Православието като начин на живот

Имам нужда от подсещане. Преди време четох една статия или слово, в което се казваше, че вярата в Бог е три вида - вярващия е роб, или....../второто не си го спомням / или син...Беше много интересна за мен. Сега не мога да открия къде го четох. Върти ми се, че може би Серафима я пусна, но има вероятност да не е в тази тема, а в онази, в която пишехме преди време и от където избягах като дявол от тамян
Дано все пак разберете какво търся, че инфото е малко и неясно

milmich, не се сещам коя е статията и кой е авторът, но наистина отношението на човек към Бога бива три вида - като на роб (към господаря си), като наемник и като син към своя баща. Първият върши всичко поради страх от наказание, вторият се старае да изпълни Божията воля заради облаги, а не от сърце, а третият се старае да изпълни Божията воля от любов към Бога.

wertyuio, предполагам правилно си ме разбрал .
Дразня се когато Църквата приема изчаквателна позиция и прехвърля всичко върху държавата, като само чака, без самата тя да се е опитала да направи нещо. При условие, че богословските кадри ги подготвя държавата (на нейни разноски), е престъпно това, че Църквата не умее да се възползва от тях. Лично аз не съм чула към някой храм да има нает богослов на щат (звучи малко бюрократично) - а работа за вършене има много. Да не говорим, че той може да работи не само в храма, но и да бъде посланик на Църквата в старческите домове, в детските заведения, болниците и т.н. Предполагам, че ако Църквата поеме този ангажимент и води политика на диалог, то държавните институции няма да имат нищо против или поне няма да правят големи спънки. Най-малкото трябва да се опита. Ако Църквата целенасочено не работи сред лекари и учители, няма какво после да се оплаква, че медиците или учителите не споделят православно мнение по въпроси свързани с възпитанието на децата, семейното планиране и др. проблеми.
Затова много се ядосвам, че нищо не се прави.

Много се надявам в Църквата, най-вече в нейния епископат да се влеят дейни и трезвомислещи млади хора. Едва тогава можем да се надяваме, че много неща могат да се променят. Младите свещеници наистина вършат колосална работа, но  епископите могат да направят още повече, защото имат по-голяма власт и влияние - в Църквата и извън нея.

Аз я намерих слава Богу, че много ми беше харесала:)
Ето я:
http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8-%D1%81% … 0%BE%D0%B2%D0%B0-

Чудесна статия,която ми напомни едно от нещата пленило ме в православието:думите определящи точно нюансите в чувствата.Боязън е -не страх пред Бога.

simpatikonia,

Не случайно написах, че уважавам твоето недоволство. Аз също мисля, че може да се направят още много неща и че сега се губи златно време в много отношения. На мен също ми е много мъчно, че всички тези богословски кадри по някакъв начин се разпиляват.

Но съгласи се и ти, че една преследвана и до днес Църква, не може да има всички тези кадри, които днес са необходими.

Например, днес по всякакъв начин се пречи на БПЦ да си върне имотите и дори се опитват да настроят обществото, че тя само за тях говори. Първо, че тя говори предимно за спасението на душите на паството си, въпреки, че то се опитва да я граби и хули. Второ, какво престъпно има в това да възвърнеш справедливостта относно тези имоти? Явно антихристите си дават ясна сметка, че така православните християни ще започнат по-независим от всякакви бирници живот! Нека да си представим църковни сиропиталища /каквото има, въпреки антихристките пречки в Нови хан при отец Иван/, църковни болници с милосърдни /а не само медицински/ сестри, обществени кухни и т. н... И сега има една такава клиника за работа с наркозависими във Варна, благословена от покойния Варненски Митрополит Кирил, за който е обществена тайна, че е бил убит?!
Православното вероучение в детските ясли, градини и училища, за което ни е темата, също е гонение против църквата, без държавата да носи никаква отговорност?! Мислиш ли, че Бог ще е безразличен към всичко това? А аз и много неща премълчах, защото не можем да напишем в един пост за всичко.

Само искам да кажа, че за всяка една дейност на Църквата сега се води титанична борба. А ние с теб и всички, които не са безразлични към Църквата, можем да дадем много - всеки според силите си. Бог знае какви са ни те и Той лично и неслучайно ни ги е дал. Така и на свещениците ще им е по-добре, а и на епископите също. Вярвам, че и ти ме разбираш.

