Забраненият плод (Aşk-ı Memnu)- сериалът, който остана в сърцата ни !~ 92

  • 40 852
  • 729
# 600



Този момент много го харесва ама не мога да го намеря на гифче... Peace
Виж целия пост
# 601
Ех, Славенка,  Heart Eyes как ме приземи, джанъм !  Tired
Виках сега, като ида до Истанбул, да прилегна на диванчето, пък то - ни диванче, ни Къванче . Cry
Всъщност, аз мога и без диванче, дет се вика !  Mr. Green


Velvet_, всички тук много обичаме сериал ! Peace Просто съм в отпуск и имам повече време сега. Но иначе съм от върлите фенки и на Киво и на ЗП !  Peace
Колкото до бижутата на Бихтер - бяха наистина уникални. На Фирдевс - също . Peace
Аз се сдобих с реплика на един от пръстените и, а и имам колие, подобно на онова, което и подари Бехлюл. Wink

Поли, Peace и аз го обичам този момент : “Душата ме боли, Бехлюл...“ Не му стигна кураж, да му се не види !
Виж целия пост
# 602
gospojata как си се сдобила с реплика? Продават ли се още, има ли някакъв начин, има няколко пръснета в които съм влюбена. В Киво и аз съм влюбена отдавна, редовно казвам на мъжа ми, че ако ми падне ще му изневеря  Laughing, ама от къде този късмет Laughing
Виж целия пост
# 603

Колкото до бижутата на Бихтер - бяха наистина уникални. На Фирдевс - също . Peace
Аз се сдобих с реплика на един от пръстените и, а и имам колие, подобно на онова, което и подари Бехлюл. Wink

Поли, Peace и аз го обичам този момент : “Душата ме боли, Бехлюл...“ Не му стигна кураж, да му се не види !


Ех много точни са тия думи... ох как ми липсва тия дни Забранения плод то си ми личи Simple Smile


А за бижутата и аз имам пръстен точно като нейния с големия черен камък поръчах си го направиха ми го. Имам и дрешки като на Бихтер то при мен си беше мания по едно време... даже ги търсих до последния детайл да са точно същите... сега искам да си правя още едни накити подобни на нейните от една вечера..  Peace

Стилистите бяха страхотни в този филм нямаше грешка


Виж целия пост
# 604
Не случайно и имената им бяха така подбрани, ако няма север, няма да има юг, въпреки че са противоположни, те трябва да съществуват заедно. Именно прошката и пътят един към друг  трябваше да бъдат водещи във финала, а не любовта към една жена, която историята помни в много случаи се оказва преходна.

Абсолютно съм съгласна и аз това очаквах.  Peace
Виж целия пост
# 605
Miss,  bouquet Hugпоздравления за поста.  Финалът обезсмисли двата сезона. Чак не е за вярване, че се случи. Избягаха от логиката на филма последните 15 минути. Срам за майсторите. Затова и Еджето не офка по Тиутъра. Да събира аплодисменти.  Покри се.  Все едно такъв филм не е имало.  Ако имаше   изненадващ, провокативен, нестандартен  финал, това щеше да е плюс за екипа и форумите да бръмчат от размисли и страсти. И с нетърпение да се чака следващия  проект. Така, че в дългосрочен план си вкараха автогол. Както и да е, темата е закрита. Пречукаха и Куджетата, не само нас. Сбутаха ХЕ  в последните 5 минути  и им подариха целувка по челото вместо горчиво. Нека им е честито.Това ми носи известно удоволетворение
Виж целия пост
# 606
Velvet_, пръстена си го направих по поръчка. Peace Иначе трябва да видиш по разни сайтове, може да намериш нещо подобно . Peace

Славенка,  Heart Eyes верно ли няма да направиш едно преговорче ?
Виж целия пост
# 607


Славенка,  Heart Eyes верно ли няма да направиш едно преговорче ?

Тц, само Бехлюл ще гледам  Mr. Green
Виж целия пост
# 608


Славенка,  Heart Eyes верно ли няма да направиш едно преговорче ?

Тц, само Бехлюл ще гледам  Mr. Green

Така де !  smile3521 newsm51 smile3503

Дафне,  Hug те почти целият втори сезон бягат от логиката на филма ! В последните 15 минути, просто тичаха през глава !  Joy Joy Joy Joy Joy И даже и не погледнаха назад !  Laughing
Виж целия пост
# 609
Обаче, това, с горещите сцени, явно никакви фенски щения и клаузи в договора, не са могли да го “мотивират “ дет се вика !  Joy Joy Joy
Hug E, нали гледахме горещи сцени - Сами/Хандан, Баръш/Симай, Бану/Гюней.
Като компенсация. Стига ни толкова. Договорът на Къванч е бил железен. Изключвал е не само креватни сцени и страст, но  олмазът е бил и за най-обикновено мъжко желание. Факт е, че не видяхме такова в нито един момент. Требе да си мъж за да изпиташ такова желание, с което ни намекнаха, че Кузей не е мъж. Или, че Гюней излезе по-мъж от Кузей.
Виж целия пост
# 610
НЕБЕСНА ПРИКАЗКА- Петя Дубарова

