Православието като начин на живот 2

Улавяла съм се много пъти, че искам да постигна много неща в поста, но сама усещам, че подходът ми е напълно погрешен.
Много време ми трябваше, за да го осъзная, уви... (просто имам много дебела глава ).
Бог не иска от нас много усилия, а иска искреност - не Марта е била похвалена, а Мария, нали? Марта е искала да сложи ред, да спази обичая, да направи всичко по канона, ако щете... Не е искала да бъде упрекната в някаква грешка от хорското мнение, вероятно. И е вложила напразни усилия, които не са й дали никаква утеха. Реално погледнато тя е достойна за съжаление, защото се е трудила много, уморила се е, а накрая не е била удовлетворена и щастлива. Мария, реално погледнато не е направила нищо, а единствено е следвала с простота това, което е желаело сърцето й - да бъде с Господа, дори и не да разговаря с Него, а само да слуша.

Може би трябва да приложим това и към своя духовен живот - да не си поставяме някакви ефектни (но неефективни) задачи за изпълняване през поста и той да премине в настървеното им преследване ... Напр. неща от сорта - ще чета молитви един час повече, ще ям веднъж на ден, няма да си пускам компютъра, няма да се гримирам и да нося хубави дрехи и прочее ... Сигурно на всеки един от нас са му минавали такива мисли в началото на всеки пост. Сякаш да постим е като да се явяваме на състезание, на което накрая се обявява и победител.

Ние не можем да се изолираме от света и да изискваме манастирска тишина в дома ни (по вероятно е във времето, когато решим да се молим пред иконите, съседката ни да си пусне прахосмукачка, а съседът - Хилти). Ние не можем да искаме около нас светът да е стерилен откъм зло, след като Бог е намерил за полезно с житото да растат свободно и плевелите. Наистина, много ни се иска (на мен също) по време на пост животът и светът около нас да се укротява и подобрява, но уви... Колкото повече се стремим да се изолираме и да се стерилизираме (т.е да се съпротивляваме на външното по форма) , толкова по-зле става сякаш и губим повече сили в дреболии.

Много ме впечатлиха думите на Монахиня Магдалина от книгата й за децата в Православната църква - тя беше казала, че успехът на монаха в духовния живот се измерва с успеха му в молитвата, а за мирянина показател за духовния му живот са отношенията му с другите хора. Затова ми се струва, че макар молитвата ни пред иконите да не е толкова продължителна, колкото в манастирите, а също и постът не е толкова строг като техния, наша задача е да ги пренесем в света като квас, която да закваси многото тесто. Ако направим отношенията си към другите хора молитва, няма ли да е по-угодно на Бога? Или ако си наложим да отстъпваме на ближните си повече, лишавайки себе си (не само от материални блага и пари, но и от личното си време), няма ли това да е пост по-угоден на Бога от строгия ни пост (без олио), но обилно подхранващ нашата суета и високоумие?

Мисля, че по присъщо за нас, живеещите в света, е да бъдем по прости в делата си и да вършим по-присъщото за нас, а не да обръщаме света, за да се доказваме колко сме изрядни, канонични, различни "не като онзи митар", съсед, крадец, политик, и пр.. Да постъпим по простотата на Мария, а не по суетата на Марта. Тогава няма да ни пречат нашите ближни - с присъствието си, с шума си, ако щете, нито пък светът като цяло, защото ако отдадем себе си и целия си живот на Бога, кой може да ни попречи? Целият въпрос е в това да намерим правилния начин да служим и на Бога и на нашите ближни.

Тук мисълта ми свършва, и слава Богу   за всичко.

Ще се отклоня от темата, но напоследък съм силно разтревожена както за държавата ни, така и за църквата ни, във връзка с протестите и новините.
Струва ми се, че е време да се молим, да живеем така, че да не заслужим участта на старозаветните хора.

Серафима, по другия въпрос за сегашната ситуация в държавата и църквата, не бива да се страхуваме. Да оставим всичко в Божиите ръце. Да Му се доверим, Той най- добре знае какво ни е нужно във всеки момент. Явно сега трябва да минем през точно тези уроци.