Църквата винаги е била преследвана.  А и Господ никога не е обещавал благоденствие и земно благополучие на последователите си. Не парите и имотите правят Църквата силна, нито придобиването или връщането им е главната й задача. Ако след промените Църквата се беше заела по-дейно с главната си задача - да учи и спасява, вероятно щеше да спечели в по-голяма степен доверието на хората и уважение в обществото. "Светът обича своето" - казва Писанието, но ми прави впечатление, че днес Църквата е под нападките на светското общество именно поради "светското" поведение на епископат и свещенство - стремежът им към лукс, демонстрацията на свободно и безнаказано поведение, противоречащо често на каноните... Излиза, че светът критикува "своето", което вижда в Църквата, а хората не виждат в духовенството това, което очакват от него - сърдечност, загриженост, отговорност... и Христовата любов. Мъчно ми е, когато чувам от светските хора критики към Църквата заради поведението на духовенството, и ми става още по-мъчно, защото имат основание. И си мисля какъв отговор ще дават пред Христос духовниците за тези, които са съблазнили с безотговорното си поведение.

Здравейте,съжелявам ,че така нахлувам в темата Ви(виждам ,че има дискусия).Но много бих се радвала да ми помогнете с мнение по следния казус,а именно,когато ти се случват ужасни неща и буквлно за кратко време падаш от високо в пясъка,се чувстваш зле объркан си.Аз съм вярваща и приех ,че така е трябвало да стане,че сигурно е за добро ,че все пак всичките ми усилия някога ще се увенчаят с успех,обаче малко по малко виждам как тъгата ме обхваща и буквално ме задушава,и се питам ,дали защото изпитвам тези чувства нищо не се подрежда и колко дълги и трънливи са пътищата ? Мога ли да се справя и изобщо Вие как успявате да не се сломите духом?
ПС ходя на църква,постя и се надявам ,обаче въпреки това изпадам в някакви депресивни моменти,а не искам ,знам че е грях и не бива. Благодаря предварително. 

Нямам време да пиша сега, само ще ти кажа, че е нормално и човешко да изпадаш в депресии /униние/- все пак хора сме, не сме от желязо. Просто трябва да знаеш, че след облаците идва слънце.Може да закъснее, но идва.  Виж, ако тъгата е толкова голяма, че чак пречи на всекидневните ти неща - поговори с някой свещеник да прочете нещо, помоли се, изповядай се, причасти се или пък отиди до някоя Чудотворна икона /в България не са малко/. Каквото се сетиш, че може да ти донесе утеха.Понякога утехата идва от където не я чакаме. И от разговор с приятел.

Ако положението е много зле, може да поговориш и със специалист- лекар. Няма нищо срамно или пък грешно.

simpatikonia  ,

С миналия пост се опитах да подчертая, че БПЦ е обезкървена и именно, защото имотите не са най-важното, тя още не си ги е върнала. Но все пак съществува. Разбира се, че много неща не са направени, но и ние сме виновни за това. Един свещеник веднъж ми сподели, че народа идва в храма не да се моли, а предимно да проси пари... Богатите пък, непрекъснато казвали, че Църквата е най-богатата институция ?! и т.н.... Питам се, без хора и кадри, какво може да се направи? Ако аз, ти и всички християни не застанем до енорийския отец и не направим необходимото, то нищо няма да стане. Ако аз чакам някой храм, който се бори за съществуването си, да ме назначи на работа като учител по вероучение, то кога ще стане?

Ne znam, за да те успокоя ще ти кажа, че тези депресивни състояния са често явление у всеки особено в началото на християнския духовен път. Обикновено първоначално изобилстват благодатните състояния и човек ги приема като нещо естествено (и приятно), но когато благодатта отстъпи от човека, чувството е наистина смазващо. Постепенно човек забравя хубавите преживявания и се фиксира върху неприятните. И се получава още по-лошо - имаш чувството, че никога вече няма да почувстваш радост. Преживяла съм го и знам. Дори съм отивала в храма с молба да ми четат молитва против отчаяние. Другата причина, която задълбочава това състояние са погрешните представи за нещата, които човек си създава тогава, когато още няма опит в духовния живот и така допълнително се натоварва. Доколкото съм чела, депресията е в резултат от нашите излъгани очаквания. И когато очакванията са ни нереалистични, депресията  е по-силна.

Полезно е да четеш, дори не винаги да разбираш написаното, книги на св. отци по тази тема. Няма по-опитни от тях в духовния живот, а депресията или отчаянието/унинието е най-тежкото изпитание на християнина. Ако нямаш духовни книги у дома, опитай с търсачката Гугул да намериш статии и материали на тази тема. В Двери.бг има хубави публикации и на съвремени духовници по тази тема. Вярвам, че и много от пишещите в тази тема ще ти помогнат с интересни линкове.

