Как виждахте бъдещето си в младежките си години и излязохте ли добър пророк?

На мен майка не само ми повлия, направо шут ми наби във вярната посока . Аз кандидатствах друго и докато ме класират в това друго, майка ме убеди да отида (за всеки случай) на изпит по математика, с този изпит ме приеха, аз тръгнах на лекции и когато ме приеха в другото, аз си бях харесала математическата специалност, имах и приятелски кръг сред колегите и категорично отказах да се запиша в другото. Отказът ми накара пък бащата да позеленее, защото потрошил сума ти пари за уроци за няма нищо )))).

Моите родители също са обикновени работници - майка ми е мед. сестра, а баща ми е заварчик и дори гимназиално завършено образование няма (от келешлък, не от друго). Винаги са ни натискали да учим и много са се интересували какви са ни оценките, как се справяме в училище, проверяваха ни домашните (в началните класове), записаха ни на езици от първи клас (майка ми ни изпитваше на думи, макар че не им знаеше произношението!). И двамата с брат ми сами си намерихме какво искаме да учим, завършихме елитни гимназии (аз съм завършила I НЕГ, а брат ми - НПМГ с химия, и двамата сме имали участия по международни олимпиади и т.н.), след това и университета, аз лично говоря 4 езика (независимо че никой от родителите ми не знае чужд език).

Така че според мен най-определящото е колко интерес проявяват родителите съм ученето на децата и колко ги стимулират и им дават възможности за това - а не какво е образованието на родителите. Все пак трябва да кажа, че у нас имахме огромна библиотека със стотици томове литература (това е доказано, че повишава вероятността децата да завършат университет), научиха ни да четем доста преди първи клас и четяхме много. Според мен тези две неща бяха в основата на образованието, което получихме - да ни създадат интерес към четенето и да проявяват силен интерес и упорито да ни юркат да учим. Същото правя с моите деца в момента - с променлив успех (тази работа с четенето е кауза пердута... поне баткото учи два езика много успешно, влезе в топ гимназия, макар и повече на късмет, а дребното се оправя добре само с математика и рисуване), но не мисля, че има друг начин. Ако децата се оставят само на собствените им амбиции, при повечето мързелът и другите интересности надделяват. Мъжът ми досега съжалява, че родителите му не са проявявали амбиции да го подтикват да учи, а са били ок с това, че е с четворки в училище. На някои деца си им трябва юркане, стимулиране, създаване на амбиция (или поне да се водят по родителската амбиция, ако не показват своя - докато си изградят собствена).

Много трудно се преминава от класа в класа...амбицията много не помага. А натискането на децата, учене на езици от малки и подобни...чудя се защо, заради родителски амбиции 

Нещо лошо ли има в родителските амбиции?! В това да искаш детето ти да има по-добри възможности и по-добър живот от теб? А за езиците сори, но в днешно време без минимум два езика си като без ръце в повечето специалности. Тези неща стават проблем единствено ако се опитваш да тикаш детето в посока, която не му е по сърце и по силите - напр. на него му се учи информатика, а ти го тикаш да става доктор. Когато на образованието се гледа като на нещо ценно и важно, това усещане се предава и на децата и те също го смятат за важно. Въпрос на баланс е да се намери силата на всяко дете, така че амбицията да е премерена според възможностите и интересите му - и това да му дава допълнителен тласък.

Според мен е напълно безотговорно да се оставят децата "да се оправят както могат - ако им се учи, да учат, ако не - тяхна си работа". Това може да се каже на 18 г човек, не на 7-годишно или 10 г дете, което все още няма изградени критерии. А ако човек положи добри основи, нататък няма нужда да натиска - децата вече имат навик и изградени ценности.

И аз  смятам, че отношениети на родителите към образованието на децата е от решаващо значение, но разбира се всичко трябва да е обективно и адекватно на обстоятелствата. Благодаря на родителите ми, че винаги са ме подкрепяли. В момента и аз и брат ми сме с висше образование и от тук нататък всичко е в нашите ръце.

Е то пък едни класи в България...
А и по света класите се разместват - това се е случвало и във времена, в които класовата диференциация е била много по-забележима, и сега. Достатъчно професори, родени на село, има.
Разбира се, че родителите трябва да не толерират мързела и да дават възможност да се развиват способностите на детето.

