В момента чета ... 19

От Вешим можеш да прочетеш "Нешингтон" и "Английският съсед". Препоръчвам ти и Слав Бакалов - http://www.helikon.bg/author/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%20%D0%91%D … 0%BE%D0%B2_16731/ Неговите са много гротескни.

Започвам и аз да чета "Ад".

аз съм по средата на "Пилето" на Уортън. Това е първото, което чета от него. Допада ми

Стоте книги на двадесети век, според Монд.

http://bg.wikipedia.org/wiki/100-%D1%82%D0%B5_%D0%BA%D0%BD%D0%B8 … D0%BE%D0%BD%D0%B4

Малко ме учудва присъствието на Фокнър с Врява и безумство. Лично за мен, странна, неразбираема и много трудна за четене книга. След няколко опита, просто я захвърлих и се отказах. 

Аз започвам Павел Вежинов - "Синият залез"

Отказах се от  Хосейни засега, защото се отдавам на музикални преживявания и в такива дни всички други светове изчезват за мен, не си струва да хабя книгата.
Но от другите две на Хосейни нямам пресни впечатления, помня че „Ловецът на хвърчила“ ме прободе по-жестоко, може би най-вече с образа на Хасан (след средата някои моменти ми изглеждаха малко неиздържани, повече като на филм (но филмът пък ми беше съвсем излишен). „Хиляда сияйни слънца“ – дали като втора подред – не събуди толкова непримиримост в мен, въпреки че като цяло жените са още повече за оплакване (аз в тези страни и мъжете съжалявам, дори талибаните...). Но развръзката също заседна като камък в гърлото ми и е от видовете отношения/решения, които са ми на сърце!
Все пак и двете ги четох малко повърхностно и нямам детайлни впечатления. При третата ще внимавам в час! Отновно в любимия район - в Афганистан, Кашмир, Пакистан ми се пътешества още (засега чрез книгите - стига да са оригинални, а не банални).

Но според мен в крайна сметка никой не трябва да слуша никого за избор на книги (макар че май правим точно това тук...).

За Гор Видал – за съжаление като първа среща с него попаднах на слаба за мен книга – „Греховете на града“ . Ще опитам и с друго, но не точно „Юлиан“.

Сега избрах разказите на Иво Андрич:


Първите няколко не ми харесаха и помислих, че цялата книга няма да ми допадне. Но петият и шестият ми въздействаха като онези разкази, в които уж не се разказва за нещо значимо,  а са за толкова крехки „вътрешни“ неща, че най-малко чувството може да остане задълго, ако не и самата история.

Не винаги мога да чета разкази, понякога предпочитам да навлизам в нещо по-голямо, цялостно, може би след книга от почти 1000 стр. преходът към разкази не беше подходящ. Но любопитството ми към Иво Андрич продължава, дори и да съм прочела вече може би най-силната му книга („Мостът на Дрина“). Преди това четох неговите разкази „Жажда“ и те ми бяха по-близки до гласа на познатия Андрич – по-народен, по-босненски, „по-йовсковски-пелински“. А разказите в този сборник сякаш са по-градски, по-съвременни (дори и за случки в началото на 20-ти век; макар че в живота предпочитам града пред селото, предният "селски" сборник ми беше по-топъл). Засега го няма онзи босненски чар. Но все пак може да се каже, че Андрич е югославски писател, така че е естествено да има различни творби, отразяващи общо духа на т.нар. югославяни. И по-весело-ирочни (на места горчива ирония) ми изглеждат разказите дотук, все пак са за "особняци". Но съм в началото, може и впечатленията ми да са други към края...

И аз я прочетох. Много ми хареса, макар че остави в мен една тъга....Ама те и трите му книгите са такива.
Сега започнах "Марма, Мариам" на Т. Димова

Всички видове класации според мен за „измислена“, субективна работа. Но в този списък няколко неща ми направиха впечатление. По случайност, без големи очаквания, днес съм взела две книги от библиотеката от този списък: „Шегата“ на Кундера и „Похищението на Лол В. Щайн“ на М. Дюрас. Интересно, че считани общо взето за по-младежки книги – „Мартин Идън“ и „Добър ден, тъга“ – също са включени. Но най-много ме зарадваха две неща - че от книгите на Стайнбек присъства любимата ми „Гроздовете на гнева“, и още повече, че е включена моята слабост “Среднощни деца“ на Рушди. За „Сто години самота“ и „Спасителят в ръжта“ няма съмнение, че ще са там. Не съм броила, но може и половината от списъка да не съм чела (не че имам намерение ).

На 3/4 от „Особняците“ на Иво Андрич вече имам следните впечатления:

Някои са от типа „старо“ писане, при което се описва детайлно външността на героя при неговото представяне (разкриващо и особености на характера).


От тези разкази, които може да са напълно измислени, но и авторът да е взел една прашинка от нещо видяно в живота и го е преобразил в художествено произведение с послание.

Странно защо първите няколко разказа не ми ми  харесаха, може би е било нужно свикване. Но после почти всичките ми харесаха. Интересно, че поне два по нещо ми напомниха на разказите на Шмит – с шеговит тон, с герой, на който му разказват нещо, а той слуша (без изобщо да се сещам за конкретен подобен разказ на Шмит).

Някои от чертите на образите и на мъжете, и на жените се повтаряха, но пък се допълваха с други, така, както и в живота може да има хора със сходни качества и прояви,  но пък други са различни.

