Енгин Акюрек/в очакване на „Kara Para Yalan Aşk”, нови и стари проекти/Тема 231

Подранила носталгия

Напоследък избягвам да влизам в темата, само чета… Отново лагери, хвалебствия за едни, порицание за други, отново ние разбрахме, а вие – не. Отново „кау
зи”, отново шаблони, отново неясни критерии …
Та ето и моето лично мнение: какви каузи без Керим или без Булут? В двата сериала носителите на каузите /макар и доста остарели в сравнение с европейските/ са мъжките образи. И в двата сериала Енгин Акюрек не се страхуваше да стане носител на тези каузи – и в това се състои неговата смела гражданска позиция, разбира се „смела” за обществото, в което живее. Какво щеше да стане с Фатмагюл, ако я нямаше любовта и помощта на Керим /когото сценаристките във втори сезон сведоха до един послушко/ – тя щеше да си остане едно презряно и отритнато от обществото момиче, чийто край щеше да бъде доста печален. Самият образ на Керим е повече от чист – с този светъл, жив поглед и усмивка, изпълнена с чар. С тези черни като въглен коси и приятно изражение на лицето – той е кротък, прям и искрен. С този глас, който действа като балсам…Лесно разбираме силата и искреността на неговата мисъл. И това е заслуга единствено и само на Енгин Акюрек и неговият актьорски потенциал!
Колкото до Фатма, простете, но тя просто си беше и си остана едно женче…
Ами бедната Нарин? Каква бизнесдама, какво самочувствие, ако го нямаше Булута, който с голямото си сърце я направи наследница на половината от Булутовото имане? Какво бъдеше изобщо за конака без категоричното участие на магнетичния, силен и смел голям син? Който в името на любовта премина през ада, действаше мащабно, със замах и намери сили у себе си да признае новите изисквания на времето? И отново това беше Енгин Акюрек, който изпълваше екрана не с думи, а с присъствието си. Който  успешно отново бе извървял пътя от идеята до нейното съпреживяване.
Така че много моля. Изкуството е за всички и като такова всеки има право да вижда и да взема за себе си това, което му е необходимо. Разбира се, че този акт е пристрастен, но пък е оправдан. Става дума за нуждите на неговата душа, а не за нечия друга!
Да, и в двата филма има гафове, недостатъци и най-големият от тях е във финала: плакатност, шаблонност, призивност, външна демонстрация – не, не, това вече не е изкуство, но ние  прощаваме на авторите заради майсторството, показано до този момент. Прощаваме гафовете, заради великолепния ансамбъл от човешки съдби, изиграни от нашите любимци. Заради вътрешното изживяване, което се усеща и провокира зрителя, за да може той да преживее тъй наречения катарзис или пречистване чрез съпреживяване. Заради пътя, който ние като зрители извървяхме заедно с героите…
И искаме още… Искаме не друг, а Енгин Акюрек, искаме серии, всеки ден… С носталгия се връщаме отново и отново към образите му.
Но за мен тази носталгия е подранила. Талантът не е професия и при Акюрек ясно си личи, че не е бил манекен, което работи в негов плюс. Талантът трябва да се развива и доказва с всяка нова роля, което той и прави. Иначе рутината те вкарва в рамки. Впоследствие едва ли не започваш да обслужваш масов вкус с определен тип персонажи. Това е най-бързата творческа смърт…