Също- не е добре да се търсят все утехи и разни състояния, чувства, възторзи.
 Трябва да сме в някаква 'златна среда'- нито да сме много еуфорични и витаещи из облаците, нито пък да сме съвсем отчуждени.
Също съм чела, и не само по духовните книги, че депресията/унинието/ се гони с много работа.  

При мен трудно става това, защото по природа съм си  голям мързел

Ne znam, здравей и добре дошла !
Всеки човек (християнин или не) се сблъсква с такива моменти в живота си. Хубаво са те посъветвали нагоре за унинието. Аз лично гоня с работа, много, много работа. Nil desperandum!, то не е въпрос само за физическо усилие, може да се работи и със сивите клетки. Въпроса е ума да е зает с друго.
За това, Ne znam, намери си приятни за теб четива. Няма по-хубаво нещо лятото, в жегите човек да се отпусне с приятна книга. Дори била тя и не духовна. Отиди някъде (в храм, ... в гората) и си повикай, поплачи си.
Моя приятелка (попадия) ми се караше, когато бях в такова състояние преди години и ми казваше "Абе скарай му се на Господ, защо ще те товари! Искай от Него!" - това може би съвсем в кръга на шегата ми го беше казала жената  , ама така ме сепна. То аз така и не свикнах да се моля за себе си, че ме обхваща див срам да искам, но тези нейни думи ме замислиха за отношенията ни с Бога. Дано и на теб да ти помогнат.

Момичета.благодаря ви много за това,че ми обърнахте  внимание,ще се опитам да последвам съветите ви и да ви следя по-редовно
ПС по темата за вероучението аз като малка ходих ,нашите ме бяха записали и в училище идваше една жена от неделното училище в клас ,беше наистина много полезно,още помня колко вълнуващо беше да разказва за тайнствата и смисъла им.

Привет и от мен, Ne znam !

Аз също исках да ти пиша нещо, но момичетата ме изпревариха и казаха много хубави неща. И аз се присъединявам към тях. Само бих добавил, че ти благодарим, че в това си изпитание, ти се обърна към нас. Мисля, че всички ще са съгласни с мен и винаги ще бъдем готови да помогнем с каквото можем.

А по темата бих искал да споделя някои мои виждания.

Днес още можем да срещнем някои възрастни хора, които си спомнят, че са учили вероучение. Аз, за съжаление, не мога да се похваля с това, както и повечето от нас. Ние сега, на N години, тепърва разбираме основите на Православната ни вяра. Нашите деца също са лишени от тази основа на вярата. Само тук - таме, в различни християнски семейства децата разбират нещо и се причастяват. А времето тече, раждат се нови поколения и те стават още по - неориентирани от колкото предишните и т. н. . Днес децата ни не желаят да сключват брак /кой ги е научил защо им е той?/, не желаят да ни гледат и ни пращат по старчески домове, а не дай Боже да имаме някакви имоти, които те могат да пропилеят в далечни страни.../кой да ги научи на любов към родителите си?/, женят се винаги след блудство, уж да се пробват, а някои дори и раждат преди брака /кой да ги научи на целомъдрие?!/ !!! Страшно съм обезпокоен, скъпи приятели, защото това ми прилича на една тежка и страшна писъда над България, която вече се сгромолясва над главите ни и ще става все по-лошо. Забележете, че не заради това, че Бог е лош, а заради това, че ние, както показах линк по-горе, се опитваме да Го изгоним и повече да не Го допускаме в училище и до нас.
А всички, които са учили Православно вероучение, си спомнят за него като за слънчев период от своето детство, от своя живот. Нали,  Ne znam ?

Аз сега не искам да търсим виновни за създалото се положение. Аз мога да обвиня само себеси за това, че не съм допринесъл достатъчно за разрешението на този проблем. И си задавам въпроса - как ще отговаряме на Страшния съд пред Бога за тази армия от духовно осакатени деца, които Бог ни е поверил, за да Му ги доведем при Него?!

"Не пречете на децата да дойдат при Мен!"

Или, може би, имаме още малко време за това, да си зададем въпроса - Какво можем все още да направим?

Надявах се тази седмица да пообсъдим този въпрос. Защото ако това не ни вълнува, то, значи нямаме любов, нямаме страх Божи и отговорност за собственото си спасение...