Православието като начин на живот

За всички варненци, а и за всички, които имат възможност да присъстват на опелото.
Отец Дончо съобщи, че опелото ще бъде в четвъртък в Катедралата Св. Успение Богородично от 8 часа.

Бог да прости. Малко съм ходила във Варна, но винаги съм имала нагласата, че тамошната църква е много активна и благодатна.
По отношение на послушанието: когато мнението ни за даден въпрос се различава от това на отеца, трябва хубаво да разумим защо не ни идва да проявим послушание. Дали защото не сме убедени, че той е прав, или не ни се иска да е така, понеже осъзнаваме, че това ще значи да се разделим с греха.
Като казва това се сетих за един случай. Вършех един грях, който знаех, че е грях, но нали, понеже никъде не прочетох "не прави еди какво си" аз винаги си оставях вратичка с оправданието, че може би не е грях и при всеки удобен случай разпитвах познатите ми вярващи какво мислят по въпроса. Питах и свещеник, съответно всички ми казваха, че не бива да греша така, но на мен не ми изнасяше, адвокатствах си пред себе си и не мирясах, а продължих да питам и други свещеници.
После осъзнах три неща:
1. Най-вероятно щях да спра да разпитвам в момента, в който някой познат, който е авторитет пред мен, или свещеник, ми кажеше - спокойно, не грешиш. Което щеше да е лукавство от моя страна.
2. Някои познати не ми отговаряха, а казваха - питай отеца си. Много правилно. Когато се отнася за лични духовни неща, не трябва да се позоваваме на мнението на никой друг, освен на изповедника и на това, което сме прочели от светите отци.
3. Ако имам колебание за нещо - грях ли е или не, и всички ми отговарят уклончиво - то по-добре да се откажа от него, защото така ще е сигурно, че няма да сгреша.

За послушанието
Веднъж при преподобни Исидор дошъл един от учениците на известен монашески наставник да го пита по важен въпрос, свързан с монашеството. Докато говорели, настъпила нощта и излязла буря. Мълниите и гръмотевиците били ужасни. Без да обръща внимание на това, ученикът се готвел да се връща при своя старец. Свети Исидор и останалите монаси го канели да нощува при тях, описвали му колко опасно е в такава дъждовна нощ да преминава през реката, която макар и не дълбока, била твърде бърза. Въпреки всичко гостът оставал непоколебим. „Моят наставник ми нареди да се върна непременно днес, как мога да не изпълня нареждането му“ – казал той и се простил с тях.
Преподобни Исидор и останалите монаси излезли да го изпратят. Когато стигнали до реката, ученикът свалил горните си дрехи, вдигнал ги над главата си и тръгнал към другия бряг. Монасите, като го гледали, потрепервали при всяка вълна, която го заливала. Но ученикът преминал бурната река благополучно и като си облякъл дрехите, поклонил им се и продължил към своя старец. Преподобни Исидор и останалите братя го благословили, като се удивлявали колко е велика силата на всяка добродетел.
В каквото и звание да се намира човек, едно от най-важните му задължения е да се подчинява на началството. Не бива да търсим каквито и да било извинения за нашата непокорност.
Из „Училище за благочестие“ том 1

Радея, абсолютно си права, че винаги съществува реалната опасност под предлог, че уж отецът ни греши, да намерим оправдание да постъпим както на нас ни се иска.

И все пак да кажем, че не винаги непослушанието спрямо отеца означава непослушание към Бога. Бог по различни начини изявява Своята воля за нас, пък и духовниците не са непогрешими. Дори най-известните духовни старци признават, че не винаги говорят от Бога, че понякога говорят от себе си и допускат грешки. Щом се случва и те да сгрешат, как можем безкритично да вярваме, че нашите свещеници винаги говорят от Бога?

За нашето време е всеизвестно, че "истински старци няма" (ако не се лъжа това са думи на св. Игнатий Брянчанинов). Затова би било истинско безумие от наша страна всякога безкритично да се доверяваме на свещеника и без да разсъдим да изпълняваме това, което той ни каже.

За патологиите на младостарчеството са изписани доста статии и книги, затова няма изобщо да се спирам на него. То е духовна болест, която еднакво поразява както духовенството, така и миряните.

Послушанието в днешно време се изявява не толкова по монашеския образец - духовен старец и послушник, а по-скоро в основата му стои общия стремеж към Бога и на пастиря, от когото Бог ще иска отчет за това колко души е привел към Него, и на християнина, който търси пътя към Бога и се допитва до духовника за съвет.