Скрит текст:
Високо, високо в далечното синьо небе на само се носят топли бели облаци, не само проблясват вечер тихи замислени звезди. О, там съвсем не е тихо, както изглежда от земята. Сред сини небесни пътечки се издигат два чудни палата. Единият е златен и топъл, с хиляди светли прозорци. Но те съвсем не приличат на тези, които ние виждаме всеки ден по земята. Направени са сякаш от прозрачно злато и в зависимост от коя страна ги гледаш, добиват от сламеножълт до мекокафеникъв оттенък. Те придават нещо приказно на палата. Това е домът на Слънецто. А другият е хладен, черен и няма нито един прозорец, но също е необикновено красив. Сякаш някаква черна коприна се е надиплила в странни форми и чака да се приближиш, за да те прегърне в хладните си покои. Това е домът на Нощта. Тук, сред нас, се говори, че Слънцето и Нощта били скарани. О, нищо подобно! В небесното царство всички живеят в мир и обич. На небето живеят и едни странни същества, приличащи на хората. Но са много по-красиви от тях. Наричат се амейли. Те са необикновено красиви девойки с прекрасни, сини като небето очи и черни като нощта коси. Всяка крие в сърцето си по едно от хилядите небесни вълшебства.
Ето какво се случило преди хиляди години. И тогава както сега на небето живеели чудни амейли. Най-малката от тях била най-красива. Вълшебството, което криела в сърцето си, било любовта. Тя можела да обича необикновено силно - повече от всички свои сестри. Трябва да знаем, че амейлите нямат право да се показват денем на небето. И затова още щом слънцето открехнело вратите на палата си, те бързали да се приберат по домовете си, направени от облаци. А малката амейла мечтаела да види земята денем. Тя често възсядала вечер някое малко бяло облаче и се понасяла над смълчания град. Играела си със звездите. Галела ги с пръсти, а те й се усмихвали. Гледала как изгасват долу светлинка след светлинка, но тъй като никога не била виждала къщи с прозорци, мислела, че това са някакви странни звезди, както горе при нея. Но защо тези звезди угасвали, щом настъпел късен час, тя, колкото и да се мъчела, не можела да си обясни. Често от земята виждали нейната фигура, но си мислели, че това е сянка на облак. Те съвсем не подозирали, че там горе лети една прекрасна небесна амейла и сините й очи галят с топъл блясък очертанията на тъмния град. Така минали много години. Малката амейла пораснала и станала още по-красива. От ден на ден тя ставала вес по-тъжна. О, как желаела поне за миг да зърне денем земята. Поне за миг! И веднъж тя не могла да се стърпи. С разтреперани ръце взела ключа и предпазливо отключила вратичката на облачния си дом. Отвън я блъснала ярка светлина. В първия миг малката амейла нищо не видяла, а когато очите й привикнали, остнала замаяна от красотата, която се откривала пред очите й. Ниско долу шумели гори, с бисерен звън тичали реки, някакви същества, облечени в пъстри дрехи, бързали нанякъде. "О, колко е хубаво на Земята!" - възкликнала небесната девойка. И пленена от земния свят, тя, без да мисли за нищо друго, се качила на бялото си облаче, сгушила се така, че да не се вижда, и му заповядала да я пусне долу на земята. Понесла се в чудното си столче надолу. И след няколко часа се приземила в една чудна гора. О, колко щастлива била тя. Никога в небесното царство не била виждала такива чудни реки, такава буйна зеленина. Малката амейла обикнала земния свят с чистотата на прекрасното си сърце. Но най-много обикнала едно малко сърне, което първо я посрещнало в гората. Цял ден тя милвала гладката му козина, а то я гледало с влажните си очички. Когато над земята се усмихнала Нощта, чудното момиче се сетило, че трябва да отплува пак горе, но всичко тук така го привличало, че то се решило да остане една нощ в гората. И малката амейла обгърнала с нежни ръце топлото телце на сърнето и останала да бди. Така я заварили първите слънчеви лъчи. Те й донесли много болка. Девойката трябвало да се сбогува и да отлети горе. Но тъкмо възседнала облачето си, и чула тихи стъпки. Зад близкия храст се снишавало някакво същество. Амейлата не знаела, че това е човек. Той държал в ръцете си нещо лъскаво и дебнел сърнето, застанало на поляната. И в същия миг сянка преминала над сърцето на чудната девойка. Тя успяла да отскочи пред сърнето точно в момента когато се разнесъл страшен гръм. "О, сбогом, чудно момиче!" - шепнел вятърът. "Сбогом, сбогом" - нашепвали тихо дърветата. "Сбогом!" - звъняла реката. Но чудно - тялото на малката амейла в миг станало леко като въздух и се понесло нагоре. И от тогава една от чудните амейли липсвала, но преди да сипне зората, там горе блести една чудна звезда. Наричат я Зорница. И никой не знае, дори небесните жители, че това е оная прекрасна малка амейла, която в името на голямата си прекрасна любов ще остане да живее в безкрайността с блясъка на светла звезда.
Виж целия пост
# 611
МОРСКА ПРИКАЗКА- Петя Дубарова

