Нека се представим и още нещо

Радвам се мила и знай, че най-важното сега е да се подкрепяте и обичате много с мъжа ти.

Ето това беше първото, което трябваше да се случи за да можете от тук нататък заедно да продължите...Когато и той е до теб и отново намерите допирните точки, тогава е не по-леко но вече не е така страшно... Аз ти писах и по-горе: Млада си, предполагам и той. Тепърва има да ви се случват толкова хубави неща. Болката ще я носите като товар през целия си живот, но сега вече няма да е толкова трудно. А имаш ли нещо да споделиш - ние сме насреща. Стегни се, осмисли какво искаш и направи всичко възможно да го постигнеш! Пожелавам успех и на двама ви!

Kristell , жестоко е онова, което сте преживели. Пнякога мъката остава така непонятна. Няма причина, просто се случва... Ужасно е, когато се случва на теб самия. И въпросът ЗАЩО непрекъснато гнети мисъла ти. Истината е, че с времето наистина някакси се научаваме да живеем с болката. Тя става част от нас, от ежедневието ни. Времето не я лекува, но ни учи как да продължим с нея. И да се опитаме отново да бъдем щастливи и пълноценни - не само за другите, но и за нас самите. Точно на 27 май преди пет години трябваше да се роди дъщеричката ми. Тя обаче се роди преждевременно след много мъчително раждане и въпреки усилията на неонатолога не успя да оцелее. Тогава си мислех, че животът е свършил за мен. След това загубих и преждевремнно родено момченце.  Днес - пет години по-късно - спокойно бих могла да кажа, че съм щастлива. Не съм забравила. И няма. Но приемам за себе си, че животът не свършва с физическата ни смърт. Че рожбите ни не са просто изчезнали в небитието. Че душитие им са живи и са добре. И че след като ние сме тук, значи така трябва. И е нужно да продължим. Знам колко сухо звучи всичко това сега. Вероятно дълго всички слова ще са напразни и безсилни да ти донесат мъничко облекчение. Но с цялото си сърце ти пожелавам да дойде ден, в който ръка за ръка със съпруга ти отново ще крачите напред и ще мечтаете за бъдещето. Прегръщм те силно. И не забравяй - винаги сме насреща, когато имаш нужда да говориш.  

Момичета, не съм очаквала, че от непознати хора ще чуя думите, от които имам нужда и ще получа толкова подкрепа. Явно сходните съдби, особено жестоките, наистина могат да сближават хората.
Снощи помежду другото споменах на приятеля ми, че може би е време да си направим едно детенце...Въпреки че не съм убедена, че съм готова за друго дете, като го видях как се зарадва си мисля, че може от това да имаме нужда?

  за вас момичета и за ангелчетата ни..

Кристъл, животът понякога наистина е необяснимо жесток. На теб ти са се случили две ужасни неща накуп, а едва ли има нещо по-страшно да загубиш дете, камо ли две. В един момент човек се примирява със загубата. Не, че забравя или го боли по-малко, но иначе би означавало да спре да съществува. А за жалост, и за да страдаме, а и за да помним ние оставаме на земята и след малките ни ангелчета. Знам, че каквото и да напиша, то нямада запълни огромната празнина в сърцето ти. Но говоренето, както сама си разбрала скоро, помага и на човек му олеква поне малко от бремето на загубата. Минали са вече 8 години, откакто загубих бебето си, родено мъртво в 7-мия месец, но мъката още си е в мен, закътана дълбоко. Това, че имам две момчета след загубата на момиченцето ми не променя фактите, просто дава смисъл на съществуването ми.
Стискам палци и ти скоро да намериш искрица светлинка за теб и измъченото ти сърце.

Да знаеш как ми просветна като прочетох какво си решила.Давай! И хич не му мисли. Създайте си едно малко слънчице, което ще ти придаде големия смисъл и ще ви постави новото начало. 

Kristell, сега прочетох твоите постове и останах безмълвно потресена от жестокостта на съдбата    Виждам , че въпреки случилото се слънчев лъч е озарил вашите души. От все сърце ви пожелавам и малко слънчице скоро да грейне в дома ви , за да може поне малко да облекчи болката ви 

Lady Brinne, nani-banani, благодаря за куража и милите думи. Щеш, не щеш приемаш случилото се. Бях съкрушена, отричаща, яростна...въобще минах през всички емоционални състояния, на които някой е способен. Последно бях апатична. Също и твърде озлобена, особено когато хора, неподозиращи през какво преминаваш те потупват по рамото, казват че ще ти мине (все едно си болна от грип), че си млада (колко да си млад след като си погребеш децата?) и някакви глупости за Господ (като че ли съществува)...
През няколкото дни, в които не излизам от този форум разбрах, че не само аз съм толкова ограбена и че радостта може да се върне в живота ти по един или друг начин. Пожелавам си го от сърце, както и на всички, всички вас!

mimi135, благодаря мила.  Надявам се скоро да се похваля и аз!

А ние всички ще чакаме и подкрепата от нас винаги ще я имаш!!! 