Не зная вие на какво мнение сте, но според мен сме толкова духовно болни, че дори книгите с примери от живота на известни духовни старци, които четем, често не ни носят полза. Имам чувството, че много хора ги четат като приказка, възприемат ги доста повърхностно и не съумяват да разсъдят кое е приложимо и кое - не. Така се създават много фантазни и нереалистични представи за духовния живот. Лично аз винаги съм смятала, че за християнина е далеч по-добро да има нормално човешко общуване с някой разумен духовник, здраво стъпил на земята, отколкото да гради в ума си фантазиии, почерпени от книгите, за духовен живот, който е далеч от реалността ...

Може би трябва да предвидим отделна тема: "Духовната литература - как да се ползваме от нея"

Аз съм от послушните Когато отида при свещеник да то попитам нещо, обикновено не мъдрувам много. Можем да поговорим, но щом съм го питала, а той ми е отговорил е напълно излишно да водим спор дали е прав. Така мисля аз. Не се допитвам за всяко нещо.Според майка ми дори когато отида до Своге при свекърва ми трябва да му искам благословия  на моя отец. Това ми идва в повече. Може би е редно точно така да се постъпва, но не ми идва отвътре
Според мен духовния път е много труден и вратата към Бога е много тясна и в този смисъл не можем да очакваме свещениците да ни дават такива съвети, каквито на нас ни харесват. Послушанието се изразява точно в това - да изпълниш нещо, с което не си съгласна, което дори ти е трудно...В противен случай няма послушание mrgreen: За това дали духовния ни отец ни е заблудил, той си носи греха и последствията.
Според мен ако човек отива с нагласата, че няма да послуша казаното му от отеца, то по - добре въобще да не ходи...Свикнали сме да сме много снизходителни към себе си и това се отнася с пълно сила за мен. С лекота намирам мотиви да се оправдая за действията си, но да се упрекна много рядко:) 

Много интересна дискусия става ...
Мога да кажа, че съм по-съгласна със simpatikonia.
И сега си мисля колко се радвам и благодаря на Бога, че имам прекрасен и наистина стъпил на земята изповедник.
Има и друго. Мен ме мъчи това, че работата ми налага известно лукавство, да въвеждам в заблуждение, понякога да лъжа   Гадна професия, от най-мръсничките, ама си е моя. Правя от години стъпки да променя нещата (в професионален план), но така и за момента не съм успяла. А ни носи стабилен доход и за сега не мога просто да се откажа.
Говорили сме много пъти с изповедника ми. Знае, че се старая, но не винаги мога да се възпра от грехове докато работя. Ако беше "буквалист" сигурно нямаше да ме допуска до причастие ...
Как трябва да се постъпи в този случай?!
milmich, благословия съм искала само в много важни в живота ми моменти, за важни стъпки, които усещам като съдбовни. Обикновено и се причастявам преди да ги направя (ако ме допусне отеца до причастие, де).
На мен много ми помагат дружките от църквата. Всяка неделя си правим по една почивка на кафе след църква. Хубаво си говорим. Винаги са ми били опора.

Аз пък съм в процес на търсене на духовен отец. Има свещеник при когото се изповядвам. Преди се сменях различни. За сега се задържах при този. Но не го възприемам като духовен отец, а просто изповедник. Доста години съм живяла извън България, на най-различни места, и това вероятно е причина да изпусна добрия момент, когато човек е по-млад, за да намеря подходящ духовник. По мое мнение, ако търся - ще намеря. Просто трябва време и търпение. За мен това трябва да бъде човек, с когото чувствам духовна връзка, с когото мога да разговарям и за когото чувствам, че съм готова да му се подчинявам и да го слушам.
Жени Калчева, при мен така стана, че започнах да работя на свободна практика у дома. Като гледам има много християни, които работят самостоятелно. Не се оплаквам от доходите. Преди това работех нещо, което се смята за стабилно, но средата ме гнетеше. Сега нещата не са отлични - работата ми не духовна, свързана е със светското, но съм една крачка напред. Доходите ми са както трябва. Вече имам прекалено много работа. И установявам че парите съвсем не са ми приоритет на този житейски етап...

Жени, явно двете с теб сме от една "порода" ...

За мен най-важното е искреността и доверието, най-вече в духовния живот и в отношенията с изповедника. При изповедта това е най-главното, мисля. Затова не допускам каквито и да е "делови" или "формални" отношения с изповедника ми. В този смисъл не признавам други правила освен тези.

Благословението го разбирам като духовно одобрение, допитване до свещеника за това, което възнамеряваме да направим. Не мисля, че на него трябва да оставяме решението. Лично аз не търся благословение за всяко нещо. Струва ми се излишно да формализирам, когато съм наясно кое е правилно и кое - не. Но винаги търся молитвената помощ на моя духовник, когато трябва да предприема нещо съдбоносно и се колебая дали това, което правя е Божията воля. И все пак, макар че се обръщам към него, се доверявам повече на Бога - все пак отецът е само човек.