Скрит текст:
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.
С какво ли обидих морето? Защо то така жестоко изпи и последната ми капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината си?...
Уморените клепки близват с топлина зениците. Заспивам...
Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни водорасли. Слънцето сякаш е допряло до гърба ми горещата си длан. Но изведнъж обръщам очи към брега: "Море, чакай, върни ме!"
Ръцете ми изстиват и отказват да се движат. Без да искам, захапвам плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените води мият широко отворените ми очи. Тялото ми се удря силно о нещо. Пропадам някъде. Но аз дишам, дишам! Въздухът остро свисти между ноздрите и дробовете ми.
Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към нозете си. Незнайно от къде потича струя светлина и полазва край стените на леговището ми. Сега забелязвам, че се намирам в огромен хладен съд. Докосвам плахо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми учудване е заместено отново от ужас: "О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме погълна? За да видиш как бавно и мъчително ще умра от глад и жажда? Защо ме скри, а не остави морето да ме удави!?" Аз стискам в юмрук дланите си и удрям високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, за да стигна отвора, който, кой знае защо, е затворен. Но напразно драскам и удрям, напразно крещя и плача. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното уморена до смърт и потъвам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм будна и ужасена. О, колко силно ме боли тялото. Но странно - то сякаш изменя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се смалявам, смалявам. Но въздухът ми ли свършва? Не, искам вода. Амфората неочаквано залитва. Отворът й с трясък се отваря и сякаш нечия груба длан ме изхвърля във водата. О, колко е странно плуването ми! Главата ме боли от силен удар. Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето така се подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме превърна в глупава риба?
Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, приличащи на черни облещени очи. Някакво странно животно с гадни плъзгави крака се заглежда в мен и цялото се разтърсва, сякаш ме предизвиква да се бием. Затварям очи. Не искам да гледам повече нищо. Но неочаквано рибешкото ми тяло се докосва до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и потреперват леко. Други разперват огромни листа, приличащи на ветрила, съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът изглежда теменужен. Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре, прозрачни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца безшумно пред мен и ме поглежда с черните си стъклени очи.
Край мен преплуват пъстри ята риби. Но изведнъж сред рибешкия свят настъпва паника. Нещо жилаво и здраво грабва мен и хиляди други. То се впива в тялото ми, задушава ме. Сега разбирам. Рибарски кораб е спуснал мрежата си. Сега и аз ще умра в нея както милиони риби. Колко е жесток човекът! Как безмилостно ограбва морските дълбини. Сега разбирам защо морето е обидено. Векове наред то е принудено да търпи - да бъде заключвано в оковите на хиляди пристанища, да бъде разрязвано от дъното на много кораби, да бъдат ограбвани водите му. Повече нищо не виждам. Аз лежа - бездиханна риба. А рибарите съвсем не знаят, че са убили мене - човека с рибешкото тяло. Може някога и с тях морето да постъпи както с мен. Тогава те ще бъдат убити от други хора, които също не ще знаят, че са убийци не на морето, а на самите себе си.
Събуждам се. В главата ми тежи сънят. Пред мен смирено и утихнало лежи морето.

Не бях чела тези нейни произведения, откъде толкова болка е имало в това момиче и как никой не е успял да чуе вика и за помощ.
 