Kristel скъпа, толкова е страшно това,че нямам думи какво да ти кажа и успокоя,само ти миличка можеш да си помогнеш,вътрешно,зависи от това колко си силна,стискам ти палци да намериш сили за живот,аз нямам твоята съдба,но имах заболяване което ме прикова в къщи цели 6г и никой и нищо не можа да ме утеши,цялата работа си я свърших ,аз а аз не съм от хората със силна воля,стискам ти палци да успееш,а болката и мъката,няма къде да им избягаш просто им дай едно ъгълче в сърцето си и ги навестявай от време на време,успех мила 

Kristellпрочетох за случилото ти се и се разплаках,останах безмълвна когато реших да ти пиша,няма думи на света,които могат да ти помогнат,за това искам само да те прегърна силно макар и виртуално за да знаеш,че винаги когато имаш нужда да говориш,има кой да те изслуша,защото само хора преживели ужаса от загубата,могат да разберат през какво преминаваш сега!Надявам се с нашата подкрепа и безкрайната любов на близките ти един ден усмивката и радостта да се върнат на твоето лице!

Kristell, прочитайки историята ти останах потресена.Чудя се от къде човек намира сили да преживее такава мъка и защо Господ допуска да се случи всичко това? Зная само, че ти си една от най-силните личности раждали се на земята. Болката ще я има винаги, става част от теб, понякога се усилва, после намалява(когато грижите и живота те грабнат). И така, според мен , няма нищо по-хубаво от това, което сте решили да направите - действайте и не отлагайте. Аз съм на 33 години, още нямам рожба, изгубих първата си и единствена бременност на 12.11.2009, но се надявам , че най-хубавото тепърва предстои. Отдай се изцяло на емоцията от една бременност и нека Господ те закриля и подкрепя. 

sauron, martina77, Мари Ив, благодаря за подкрепата. 

 Здравейте, мили тъжни майчета!Трудно ми е да подредя мислите си,погледа ми е премрежен от горчиви сълзи след всичко прочетено,но реших и аз да споделя моята история!Казвам се Елена,на 33години съм и термина ми беше на 19.07.Първа,много желана бременност,която се превърна в истинска война.След като установихме бременността,със съпруга ми заминахме на зимен курорт за Коледа и на 29.12.дойде и най-хувабия подарък-чухме две сърчица,невероятна радост и вълнение,несравнимо с нищо на света!И така обезумели от щастие,започнахме да правим планове за ремонти,покупки и да виждаме как се разхождаме по плажа...До 8ми март,когато бях на втора фетална морфология и тръпнехме в очакване да разберем пола на бебетата.Оказа се че са еднояйчни близначки,но...имаше проблем с циркулацията на кръвоотока и амиотечностите.Приеха ме по спешност в болница във Барселона и насрочиха лазерна операция(TTF) за следващия ден.Обясниха ни рисковете,но това беше единствения начин да спасим нашите съкровища.Операцията се оказа по-сожна от очакваното и продължи близо 2 часа.От най-голямо значение бяха първите 24 часа,дали ще се адаптират към новите условия бебчетата и след първите два ехографа всичко изглеждаше наред,смятаха че риска е отминал и бяхме толкова щастливи,дори им измислихме имена!Но уви...на 2-я ден ми съобщиха тъжната новина,че на едната ѝ е спряло сърчицето!И така в 21гест.седмица загубихме едното момиченце,не могах дори да си го изстрадам,защото трябваше да мисля за бебка,която е жива!Кошмарни дни и нощи се заредиха на страх дали всичко ще е наред,дали няма да направя инфекция,заради мартвия фетус,който нямаше как да извадят,заради общата плацента,месеци наред лежане и много пазене.Правиха ми контролни прегледи всяка седмица,пътувахме на 130км до Барселона до преди 2седмици,когато отидох за поредния контролен и ме приеха заради скъсена шиика.През цялото време казваха че момиченцето ни е перфектно,развива се много добре и всичко върви както трябва!На 28.05 ме приеха за да ме наблюдават,да ми сложат антибиотик и инжекциите на Стонър за дробчетата,в случай че започне раждане!И то започна на 29.05 в 3.20ч,поставиха ми два пъти неуспешно епидурална упойка,в резултат на която и в момента не мога да пазя равновесие и имам ужасни болки в гърба,врата и главата!В 9.45ч се роди Марта,2080гр,43 см и беше най-красивото нещо,което съм виждала и държала в ръце през живота си!След като пермина всички прегледи,казаха че дори няма нужда да е в кувьоз и я преместиха след 6 часа при другите преждевременно родени!От вълнение не можах да заспя цялата нощ,започнах да стимулирам и гърдите си,за да могат да я хранят с моята кърма!Когато на сутринта в 6.30ч влязоха лекарите в стаята ми,ми причерня-починала преди половин час,спряло и сърцето и не се потдала на реанимация!Още има моменти ,в които си мисля че ще се събудя и ще е в прегръдките ми!Започнаха да ми казват,че имало да става,че можело да се случи,когато сме били вкъщи,но мен това не успкоява ни най-малко!
Така усетих и от едната и другата болка-да изгубиш неродено и родено дете-повярвайте ми боли еднакво!Нищо не помага-нито срещите с психолог,нито успокойтелните,зкоито да притъпят болката!Виждам дъщеричката си навсякъде около мен,кажете с времето дали ще е все така?!
Нека Бог,ако има такъв да закриля всички нас мили момичета и да бди над нашите ангелчета!Почивайте в мир мили мои Марта и Елена!

Здравей. Питаш дали все ще е така. Ами поне при мен и след 16 години боли...Нямам думи. Понякога има моменти, когато не зная какво да напиша и това е един от тези...

За дечицата: