птичи поглед - на всяка улица има поне една полицейска бронирана кола по следите на протестиращите, в далечината се вижда сграда в пламъци, а шумовете се сливат в необясним грохот, който ни държи будни до 3 часа през нощта. Съседите ни по легла блажено спят, докато две местни момчета разпалено ни обясняват, че такива протести не е имало сигурно от 20 г. и се говори, че

скоро се чака "подкрепление" от Анкара и Измир

"Това може да доведе и до сваляне на правителството, случвало се е преди", не крие ентусиазма си единият. Другият се обажда само за да ни осведоми за последните данни, публикувани в Туитър - вече 48 ч нито една турска медия не се решава да отрази събитията. А комуникациите пропадат постоянно. "Режат нета, защото всеки влиза във Фейсбук и Туитър, тагва се и пуска инфо и снимки от размириците", обяснява Байрам, който е на "барикадата" от сряда, когато се опъват първите палатки в парка "Гези". "Таксим" е извън контрол до изгрев слънце и решаваме още на следващия ден да се преместим в азиатската част на града. Страхуваме се, че няма да успеем да стигнем до автогарата в неделя. Защото фериботите, свързващи азиатската и европейската част на града, са спрени.
В 8 сутринта в събота градът изглежда привидно спокоен. Подреждаме раниците и пием последен чай, обсъждайки събитията с другите посетители, когато момчетата от хостела внезапно се появяват и с бързи жестове затварят всички прозорци. Само един поглед е достатъчен - улицата е изчезнала сред облак от дим, а миризмата се просмуква навсякъде. След около 10 минути решаваме да тръгнем в обратна на протестите посока - към азиатската част на Истанбул, където, според слуховете, нещата са много по-спокойни. Градът бавно се събужда и улиците се пълнят с колички с плодове, със звучните клаксони и подвикване на забързани търговци, но усещането е непознато -

над маските очите гледат някак особено

различно и сериозно. Денят и нощта в Истанбул са се слели в едно общо трескаво очакване.
В Кадъкьой, азиатската част на града, ни посрещат голяма група хора, разпределящи плакати и знамена за предстоящата среща на привържениците на опозиционната Републиканска народна партия. До вечерта към тях са се присъединили и много от хората, живеещи в квартала, които пригласят на виковете с тропане по тенджери и тигани. За броени минути главната улица е блокирана, но безредици няма - всички полицейски патрули са мобилизирани в "Таксим", а и шофьорите изглежда подкрепят всичко, като оживено натискат клаксоните. До късно улиците са пълни с усмихнати ентусиазирани лица и червени знамена - освен националния флаг могат да се видят и много с лика на Ататюрк.
Заспиваме за около час и ни събуждат домакините ни, които се връщат от "Таксим". По погледите им става ясно, че са доволни и оптимистично настроени - акцията Оccupy Gezi се е превърнала в Occupy Taxim и е извоювала малка победа - полицаите са напуснали района и са се ориентирали към Бешикташ - друго централно място в Истанбул. Тази нощ улиците на Истанбул отново са пълни с хора, но настроението на "Таксим", а и в Кадъкьой е друго - хората

пеят и танцуват, пият бира

(в чест на новия законопроект на партията на Ердоган да се забрани продажбата на алкохол в заведения и магазини в близост до джамии и религиозни места) и се усмихват уверено. Никой не знае дали дърветата в парка "Гези" ще оцелеят, но семето на една нова идея е посято и само времето ще покаже какво ще роди това. Засега едно е сигурно - в Истанбул вече никой не спи.