Как виждахте бъдещето си в младежките си години и излязохте ли добър пророк?

Чудесна тема  Като малка- 10 годишна исках да съм "учител по физическо на възрастни хора"- станах рехабилитатор. Мечтаех за семейство деца, като повечето момичета. На 30 щастливо разведена 2 пъти без деца. Малко след това щастливо омъжена за 3 път до сегаи с тийнка в къщи. Мисълта за SOS майка и намен ми е минавала през ума. Сега съм на 50, на 60 надявам се, като Джина- дете пораснало, достатъчно средства, здраве и кемпер с който да обикаляме.

Ей, Elysana,  можем да плануваме пътуване заедно
lacunababe, много, много си права. Аз съм далеч от мисълта, че някоя майка прави съзнателно нещо, за да навреди на децата си, просто понякога разбиранията на едните и другите за това, от какво имат нужда се различават много. Аз лично това, което искам за децата си е да им дам възможност да учат език и ще се старая да можем да им го осигурим, защото съм сигурно, че обучението само в клас не е достатъчно. Другото, на което много държа е ДА ПИШАТ ГРАМОТНО. Просто съм потресена от млади хора, някои от които с добро образование, които правят абсурдни грешки. Затова ще ги гоня до дупка за правописа. И другото, на което държа е да не се примиряват с посредственото ниво - хайде там да изкараме 3-4, да минем, пък какво толкова, то за какво ни е история, математика, физическо... Вярно, че системата ни е скапана и обвързва всичко не толкова със знанията, а със заветния бал, но за съжаление, не мисля, че и за тях нещата ще се променят, така че ще трябва да се съобразяват с това. Иначе нямам абсолютно никакви амбиции към това какво да учат, какви искат да станат. Да учат това, което ги влече, но да учат. Защото после става много късно, ако изпуснеш тези години

Джина, щом спечелим от тотото, веднага тръгваме. 

Ще разкажа от избора ми или приемането ми за висше образование.
Избрах ветеринарна медицина, положих усилия да ме приемат, положих усилия и да уча и да завърша успешно и до към 23 си година вярвах, че всичко това го правя за да стана един вид д-р Дулитъл.
Не би...
От първата ми работа, че и до ден днешен съм книжен плъх в различни фабрики за мляко и месо. Научих се да си харесвам работата (не много де) и се научих да я върша добре. Мечтата за д-р Дулитъл я зарязах ей така и вече в себе си вярвам, че няма шанс някога да лекувам. Моите любимци, като са болни ги водим на ветеринарен лекар (колеги мои) и аз тайничко завиждам, като видя всички пациенти в коридора на клиниката, но ... така се е случило.
За личния живот. Пак на към 23 или малко пъ-късно нещата бяха много зле (запазиха се така до към 27 -28) и тогава реших, че явно няма да има никой, който да иска да е с мен (отчаях се). Бях също от хората, които са мислиил за SOS, а после дори, че и от мен няма да излезе майка (не съм достатъчно търпелива). Мислих и къде на шега, къде на истина, ако до 40 съм сама да се събера с един мой познат гей, да си помагаме в дъртите години (не, че той би издържал да живее с мен или аз с него).
Понастоящем на 32 се омъжих преди месец и половина и сега имам 
Нищо не се е случило точно, както съм го мечтала, но това не значи, че ми е зле.
Понякога съм от хората, които казват "какво, ако ..." е няма да разберем 
Оооо забравих за бъдещето. Все по силно ме тегли идеята бъдещето да не е тук в БГ, но страха ми още е голям да мисля сериозно за другаде.
И две други неща.
Веднъж 1 приятелка ми предрече първата ми любов ("ти облечена в бели дрехи и мъж твоя колега също в бели дрехи с брада и мустаци"), тогава бях на 18-19 и ми се стори абсурдно да съм с мъж с брада и мустаци, но вярно така се случи. Още се чудя как го измисли тя. Каза им "така виждам теб в бадещето". Не, че от това се случи нещо де, но ми беше първа такава любов. Помоли ме и аз да кажа нещо за нейното бъдеще, но аз реално нищо не казах (нищо не виждах).
Другото е, че това, което съм си мислила не сериозно се случва макар и по друг начин. Мечти, за които не съм се старала, защото не са били важни. На шега съм казвала, че бих живяла и работила в Пловдив и се озовах тук случайно и вече 6 г. съм тук. На шега съм харесвала таванските стаи и мансардите (струваха ми се романтични) и живях в такова малко апартаментче 1,5 г. (не беше романтика, защото покрива течеше). На шега съм мислиа, че ще живея в къща с двор и сега живея с такава (двора не е градина с цветя, а ние сме само на етаж от къщата, но имаме пристройка - килер в двора за ненужни вещи). Сега на шега харесвам мезонети - може би средващото ни жилище ще е такова? Оооо да и на шега ще заминавам да живея и работя във Финландия (това го казах, когато на работа ме бяха ядосали моного). Та очаквай ме финландски мезонет

Браво, Пухи, чудесна новина! 

Като малка 6-7г. си представях,че ще стана лекарка и ще се омъжа за банкер Като малко по-голяма си представях най-важните моменти в живота ми: абитуриентски бал,висше образование,кариера,сватба,деца и от там нататък щастливо семейство...но това,което си представям и искам да се получи,не винаги става така както искам,така че явно не съм много добър пророк  

Като малка и глупава исках да работя в системата на МВР добре,че така стана и буквално болест ме спря,сега не я понасям тая система.Исках да стана мениджър и почти успях,но не съм много социална и това пречи.За радост от втория път намерих мъжа за мен и като мен-еднакви интереси и хобита.Не излязох добър пророк май май.

Много ми е интересно ( искам да подчертая, че не е заяждане), но как ще накараш едно дете което не иска да учи, или не му е интересно да учи.

Гледам форума,бъка от нереализирани специалисти, учили и никога не работили това за което са учили? Тогава защо? Кому е било нужно това? Защо трябва да си учил нещо си, за да станеш продавач. Че нали през това време, докато си се занимавал с ученето, си пропуснал много неща от същата тази професионална реализация.

Да не забравя и за "пророчеството" на баща ми.
Като малка много обичах колбаси и луканки, а по онова време си бяха скъпи и се купуваха рядко.
Каза ми: "Оххх с това твое ядене на салам ще трябва да те омъжим за някой колбасар."
За да не се прецакам лично работих в голям колбасарски цех 4,5 г. и си отядох на луканка от най-добро качество. Не ми се разправя зимата на 2008 колко Филе Елена изядох покрай Коледния пакетаж изрезките. Беше ме заболяло ченето да го дъвча, че си е бая твърдо, а краищата не могат да ги нарежат на тънко и ги оставяха, а аз си ги дъвчех.

За да не му се учи на едно дете, винаги, винаги, винаги има причина - дали е неподходяща среда, липса на интерес у родителите, неподходящ клас и неподходящи учители, обучителни трудности, заради които се обезкуражават и отказват да учат, или не виждат смисъл и не им е обяснено просто и ясно защо е важно (от преди първи клас!) и т.н. Родителите са адвокатите на децата си - и трябва да са заинтересовани и инвестирани в тях и да се опитват да разрешават подобни проблеми. И колкото като учител ме дразнят родители, които са фокусирани само върху собствената си представа какво бъдеще искат за децата си, без да се интересуват от индивидуалните заложби и интереси на детето, хилядократно повече не понасям тези, които не проявяват елементарен интерес или убиват у децата си всичко с изказвания "тя езици не може да учи" и "него не го бива в ученето".

Всяко дете си има интереси и има нещо, което му се удава повече от другите неща. Като се интересува от спорт - има спортни училища, в които ще спортува повече и ученето ще е в обем, който вероятно ще му е ок. Като се вълнува от рисуване - има гимназии с най-различни приложни профили. Като мечтае да е фризьорка - и такива гимназии има. Въпросът е да му обръщаш внимание, да го фокусираш върху това, което иска и което може, за да има стимул. Ако го зарежеш с оправданието "на него не му се учи, какво да го правя" - дотам си остават нещата и дори самото дете няма да знае какво може или какво иска. В момента, в който ги натиснеш на правилното място и им дадеш перспектива, за да виждат смисъл в това, което се иска от тях, изведнъж решават да полагат усилия.

Като пример - брат ми беше записан на език от първи клас също като мен. Ходи 2 г, нищо не научи и се видя, че няма желание - съответно родителите ми го спряха и го оставиха сам да реши кога му е времето. На 14 г реши какъв език иска да учи (друг), веднага беше записан и си го научи спокойно и с желание. Същата работа с моя син - взех го при мен още в невръстна възраст на 4 г да учи в частно училище. Остана една година и видяхме, че не вървят добре нещата и това не е за него. Спряхме го - изчакахме го една година в обикновената детска градина, където той си реши какъв език иска да учи, записахме го и си го научи с лекота и удоволствие. Като стана на 12-13 има нахалството да ми подметне защо така не съм го натискала да научи първия език, който бяхме избрали... и ми идеше да го набия. В момента го учи вече втора година - пак трябваше аз да тропна с крак и той да се муси защо го карам, но след първия урок каза "че то било много готино, харесва ми и ще съм пак най-добрият в групата". Тези неща нямаше да се случат, ако не беше ясно, че държим да се учи език - и че детето има избор какъв да бъде и кога да го подхване. Но също така отлично знам, че езиците му се удават и може да бъде натискан до безкрай в тази посока, защото може да го постигне и ще му хареса, като се хване веднъж. Ама не съм го накарала да ходи на курсове по математика , колкото и да се смята за важна - просто защото там не бихме имали никакъв успех. Приоритетите ми с другото ми дете са различни, защото тя е различна и уменията й са различни - за нея няма да се стремя към минимум два езика, защото това не е нейната сила, но пък ще наблягаме на математика и рисуване. И така - внимателно наблюдаване на детето и стимулиране на възможностите му оправят нещата с " не му се учи и не му е интересно".

hedra, ти говориш от позицията на учител и като гледам децата ти са все още малки. В предните постове се визираше ученето след следно образование.
Ако детето има заложби за фризьорка, и не иска да учи в университет, как родителите ще го накарат да учи, за да не е късно след това...

Че защо ще я карат да учи след средно образование, като не иска?! 18 г човек би трябвало да си е достатъчно разумен и да си носи последствията от решенията - освен това на тази възраст няма нищо фатално, дори да се усети след 4-5 години, или дори след 10, пак може да кандидатства в университет и да си завърши висше образование, ако реши (и ако до завършването на средно образование е учила и има съответния успех, все пак...). Въпросът е да не се изпуска създаването на навици в началното и да не се зарязват децата само на собствените им разбирания (и мързел) в средното образование. Оттам нататък на един пълнолетен човек какво да му даваш акъл... акъл е трябвало да даваш преди това. Ако си има достатъчно разум, и сам ще съумее да види дали греши и как да си коригира грешките - и тогава може да му се помага, ако се налага.

А децата ми не са толкова малки, все пак На синът ми му остават малко повече от 2 г до пълнолетие - който факт всеки път ужасно ме стряска...

с това съм съгласна, коментарът ми беше за:
Да учат това, което ги влече, но да учат. Защото после става много късно, ако изпуснеш тези години

Хубава тема
Първо беше великото ми желание да бъде голяма волейболистка. Родителите ми отказаха да ме запишат в спортно училище, защото имаха други планове за мен. Много им се сърдех, но по-късно разбрах, че са били прави - най-малкото едва го докарах до 165см на ръст. допреди 3 години все още играех в университетския отбор и все още обичам миризмата на топката, но отдавна знам, че това не е било моето призвание.
После дойде журналистиката. Много ми вървеше литературата, имах (пък някои казват, че все още имам) дарба да говоря и да разказвам. Това време беше някъде из гимназията. Голям зор, голям мерак ама после реших, че ме е срам да питам и да задавам въпроси, а аз исках да съм точно като нахаканите журналисти, които се врат навсякъде и правят разни разследвания. Разбрах, че и затова не ставам и го отминах без много мъки. Ученическите "отвързани години" (от 13 годишна учех в друг град) не помня какво точно съм искала освен журналистиката, ама като знам какво диване бях... едва ли е било нещо сериозно. Последните години ме ми беше интересно да слушам за политика, не пропусках новини и следях всичко, което околните наричаха "досадно".
После дойде университета. Направление "Политически науки", не много често срещана специалност. (мисля, че я има само на 3 места в България). С голям кеф почнах, с мерак да стана политик, беше ми много интересно. Докато не започнах да вниквам по-истински и не толкова любителски в нещата. Политиката ми стана грозна. И не само в България, а изобщо световната политика. Реших, че не мога да бъда такава лъжкиня. И интереса ми замина. Завърших с много добър успех, а сега тая специалност не знам какво точно да я правя. Дано поне магистратурата да мога да работя, т.е дано не ни спрат европейските фондове съвсем 
Относно личен живот... ами като съвсем малка си мислех, че на 21 ТРЯБВА да съм омъжена. По-късно вече не мислех така. Сега съм на 24, сгодена. Спомням си как все ми говореха колко трябва да е независима една жена, да има хубава работа и тнт. Ама ако трябва да съм честна... май не ми пасва да съм точно това. Откакто се запознах с годеника ми, някак осъзнах, че бачкането не е най-важното и сега си умирам да гледам поне 2 дечица, да имаме дом и да си живеем щастливо и кротко. Но пък мааалко не можем да си го позволим за момента, та... ще чакам за изпълнение на новия план 
Простете ми, че е дълго, ама нали ви казах... май имам дарба да се обяснявам и да тегля локуми