В момента чета ... 19

-За чий ми е да й посягам......
            -Я па тоя, господин Моногамия......
            -Я да си го завреш.

започна да ми харесва малко при срещата между Адел и Гулам.  А после тях ги нямаше изобщо?! Но все пак беше може би първият интересн за мен момент (след силното начало с Абдуллах и Пари) – как идва ден, в който едно дете може да научи неща за родителите си, които да разклатят привидно безоблачния живот. На този етап беше вмъкнат важен аспект на следвоенен Афганистан – корупция, „сива“ икономика, самовластие, безнаказаност…

По това време започнах да свиквам, че срещата с някои герои ще е краткотрайна или през няколко десетилетия. Допадна ми, че не се разглеждат познатите от другите книги периоди – на руската окупация, на муджихидините, на талибаните. А предимно тези преди и след това.  Многобройните герои запомних лесно (не мога да кажа, че успях да заобичам някой заради непълноценното според мен разгръщане), но не винаги можех да пресметна веднага възрастта им при прескачането между годините и континентите…

Мисля си, че книгата можеше да ми хареса, ако беше дори само за Пари и Абдуллах цялата. Заради включването на много герои може би се е наложило някои да изчезват по някое време, а други от 12 годишни да стават направо над 50-годишни. Доста ме впечатлиха отношения между Маркос и майка му. Не ми се стори изкуствен познатият „случай“ (син, отгледан само от майка и получил одобрението й чак в края на живота й; жалко само, че едва ли не той пое ролята на „силния“ в края; така се получава май понякога, когато родителите ни са вече безпомощни и  болни…).

Интересно, че не ми се изясниха толкова афганистанските герои, но ясно, и то косвено, беше представена примерно майката на Маркос (гъркиня). Също ми направи положително впечатление, че Хосейни не се фокусира единствено върху Афганистан – хунтата в Гърция беше спомената бегло (макар и от „вятърничавата“ Мадалин), а по-късно и икономическата криза; Индия беше точно такава, каквато си я представям – познатата лепкава Индия (едно от лицата й разбира се).

Като цяло най-силно впечатление ми направиха болезнените отношения „майка-дете“, „баща-дете“ , като при всички е имало нещо „счупено“ в миналото (Нила-П1, Абдуллах-П2;  Оди-Маркос). Познатото прехвърляне на тежести от родители към деца – Маркос и "желязната" майка заради загубата на баща му; страхът на Абдуллах от загубата на П1, прехвърлен като окови върху П2… Мисля, че за П1 би могъл да се очаква по-нестабилен характер, но сякаш тя беше по-устойчива или поне така ми се стори… Аз си го интерпретирах, че въпреки тежестите от детството човек не е обречен на нещастие и обърканост, особено ако срещне подходящи хора по-късно в живота си.

Чак към края започнах да разбирам и приемам , че някои герои ще бъдат напълно забравени (оставаха под 50 стр., а ни помен от Роша, Адел, двамата братовчеди, Гулам). По-късно това ми се стори реалистично – в живота не всичко се подрежда „като на филм“ и не всички хора отново се засичат някъде в живота си, въпреки че са били ценни някога един за друг. Дори щеше да ми е странно, ако всички се намереха, ако на всеки мястото беше трайно – прекалено идеалистично е това. Всички изпочупени парченца на една чаша не могат винаги да бъдат събрани отново… Проблемът с болестите на възрастните хора също ще съществува за съжаление…

Преписах си откъс, в който дете разказва как е било щастливо в бежански лагер!? Помислих си как ние недоволстваме за какво ли не. А детето е било доволно, че има някакъв покрив над главата си, приятели и най-вече семейство. В тази книга беше показана и ролята на хуманитарните работници, на които винаги съм се възхищавала. Разбира се всеки стига до това по различен начин, включително и поради проблеми в собствения живот.

Както казах, тежките моменти не бяха свързани пряко с войните в Афганистан (дори мисля, че съзнателно Роши беше пострадала именно така). Спомних си как за предишните две книги на Хосейни съм чела, че били „поръчкови“ (да служат на американски цели примерно?!), което според мен е абсурд! Сега вече едва ли могат да кажат така недоволните, освен ако си помислят като мен за "спасителния" Запад; но все пак, мисля, че авторът винаги е искрен. Запитвам се каква ли щеше да е книгата с "по-плътни" герои, с по-малко пазени тайни (на места тайните ми изглеждаха като цел - да продължи "завързването" на нещата и после да има съответно "развързване").

Харесвам книги, в чийто край има ценни думички като „признателност и надежда“. Ако има изгубени поколения, колкото и да е жалко, че са жертвани, има следващи, за които винаги има надежда; винаги може да се намери за какво да се  благодари (трогнах се, че въпреки огорчението на Маркос той оцени, че майка му не е постъпила като Мадалин).

Въпреки че липсваше типичното противопоставяне Изток-Запад, не можах да не си помисля, че успелите (не говоря финансово), са тези, които са се измъкнали на Запад. Не ми се иска да мисля така, но… Мога само да пожелая на Афганистан - на хората там вече да не се налага да напускат родината си. Усещаше се, че в Афганистан реално война  сега няма. И макар положението да не е никак цветущо, не усетих пълното отчаяние и безнадеждност, характерно за периодите на войните… Дано там оцеляват вече хората, а не само в Калифорния и Париж!

Определящият критерий дали  една книга ми е харесала – дали ме е развълнувала силно. Не мога да кажа това за последната книга на Хосейни. Но когато напише следваща, сигурно пак ще я прочета!