То ясно, че в България всеки говори чужд език...но ще те разочаровам, нивото на 90% от хората е кошмарно ( независимо от претенциите им). а за мин 2 езика, това не е вярно.
Да не смятам, че едно дете трябва да учи от детската градина англ. например, защото няма да научи нищо. И да смятам, че родителските амбиции са лоши, ако не са съобразени с реалните възможности на детето.
За основата съм съгласна принципно, но само тя не е достатъчна

Това, че има професори родени на село ( явно визираш бившите соц страни, защото за др образованието е скъпо занимание), не значи че няма класи. А в България винаги е имало класи ( да се различава от новобогаташите), само социализма се опита да ги размие и да направи хората равни.

Отдавна не бях попадала на толкова свежа и зареждаща тема. Поздравления за хрумката към авторката!    


Като момиче си се представях известна режисьорка, с живот като по филмите - пътувания, фестивали, купони...   Всичко това тук в България. Никога не съм искала да живея в чужбина. Почти успях да не емигрирам, с малки залитания през годините.
На 20 години бях с току що приключила тригодишна връзка с любовта на живота ми   Музикант, дългокос, красавец... идеалната ми половинка! Трябваше да решим ще се женим или ще се делим, аз избрах раздялата (след 18 години прекъсване, животът отново ни събра). Следващите три години прекарах основно в купони, ужасни връзки все с известни мъжища, за да накажа Любовта, която сама прогоних и много алкохол. Логично си намерих майстора, ядох доста бой, та разгеле накрая отрезнях.
Учех операторско майсторство, но не го завърших, защото него време, като те видеха жена с такъв мерак, се изтрепваха да ти се присмиват и разубеждават. Е, писна ми накрая. Реших да оставя учението за по-добри времена... Още не са дошли   Междувременно се омъжих за мъж, който едва познавах. Родих момченце и ме завъртя друга въртележка. След 6 години опити да се правим на семейство, нещата логично приключиха. Не обичам работата си, но пък си я бачкам без много мрънкотене. Честно казано, последните 15 години са ми като сън. Въобще не съм си представяла, че ден с ден няма да си приличат в живота ми, дори и на 40. Най малко съм искала деца и трудности от всякакво естество. Преди време загубих близначката си, та сега съм майка и на нейното прекрасно момиче. Със сина ми са на едни години - пубери. Толкова по въпроса представи и реалност при мен. Както казват младежите - тотална щета  
За 60-те не мисля, само се моля лошото да е в миналото. От живота си досега разбрах, че всеки проблем идва с решението си, но трябва да имаш търпение и сила, за да го разрешиш... Остана ми единствено да стана режисьор  

По темата:  Ясно помня, бях на 17 и споделях с майка си плановете за бъдещето -  кога, какво и как ще уча, работя. Стигнах към 30-те. Тя ме прекъсна с усмивка и каза, че май пропускам нещо важно. Не се сещах какво. Тя ми припомни - семейство и деца. За 2 минути реорганизирах плана.
До към 28, карах стриктно  - чек, чек ... с малки преизпълнения. Изпълнени към 80% от целите. Просто планът беше стандартен. И се отказах от последните 20%. Плановете са вече по-кратки - до 3-4 години. Продължавам да ги изпълнявам и променям. На мен мечтите ми са смели - няма невъзможни цели. (Но поставените цели са реалистични ... за мене).


Djina, Подкрепям това:

Важно е какво иска всъщност детето. Но понякога то самото не е сигурно. Поне аз бях в тази ситуация - знаех, че с математика ще ме приемат където искам, но не знаех какво искам.
И тогава семеен приятел дойде да поговори с мене (той беше изключително начетен човек от старото време - преди соц-а). И направи нещо много просто - за всяка професия, която питах, ми обясни какво всъщност бих правила - и смелите върхове и битовизмите (без розови очила).
След 1 час почти бях решила, останаха 2 професии. 

Темата е интересна.

На 20 бях студентка и наследница на 3 апартамента в София. Мислех, че ще завърша, ще работя нещо, което ми доставя удоволствие и ще си живея рентиерски живот.
След време се оказах омъжена, междувременно сдобита с дъщеричка   
Скоро след сдобиването с детенцето, се оказа, че се налага тримата да "откриваме" Америка
Нов живот, нови хоризонти, нова кариера.

Никога не съм си представяла, че в края на 30-те ще се намирам в САЩ ще имам развиваща се кариера, ще бъда уважавана личност и ще кръстосвам страната.

Момичета, радвам се, че в отговорите ви намирам подкрепа на собствените си виждания и разбирания за това, че децата трябва да бъдат стимулирани и подтиквани към ученето, а не оставяни на самотек от родителите.
В детството ми аз бях много добре ученичка, и то въпреки не ангажирането на родителите ми. Не че им е било безразлично дали се уча, но никога не са ни натискали . Много съжалявам, че не е имало кой да ме насочи към добро училище, да ме ориентира какво да уча. Спомням си, че майка ми каза да правя каквото искам, а аз понеже не знаех какво е това, се записах там, където отиде най-добрата ми приятелка - техникум по обществено хранене, като имах възможност да вляза и в езикова гимназия и в математическа  Не ги обвинявам, защото знам подбудите - майка ми е отрасла в много строго семейство, много са ги натискали какво и как да правят и тя не искаше и нас да насилва, но все пак и пълното оставяне на само себе си не е полезно за едно дете - установих го от опит.

До 18 годишна си изграждах един свят. Но точно тогава дойде 10 ноември и трябваше да изградя нов. В ония години беше трудно да правиш каквито и да е планове.  Всичко беше динамично и неестествено за нас, възпитаните в една ценностна система, и налагащи обстоятелства да живеем в друга. Та на 20 години бях студентка, омъжена, с дете, без каквито и да е планове. Слава богу всичко се подреди добре за семейството ми. Сега слушам мечтите на сина ми, които , естествено, са да напусне страната, макар че преди 5 години казваше, че никога не би го направил.

Напълни ми душата! 

Аз, като се замисля - като малка си мечтаех да стана принцеса..
И станах..ама неочаквано и непланирано.
Явно сериозно съм си го мислела като малка..

За насочването на децата не бих давала никакви съвети на никой.Просто наистина не знам,а имам голямо дете.Всичко си зависи предимно от човека( детето).Около мен е пълно с пораснали деца,на които не помогна родителската подкрепа.Други се оправдават с липсата на такава и нереализирани мечти.Трети се хвалят,че без подкрепа и внимание са постигнали доста неща сами.Хубаво е да се учат чужди езици,но наистина да се научат както си трябва.И без да живея в чужбина съм съгласна с Титина,тук наистина 90% от ''владеещите''чужди езици са с претенции без покритие!Имам предвид работещи в институции,където се изискват задължително.Винаги искат придружителят да превежда.И не става въпрос за китайски,арабски или някакъв екзотичен език.Уж двата най-популярни езика в ЕС и у нас,които всички учат.

Djina, и ние със систър бяхме така. Отлични ученички, тя беше и уникален математик. Родителите ни никога не са се интересували или тревожели по отношение на образованието ни. Каквото ни хрумнеше го правехме, без никой да ни се меси. Мисля, че не трябваше да е така. Без никакво намерение да прехвърлям вината върху тях за нашата не реализация, смятам, че е трябвало да има една малка идея натиск от тяхна страна.
В първи клас при сина ми открихме дислексия. В началото много се уплаших, трябваха ми два дни, за да се осъзная и реша какво да правя. Смених си работата, реорганизирах цялото си ежедневие и започнахме да учим, за да сполучим  Така до седми клас. Постигнахме големи успехи, с които наистина се гордея. Не съжалявам, че пренебрегнах себе си. Сега имам един прекрасен младеж, смел и със самочувствие. Към днешна дата продължавам да им помагам, когато потърсят помощ. Интересувам се от всичко, което се случва в училище. Всеки божи ден имаме час на родителя  - подробен разказ на учебния ден. Сами избраха какво да учат, съгласих се, защото решенията бяха много разумни и удовлетворяваха всички ни. Смятам, че съм приятел с децата си, но и контролен орган, който те сами търсят. Не знам какво ще излезе от всичко това. Не живея с идеята, че непременно всичко ще е ОК. Silverstone е много права. Формула няма.

EXQUISITE