Православието като начин на живот 3

veskata, благодаря ! Радвам се, че не само четеш, а и пишеш.


Присъединявам се към всичко написано от simpatikonia , а това съвпада напълно и с моето мнение. Само бих добавила, че миговете на радости по този път са безценни. Най-важното - оценени, осмислени и приети като дар.

Не мога да добавя нищо повече от това, което са написали  simpatikoniaи Жени Калчева.  Толкова хубаво са го казали. И точно в този момент ми попадна една статия, която прочетох с огромно удоволствие. Ще я споделя с вас, тя има общо и с темата ни, и с всичко... - Радостта като революция на духа

Надето   , тази статия не само прочетох с удоволствие, ами ми се прииска и да си я разпечатам.

Засега не успявам да се включвам по обсъжданите теми, поради различни причини, но благодаря и ви желая всичко най-добро.

Много хубава статия наистина, Наде!
С удоволствие си копирах няколко части от нея.

Имам въпрос по повод изповядването - защо толкова много се притеснявате да не забравите нещо при изповедта? Само това, което се каже пред свещеника ли се "зачита"? И изповядвайки греха си, смятате ли, че той вече ви е опростен и по какъв начин? И от кой? А ако продължите да го повтаряте този грях и на следващата изповед пак се наложи да го изповядвате - тогава какво става? До безкрай ли може?
Усещам едва ли не някакъв страх преди въпросната изповед от написаното от вас.

Ами поне при мен страх няма. Няма поводи за това. Аз съм Божие създание и не виждам защо трябва да се страхувам като застана пред него за да му споделя живота си. Та той е видял всичко, дори понякога е видял как само минути след като извърша нещо съжалявам, че съм го сторил. И знаете ли вид изповядване е когато направиш грешка и от нея е пострадал някой, да поискаш прошка от него. Ето това изповядване пред Бога е най-силното.

По време на изповед, свещеника се явява свидетел на това, което изповядваш. Изповедта не е пред свещеника, а пред Бог. Какво и как се опрощава решава само Бог. Но определено той вижда, че се разкайваш за греховете си.

Аз лично не се страхувам, че ще забравя нещо. Имам една много кратка молитва, която казвам в края на изповядването за всички осъзнати и неосъзнати грехове, които не съм изповядал. Вече съм диабетик и умът ми почва да ми изневерява понякога. Да де ама така ми изневерява, че понякога по време на изповядването се сещам за неща, за които въобще не ми е минавало през ум преди изповядването. И понякога като кажа пред свещеника „Сега се сетих да изповядам и това деяние...”, той се усмихва, а после след изповедта казва „Умът ти работи и не се оплаквай от него.”

И още нещо. Не обичам по време на изповед дългите разкази и описания на битови събития. Аз просто изреждам „изповядвам безсилието си пред гнева, изповядвам страха и отчаянието в живота ми” и т.н. и т.н. В някои случаи свещеника държи да разбере какво имам предвид - тогава обяснявам. Но да седна да разказвам от типа „Изповядвам гнева си защото на тая и тая дата се скарах с еди си кой си колега, па на еди си коя дата се скарахме с жена ми, па после се скарах на внучката миналия понеделник” такива неща моите уважения аз приемам за нюанси на основния грях.

zazo, съжалявам, че с коментарите си сме предизвикали в теб подобни притеснения.

По принцип изповедта не би трябвало да предизвиква у никого негативни емоции. Все пак тя е разтоварване от греховния товар, който мъчи тялото и душата ни. Вярно е, че има известен срам от това, че трябва да разкажем ясно и точно всички грехове, които сме извършли, но това е като болката, докато ни превързват раната - страдаме, но се лекуваме.

Колкото до притеснението, че нещо можем да забравим, мисля че е неоснователно, особено когато сме се подготвили добре, внимателно сме обмислили нещата и имаме твърдото намерение да не прикриваме нищо. Дори ако в момента нещо сме забравили, можем да го споменем на следващата изповед. Това е, което трябва да направим. Но обикновено пропуснатото става удобен повод дяволът да ни смущава преди св. Причастие и да ни отвлича от мисълта за предстоящото важно събитие с помисли върху това, което сме пропуснали. Не би трябвало да се поддаваме, но ако притесненията вземат връх, по-добре е да намерим начин да споделим това със свещеника, който причастява и той да реши какво да се направи. По принцип свещениците добре познават тези дяволски изкушения и затова обикновено не отлагат причастието, а ни причастяват и после ни изповядват.  Лично аз съм била свидетел на много такива случаи с мои близки, пък и аз самата в началото много се смущавах от подобни изкушения. Дори моят изповедник ми беше казал, че разрешителната молитва, която се чете в края на изповедта включва и забравените неволно грехове. Е, когато си ги спомним трябва да ги изповядаме, но принципно Бог снизхожда към нашата немощ и при това тайнство.