Виж целия пост
# 612
МОРСКА ПРИКАЗКА- Петя Дубарова

Скрит текст:
Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.
С какво ли обидих морето? Защо то така жестоко изпи и последната ми капка сили? Защо направи устните ми сини, сини, като цвета на дълбината си?...
Уморените клепки близват с топлина зениците. Заспивам...
Аз лежа върху вълните със затворени очи. Нека ме носят нанякъде. Между пръстите ми като досадни тънки змийчета се заплитат сини и черни водорасли. Слънцето сякаш е допряло до гърба ми горещата си длан. Но изведнъж обръщам очи към брега: "Море, чакай, върни ме!"
Ръцете ми изстиват и отказват да се движат. Без да искам, захапвам плътта на една висока вълна и въздухът ми свършва. Потъвам. Солените води мият широко отворените ми очи. Тялото ми се удря силно о нещо. Пропадам някъде. Но аз дишам, дишам! Въздухът остро свисти между ноздрите и дробовете ми.
Но къде попаднах? Страх ме! Колко бързо стана всичко. Поглеждам към нозете си. Незнайно от къде потича струя светлина и полазва край стените на леговището ми. Сега забелязвам, че се намирам в огромен хладен съд. Докосвам плахо студеното дъно. О, това е амфора! Но първото ми учудване е заместено отново от ужас: "О, ти, глупава, жестока амфора! Защо ме погълна? За да видиш как бавно и мъчително ще умра от глад и жажда? Защо ме скри, а не остави морето да ме удави!?" Аз стискам в юмрук дланите си и удрям високите дебели стени. Помъчвам се да се покатеря нагоре, за да стигна отвора, който, кой знае защо, е затворен. Но напразно драскам и удрям, напразно крещя и плача. Няма кой да ме чуе. Падам на дъното уморена до смърт и потъвам в дълбините на безсъзнанието... Отново съм будна и ужасена. О, колко силно ме боли тялото. Но странно - то сякаш изменя формата си. Затварям очи. Чувствувам, че се смалявам, смалявам. Но въздухът ми ли свършва? Не, искам вода. Амфората неочаквано залитва. Отворът й с трясък се отваря и сякаш нечия груба длан ме изхвърля във водата. О, колко е странно плуването ми! Главата ме боли от силен удар. Вдигам ръка да я пипна. Ужасно! Вместо ръцете си виждам две жалки рибешки хриле. Да, цялото ми тяло е рибешко. Защо морето така се подиграва с беззащитността ми? Защо от човек ме превърна в глупава риба?
Същата груба длан ме тласка нанякъде. Под мен минават морски пустини с мъртви пясъци. Грозни миди ме поглеждат, приличащи на черни облещени очи. Някакво странно животно с гадни плъзгави крака се заглежда в мен и цялото се разтърсва, сякаш ме предизвиква да се бием. Затварям очи. Не искам да гледам повече нищо. Но неочаквано рибешкото ми тяло се докосва до дъното. Поглеждам. Намирам се в някаква чудна морска зала. От всички страни - гора от сини водорасли. Едни протягат нагоре гъвкави ръце и потреперват леко. Други разперват огромни листа, приличащи на ветрила, съшити от нежносиня коприна. В сянката им пясъкът изглежда теменужен. Няколко розови медузи се отделят от тази сянка и изплуват нагоре, прозрачни и леки като мехури въздух. Едно доверчиво морско конче каца безшумно пред мен и ме поглежда с черните си стъклени очи.
Край мен преплуват пъстри ята риби. Но изведнъж сред рибешкия свят настъпва паника. Нещо жилаво и здраво грабва мен и хиляди други. То се впива в тялото ми, задушава ме. Сега разбирам. Рибарски кораб е спуснал мрежата си. Сега и аз ще умра в нея както милиони риби. Колко е жесток човекът! Как безмилостно ограбва морските дълбини. Сега разбирам защо морето е обидено. Векове наред то е принудено да търпи - да бъде заключвано в оковите на хиляди пристанища, да бъде разрязвано от дъното на много кораби, да бъдат ограбвани водите му. Повече нищо не виждам. Аз лежа - бездиханна риба. А рибарите съвсем не знаят, че са убили мене - човека с рибешкото тяло. Може някога и с тях морето да постъпи както с мен. Тогава те ще бъдат убити от други хора, които също не ще знаят, че са убийци не на морето, а на самите себе си.
Събуждам се. В главата ми тежи сънят. Пред мен смирено и утихнало лежи морето.

Не бях чела тези нейни произведения, откъде толкова болка е имало в това момиче и как никой не е успял да чуе вика и за помощ.
 

Защото е викала навътре, джанъм ! Към себе си, в себе си, като ехо !
Виж целия пост
# 613
Обаче, това, с горещите сцени, явно никакви фенски щения и клаузи в договора, не са могли да го “мотивират “ дет се вика !  Joy Joy Joy
Hug E, нали гледахме горещи сцени - Сами/Хандан, Баръш/Симай, Бану/Гюней.
Като компенсация. Стига ни толкова. Договорът на Къванч е бил железен. Изключвал е не само креватни сцени и страст, но  олмазът е бил и за най-обикновено мъжко желание. Факт е, че не видяхме такова в нито един момент. Требе да си мъж за да изпиташ такова желание, с което ни намекнаха, че Кузей не е мъж. Или, че Гюней излезе по-мъж от Кузей.

Дафне,  Hugама и с Кузей гледахме горещи сцени, мило ! Ама не с Джемрето !  Wink


Виж целия пост
# 614



Сега виждам, че имам абсолютно същата картина на стената в коридора !  Laughing
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия