Православието като начин на живот 2

milmich, да му вечно името веселооо

Има още една особеност на руските храмове, които ги различават от нашите. В тях няма ... владишки тронове в средата на храма.  Освен това много рядко по време на литургия особено когато служи епископ може да видиш мирянин в средата на храма. Те стоят винаги по периферията.

Интересна тема сте подхванали . Поздравления за избора на Жени

Измежду храмовете в България най-много ми въздействат:
- шипченският храм "Рождество Христово"
- съборният храм на Рилската св. обител.

Може би защото Шипка и Рилският манастир за мен са духовно най-извисените места в родината ни.
Шипка, защото е свързана с нашето национално освобождение, а Рилският манастир, защото там е живял нашият духовен светилник - св. Иоан Рилски. И на двете места се чувствам като в храм, дори и извън храма. Чувствам ги като светиня.

И тъй като споменахте руските храмове, да споделя някои впечатления от руските и гръцките храмове. Руските са много пищни, но и някак твърде мащабни, за да се почувствам уютно в тях. Повече харесвам гръцките храмове - в тях се усешам наистина уютно. Предварително правя уговорката, че не съм гръкоман, но ако трябва да съм искрена, храмовете им се доближават най-много до усещането ми за красота, достолепност и уют.

В тях е винаги много чисто, уютно и подредено с вкус. Няма и следа от православния кич, който вече е обичайно явление българските храмове - не говоря само за пластмасовите цветя, каренца и покривчици в разнообразен стил. Дори във видимо по-заможните храмове се забелязва липса на стил в уредбата на храма. Старите икони по аналоите се заменят с икони тип "шир-потреба", с кичозен обков и  лъскави рамки, в пълен противовес на иконостасната дърворезба. Странното е, че никаде в Гърция не видях подобни икони, а у нас се водят уж "гръцки".

Да не коментираме чистотата, която в нашите храмове е под всякаква критика.
В Гърция никъде няма да срещнеш клисарки да се мотаят с парцали и метли наляво и надясно из храма, особено по време на богослужение. При нас това е обичайно явление и уж постоянно се чисти, а е все мръсно. Разбира се в Гърция се натъкнахме и на храм със заключени врати и надпис - "Ще отворим след няколко часа, защото в момента се почиства". Струва ми се доста разумно решение.

Усещането, когато влезеш в гръцки храм е, че си очакван и желан гост.
Никой не те гледа накриво, дори ако се окажеш седнал на нечие място. Там всеки енориаш си има някаво любимо и постоянно място, на което седи по време на служба. Усещаш го по погледа на преминаващия покрай теб човек, който те поглежда по-особено, но с топлота и дори с радост, че си дошъл на служба именно в техния храм. Нито сянка от раздразнение или упрек.

Никой не те гледа накриво и ако останеш седнал по време на цялата служба, напротив - това там е обичайно и създава допълнително спокойствие. Който иска, може да остане прав, разбира се. У нас е прието, че за да седнеш трябва или да си болен, или да си на преклонна възраст. Да не говорим, че ако забележиш по-възрастен човек около теб, се чувстваш длъжен да станеш, дори да имаш основателна причина да си седнал. Ако не станеш навреме, учтиво ще ти напомнят. Така по време на цялата служба седиш като на тръни.

Да не коментирам колко благолепно е богослужението им - Божият народ е достатъчно просветен, а певците им изрядно подготвени и благоговейни, облечени в подходящи дрехи и обувки (нито следа от обичайните за младежите дънки и маратонки). Впечатли ме и това, че бяха все млади момчета (на по 18-20 години), които нито веднъж по време на службата не си позволиха да се оглеждат в страни и да разговарят с някого - нещо, което е обичайна практика в нашите храмове.

Успешна и благословена седмица на всечки желая! 

Надявам се, няма да имате против тази седмица да поговорим за:
Кризата вътре в нас - проблеми на енорийския живот
Темата мисля беше предложена от simpatikonia.

Тъй като предложените преди време теми се изчерпаха, Ви приканвам да датете предложения за коментиране на въпроси, които Ви вълнуват .

Във връзка с поставената нова тема ми се иска да споделя задоволството си от това, което се случи последните месеци във Варненска и Неврокопска епархия. Чувства се някаква живителна струя в нашата БПЦ и то не само заради двамата нови, млади и достойни митрополити, които ще се влеят в състава на Св. Синод. Да си призная малко се бях поотчаяла, мислейки, че не е възможно да се промени нищо в нашата БПЦ, а ето, че Бог, не без участието и на нас, човеците, извърши тази промяна.

