
tetka_the_best, майка ми си няма никого, на когото да си каже - само аз съм "наоколо"... Който работи в медицински колектив знае, че тези хора помежду си не се оплакват, режимът им е спартански, а и трябва да са най-адекватни, както като отношение и грижи към болните, така и към близките. На работа те трябва да са "железни". И не, не чувствам, че имам право на оплакване, защото нито съм някой от близките на страдащите или починали хора, нито съм станала свидетел на тези лични трагедии - аз съм последна брънка по веригата. Тази вечер намекнах, че съм доста емоционално натоварена, а след това, оставайки сама, се почувствах страшно виновна, че си го позволих.
Julia_21, до преди няколко месеца и аз ревях. От края на миналата година обаче, толкова се насъбра, че емоцията стана страаашно дълбока - и блокирах. Тежи ми, души ме, чувствам физическа тежест в гърдите, а сълзи не потичат... За съжаление, заболяването ми е от седем години насам и все по-зле става. Май вече е хронично.
Е, оревах орталъка, оттеглям се и давам път на други в "Да се оплачем..."



За мога да гледам баба си, че да не е сама, командировах свекърва ми, да се грижи за детето и...познайте! Пребила се на някакъв бордюр и сега е с подут крак и вие от болка... Вчера хем плаках, хем се смях. То бива, бива лош късмет....