Бог да прости дядо Кирил!
Много тъжна вест!

Радвам се на дискусията, която се получава, във всеки отговор има много истина .

wertyuio, принципно нещата наистина стоят по този начин, но човек, когато е в заблуда, как да осъзнае, че е в заблуда и че се самооправдава? От друга страна, много пъти, когато слушам някого да говори по духовни въпроси и не съм склонна да се съглася, в мен започва една борба кое е истината. В много случаи моето мнение си ми звучи съвсем вярно и правилно, но после, а понякога и след много време, виждам, че съм подценила някои аспекти на този въпрос и си променям мнението. Просто ми се иска, докато разбирам кое е истина и кое заблуда, да не върша греховете, които върша. Иначе Бог е милостив да ни води по пътища и да виждаме истините. Надеждата ми е, че дори и човек да бърка за едно или друго, Бог да ни помилва все пак заради това, че се опитваме да търсим истината.
Много ми се иска да следвам този пример на този ученик на преподобни Исидор, безусловно да се доверявам на моя отец, но някак си като знам, че като го помоля за съвет и той не вижда цялостно картината, може да ме посъветва нещо, което не е съвсем удачно в ситуацията, започвам да се чудя какво да правя всъщност. Много уважавам моя отец, наистина го чувствам като мой духовен баща, на мен ми е радостно, дори само като се сетя за него, много смирен човек, както каза simpatikonia "стъпил на земята", няма да ми стигнат думите да го опиша, да не прозвучи само, че говоря като за някой, който е събрал кръг ученици като в някоя секта, просто ми е скъп и се опитвам да му вярвам.
Жени, и моята професия изисква подобни жертви, и аз предполагам, че се питам въпроси, подобни на твоите. Като обсъждахме с отеца това, той ми даде тогава пример с св. Нектарий Егински, който макар и като млад да работил в цигарена фабрика, се молил за всеки човек, докогото би стигнала всяка една цигара, да не му бъде за вреда, а напротив дори. И вярвам, че така е и било.

  Да, така е, но до всяка истина сме достигнали след много "проба - грешка"
Затова подкрепям думите ти (ако правилно схващам смисъла на казаното), че не трябва да се боим прекалено от грешки. Дори Бог понякога ни оставя, за да придобием опитност.  А ако този, който ни води към спасение(духовният ръко-водител)  ни държи все за ръка или пък ние самите се страхуваме да се пуснем от ръката му, как бихме се научили да ходим сами без да падаме?

 Аз също търся своя духовен отец. Много имам нужда от него. В различни моменти от живота ми Бог ме е срещал с различни свещеници, които са ме съветвали и техните думи са ме напътствали и са ми помогнали. Особено сега, от дистанцията на времето виждам, че това е била Божията воля и в тези важни моменти Той е говорил чрез техните думи. Никога не съм ги поставяла под съмнение и някак си съм усещала кое е важното и това е предопределило много стъпки в моя живот. Винаги поставям под съмнение СВОИТЕ мисли и разсъждения защото наистина човек често надценява себе си и не може да прецени къде е истината. Смирението е в основата на послушанието и към свещеника, и към съпруга, и към шефа... Но е толкова трудно да бъде постигнато..
 

Има една малка книжка на издателството на Зографския манастир:
460 отечески съвета как да намерим духовник и да се научим на послушание.
Като че ли е предназначена по-скоро за монаси, но ми беше ориентир.

По книгите съм чела за това, че в днешно време хората на искат да слушат, не са готови на послушание. За себе си мога да кажа, че вероятно е така, макар че имам подобрение, защото работя върху себе си, доколкото мога в немощта си.

Тъй като сте споменали старците, много харесвам видеото с разговор със стареца Тадей Витовнички.

Надето, на мен пък точно смирението ми е голям, ама голям проблем.
Възпитавана съм като войник - "като не наеш - четеш", "като не си сигурна - търсиш", труд, труд и пак труд! Обичат ме родителите ми и са строги хора. В същото време съм оставяна да вземам решения от съвсем малка, съответно да си нося последиците от грешките. Това възпитава един ... не много смирен характер.
И имам голям проблем у дома. Мъжа ми не се чувства добре. Аз знам, че съм правата, защото съм търсила, стигнала съм до даден извод не с догадки. Обаче как клати семейството това.
В професията ми много ми помага наученото, но в семейството ми е голяма пречка.
И как да си наведа глупавата глава?! Може би просто трябва да го оставя да прави своите (наши семейни) грешки. Много ми е трудно.

Серафима, да - такъв благ човек е стареца Тадей. liese беше дала линкове на целия филм.

simpatikonia, напълно права си и да, опитвам се да мисля, че греховете, които вършим, са в някакъв смисъл необходими. И мисля си, че макар и да причиняваме вреда на някого, докато се учим, то и това пак е за негова полза, за да можем всички да се учим един от другиго. Нищо не отива напразно.
И отново се удивлявам колко интересни думи има в българския език (не се бях замисляла за "ръководител" ).

Надето, това, което казваш, е наистина и отново потвърждение, че въпреки всичко не сме изоставени сами на себе си и се сещам за ей този откъс от "Ние врабчетата" .

И аз съм пристъпвала с недоверие към пълното послушание към духовния отец поради прочетеното за недостатъците на младостарчеството. Но вече се убедих в духовните плодове от послушанието заради опасността човек да изпадне в заблуда. Ползите от послушанието много добре са описани от светител Теофан в "Път към спасение", макар да се счита че това са по-скоро съвети за монаси, мисля че са напълно приложими и за миряни, защото борбата е с едни и същи страсти. Много ми допада идеята някоя от следващите теми да бъде за духовната литература.


"Мислената и деятелна борба против страстите е силна и сама по себе си. Но целият процес се развива много по-успешно, по-плодотворно и по-бързо, когато се извършва под ръководството на друг човек. Сам невинаги ще забележиш врага в мислената бран, невинаги ще съумееш да действаш против него и да запазиш ревността и решимостта за това, и най-важното - в единия и другия случай не можеш да имаш единен, предварително начертан план, за да воюваш по него. За сам човек е абсолютно невъзможно да направи това. Необходимо е някой да вижда отстрани и настоящето ни, и бъдещето ни. Затова трябва да считаме предаването на себе си на ръководител за най-доброто и сигурно средство за самопоправяне. Той ще прилага над нас и в нас същото средство - деятелно-мислената бран, но най-важното - по своя преценка, план, с виждане на целта, пътищата и отклоненията от тях. И така, ти, който желаеш и търсиш
очистване, измоли от Господа и намери отец ръководител, и като намериш, му разкажи всичко, което знаеш за себе си и което виждаш в себе си. После му се предай целия и вътрешно, и външно - предай му се като необработен материал, за да строи той от него дом на Господа, нов човек. След като постъпиш по този начин, вече нямай никаква грижа за себе си и безгрижно се укривай под ръката на отеца. Нека те води накъдето и както иска, нека те кара да вършиш каквото, когато и където иска. От наша страна му дължим безпрекословно подчинение - неразмишляващо, вярващо, охотно - и пълно разкриване на съвестта си пред него или изповядване на своите помисли, желания, страсти, дела, думи - на всичко, което вършим и което се случва с нас. С това му се дава начин да вижда къде сме и в какво състояние е вътрешното ни устройство и му се дава повод, в съответствие с това, да ни дава съвети и да ни предписва дела. Откриването на помислите и подчиняването на отец са сигурни унищожители на страстите и победители на бесовете. Всеки път, когато се откриват помисли и после се изпълнява това, което е предписано по този повод, това е все едно почистване на рана и смяна на превръзка. Бързо действащо лекарство! Открилият се изхвърля навън всичко нечисто и чрез послушанието после взема чисто нов багаж, лечебна храна, чист сок - както някой изпива лекарство против повръщане и после се храни с хубава храна. Но най-важното е, че по този начин се
отсича самият корен на страстите, а именно гордостта, “аз”-ът. Водещият бран все пак я води сам и по този начин, действайки против гордостта, той в същото време я храни. А при наличието на ръководител нашето “аз” със сигурност изчезва в неговата воля още в началото, а заедно с това и всички страсти губят опора и после вече настъпват и действат хаотично, безредно; но и тогава цялото им коварство бива надхитряно и става неуспешно посредством откриването на помислите. Общо взето това е изключително мощен начин за убиване на страстите и за бързо издигане към чистота. Всички опити на светиите сочат това; и примерите
за това са безчислено множество... Необходимо е да отбележим още, че колкото по-скоро след обръщането човек намери и избере ръководител, толкова по-добре. Ревността е жива и е готова на всичко, и мъдрият управител какво ли не би направил с нея, особено когато още не е успяла да се сформира самодейност, която докарва инат, недоверие, възразяване, поправки... Боледуващият от тях, и след като си избере ръководител, трябва най-напред да бъде изцелен от него, за да постъпи в чина на добрия син, годен за възпитание. Беда е, когато душата свикне да върши всичко според своето разбиране и желание."