Тъжно ми беше, че през 2013-та си отидоха личности като дядо Кирил и дядо Натанаил (светла им памет). Твърде много се изговори и изписа за внезапната кончина на Варненско-Преславският митрополит. Може би във връзка с това всеки от нас си е задавал неведнъж въпросите - ЗАЩО СЕ СЛУЧИ ТОВА? ЗАЩО ТОЧНО ТОЙ И ТОЧНО СЕГА?

След последните събития вече не си задавам подобни въпроси. Бог не просто обърна злото в добро, но и ни показа съвсем ясно, че не ни е забравил, че милее за нашата БПЦ, че трябва да имаме доверие в Неговия промисъл. Аз поне имах нужда от този урок, но си мисля, че това беше урок за всички ни.

И аз си мисля същото. Слава Богу за всичко!
 И се сещам пак за тази история, сигурно сме я публикували тук, но ми се струва много на място:
Искам да стана православен 

Проблемите на енорийския живот са проблемите на ежедневието и цивилизацията. Отчуждаването, забързаността, въвличането в някакъв житейски конвейер и тази прословута типизация (всичко взе да става еднакво, сиво и безлично). А православието не търпи такова уеднаквяване, защото то търси индивидуалното и Божието разнообразие.

И от там по-малко общуване в енорията, показно присъствие на литургиите (Божеее да има начин по интернет да ги гледаме и да присъстваме виртуално), липса на всякаква заинтересованост от живота на другите и т.н. и т.н.

А аз си мисля, че човек милее истински само за това, в което сам е участвал дейно.
Това според мен е начинът да се "съживят" енориите - да се даде възможност на всеки отделен човек да направи нещо, да създаде нещо и после да се грижи с любов за него. Ако сте забелязали в "живите" енории има много дейности, в които свещениците са допуснали да участват и миряните - на клиросите (като певци и четци), в четенето на Апостола, както и в разни други инициативи свързани с храма.

И пак се връщам към това, което казах за двете епархии - Варненско-Преславска и Неврокопска.
Хората се вдигнаха на крак и показаха отношение тъкмо затова, защото искат да защитят това, което сами са постигнали. Затова категорично отказаха да чакат овчедушно кой "парашутист" ще им спуснат отгоре. За Варна нямаше "по-подходяща" фигура от епископ Борис, възмущението от която можеше да накара и Черно море да закипи. Както и в Евангелието е казано, това е ситуация, в която могат и камъните да заговорят.

Да не говорим, че за варненския пример се говори и в южната ни съседка - виж тук.
За всички вече е ясно, че това е Божие дело, ползата от което надхвърля границите на БПЦ.

 
Привет на всички. С радост ще следя дискусиите тук.

 Здравей, Evjeni! Добре дошла! 

 Да се поздравим с избора на още един достоен митрополит- мелнишкият епископ Серафим е новият Неврокопски митрополит.

 Предлагам в някоя от следващите теми да обсъдим: Що е то неофитство- плюсове и минуси. 

Добре дошла, Evjeni!
Да, мислех и аз в понеделник да предлагам точно тази тема . Много хубав и силен беше материала от petiasd, в другата тема. Ще я помоля да го постне и тук. 

А,какво е неофитство  ?

http://pravoslaven-sviat.org/2014/01/16/vnimanie/?utm_source=rss … campaign=vnimanie

Evjeni, добре дошла

Значи неофитът е прекален праведник,но само в своите очи.В душата си той е горд,осъжда и презира останалите.

"Неофитът" е "новоначален" във вярата християнин с присъщите на тази "детска възраст" недостатъци - ревност не по разум, самомнение, незачитане на чуждото мнение, самочувствие, осъждане, гордост. Горе долу такава е картинката. Няма начин да не ни е позната, защото почти всеки в началото на християнския си път е "преболедувал" тази болест. Към неофитите трябва да подхождаме с повечко любов, търпение и разбиране, защото при повечето хора този период преминава сравнително бързо.

Ап. Павел също засяга въпроса с неофитите. Той ги нарича "немощни във вярата" и призовава към тях да се постъпва внимателно, да не ги дразним с нищо, да не ги съблазняваме с нашето разбиране за свобода - "всичко ми е позволено". Повечко дипломация е нужна с тях, без да ставаме лицемерни, разбира се.