Най-често – мъже със скрити комплекси, избиващи по различни начини; мъже, обсебени от характерните за тях конспирации, заговори, въображение, достигащо до болни фантазии/лъжене/преувеличаване; плюене на целия останал свят и превъзнасяне на собственото „величие“; има случаи на таено дълго време неудовлетворение или страх и различните прояви при избухването на тези чувства; интересен разказ за вътрешния монолог като бягство от напора на порой от чужди излияния – или по-точно как диалогът може да се превърне в монолог при издевателство над думите/събеседника.

Често има напуснали мъжете си жени, въпросът за жената изобщо присъства редовно. Иво Андрич ли се страхува мъничко от жените… или просто мъжете като цяло…?! Но със сигурност не си спестява осмиването на предимно мъжките си образи.

Предишни произведения на Андрич съм сравнявала с Йовков, Елин Пелин (лесно се прави аналогия с нашите автори: все пак – Балкани!), сега, без изобщо да помня произведенията на Алеко Константинов (примерно фейлетоните), мога да сравня Андрич с него – при Алеко май всичко беше по-социално/политическо, директно, смешно, тук смешното е тъжно, лично, по-фино е преплетено в разказа… (замислих се обаче как през годините всичко избледнява, ето сега да не помня детайли от Алеко, останала е само една обща представа, жалко...)

Много иронизирани качества са преувеличени за по-силен ефект (щом се усетих и припознах в някои герои донякъде; и наистина – благоразумието (напъването да предвиждаш), представено до степен на мижитурство, ми даде знак – без изобщо да се считам за „чак толкова зле“, ми беше като шамар въпросният разказ).

Мисля, че в тези разкази Андрич не се изявява толкова като психолог на балканеца, а изобщо на човешките модели на поведение. Продължавам със следващите разкази. Най-после виждам Сараево!

Свет, аз наскоро четох "Месия" на Гор Видал и доста ми хареса.

Прочетох "Облакът Атлас" и го препоръчвам, хубаво и умно написана книга. Някой друг чел ли я е? Интересно ми е, защото не срещнах никакви коментари за книгата.

Сега с трепет започвам "След багера"! 

Аз съм по средата на "Краят на господин У" и много му харесва! Книга, написана с много въображение. Оригинална определено!   Някои от хрумванията на авторката ме забавляват откровено!

Свет, като те прочетох и силно ми се прииска да препрочета Алеко отново! (Иво Андрич още е непознат свят за мен, не съм чела нищо негово все още, засега   , но Алеко...   )

Към края съм на "Мирис" на Раджиха Джха и не ми харесва.
Толкова да ми се струва на моменти нелогична, че чак почвам да подозирам  преводача.
Например, пише че  главната героиня има повече пари, защото работи в магазинчето на леля си и чичо си, а след няколко страници се коментира, че те не и плащат....Или пък вижда  за няколко минути човек и коментара е, че той изглеждал с неизменно нацупени устни ( за беглия поглед, който му хвърля  ) .

Въпреки, че не съм чела поредицата за  нюансите  на сивото ( но долу-горе знам за какво се разправя ), мисля че "Мирис" в голяма част е подобна на нея.

neli mar4, наистина Джак Харт напомня за Стайнбек! Аз снощи започнах "След багера", едвам се навих да си легна и то защото си казах, че трябва да я чета на отпочинал мозък. Не знам дали понеже беше много късно, пък и се бях натъжила още от преди това, но книгата ми се стори безкрайно тъжна и направо ме разтърси емоционално. Аз съм още в началото де, но описанието на локвите море и закъснението за прилива, както и за матрьошките в нас ... идеше ми да метна книгата и ревна като магаре. 

Снощи извадих и два цитата от "Облакът Атлас", които много ме впечатлиха, докато я четях и искам да ги споделя с вас. 

Да, така пише Джак, а той е и поет ...

Сега синът ми се „мъчи“ с Алеко – изгълта „Бай Ганьо“, но „До Чикаго и назад“ не върви много. Аз наистина съжалявам, че не помня творчеството на Алеко, само общото звучене. Затова се запитах след 5-10 години и от разказите на Андрич ли нищо няма да остане в главата ми?!

За да продължа (и завърша) „насъскването“ за Иво Андрич, ще кажа: „Разкази за особняците и малките хора“ – хубава книжка съм си купила!
Разкази между 5 и 15 страници явно са идеалният размер за мен: нито прекалено къси, нито прекалено дълги. Към края чак обърнах внимание на втората част на заглавието на сборника „… малките хора“. Наистина описват се предимно „дребни хора“ – чиновници, писари, дребни предприемачи, често самотници (дори и някои да са семейни на практика). Но това не е остра сатира – меко пише Андрич за тях. Въпреки присмеха, има и съчувствие. Допадна ми този подход. Не може да се каже, че те правят зло на другите, а предимно на себе си… Със собствените си самоограничения, самозаблуждения и страхове, лъготене на дребно заради някакви стремежи (най-често за печелене на внимание, признание, значимост), пиянство... Понякога най-много да дотегнат на най-близките си, както обикновено става. Иначе – може да си останат незабележими за света цял живот…

Написани между 1914 и 1976 г. (широк период от време) – разказите звучат, сякаш са създадени в кратък период и предвидени именно за единен сборник. Затова мисля, че издателите са свършили чудесна работа, като са ги обединили по този начин и с това заглавие.
Сигурно ще си купя и другия сборник – „Знаци по пътя - градове и предели“.

Само на мен ли ми беше безкрайно досадно да я чета тази книга?