Ако умишлено премълчаваме нещо на изповед - това вече е нещо сериозно и си заслужава да се притесняваме. Всъщност тогава и след изповедта ще ни е тягостно и тежко, заради двойния грях, който си навличаме върху душата. Както навсякъде, така и тук най-важното е с какъв помисъл действаме.

Не, zozo, и при мен няма страх от това да не забравя. Притеснява ме тягостното чувство, че съм пропуснала нещо съществено (като при simpatikonia).
Един и същи грях ние може да вършим ежедневно, че и по сто пъти на ден. Сещам се за мен - осъждането. Е, не се научих да спра да "меря на кантара" аз как бих постъпила и ценя ли нечия постъпка за правилна ... И 150 изповеди да имам оставащи до края на живота ми тук пак във всяка това ще изповядвам на първо място  .

доколкото са ми казва ли, точно това повтарянето на греха трябва да ограничи изповедта. То иначе няма смисъл, аз съм си такъв и...какво от това. Аз също си повтарям едини и също грехове, но идеята е да работин над тях:-)

Какъв е смисълът да не пропуснеш нещо, да успееш всичко да си изповядаш, с ясното съзнание, че ще продължиш със същите грехове и вече си ги приел за непреодолими?
Това, че ги изричаш пред свещеника, опрощава ли ти греховете?

Ще си напиша мнението по-късно, като ми остане повечко време. Надявам се нямате нищо против моите въпроси. Все пак трябва да има дискусия.

Ако въпроса е към мен - не съм написала това.
Смисъла на написаното беше, че сме просто човеци и грешим не ежедневно, а понякога ежеминутно. Аз казах кой мой грях от хилядите, които правя вероятно ще изповядвам винаги.
Изобщо не смея да съм толкова самонадеяна, че да твърдя, че няма да допусна отново да сгреша.
Естествено винаги опитвам, старая се, но това е различно от "няма да допускам повече".
Смисъла на изповедта за мен е да видя от страни, да се опитам безпристрастно да погледна на греховете си, да работя върху избягването им. Само по себе си това е трудно.

zazo, по повод на повтарящите се грехове си спомням думите на един възрастен свещеник, който казваше преди години по повод на ежедневните грехове, които изповядвах всеки път: "Не можеш да преминеш през калта на земния живот без да се опръскаш от нея". А тя, калта, не е само около нас, но най-вече в самите нас. Живеем в света и нищо светско не ни е чуждо - и гордостта, и високомерието, и осъждането. Който си мисли, че всичко това не се отнася за него не е опознал добре себе си. Разбира се, това не е повод за оправдаване. Ние носим пълната отговорност за делата, които вършим, за думите, които изричаме, за избора между добро и зло, който правим. Затова и следва да изповядваме СВОЯТА вина, дотолкова, доколкото я осъзнаваме. И е добре, когатото го правим не от суетното желание да бъдем непричастни към греха, а с болка от това, че сме нарушили Божиите заповеди и че като грешим повторно разпъваме Христос.

Предпричастните молитви лично за мен са образец за покаяние и смирение пред св. Чаша. Не случайно са наречени "правило" преди св. Причастие - редно е да имаме същите мисли и чувства, каквито са имали св. отци - автори на молитвите. А в една от тях, цитирам по памет, се казва: "Пред вратите на Твоя храм стоя, а от злите помисли не отстъпвам". Ако св. отци не са успявали из корен да отсичат греха, а са изповядвали своята немощ, какво остава за нас  самите.

Мен пък днес дядо ви поп ме изгледа над очилата и отсече „Момкоо, ще променяме значи и сутрешното и вечерното правилооооо”. Бе викам му вече остарявам и се променям, той нееее та неееее. „Ти так си се променяй - вика той - ма нещо ми не харесваш”. Та така сега нали вместо думичките „с чест и достойнство да извървя днешния житейски път” сутрин ще казваме „с чест, достойнство и без гняв, отчаяние и ленност ...”. Оти съм станал голям мързел и много избухлив.

Те такива ми ти ежедневни неща ...нали.

Дядо хаджия, това е някаква специална или може би лична молитва?
Не ми звучи познато  

Та като се заговорихме за молитвите, на мен не ми се отдават особено дългите правила...
Дори да си призная не обичам четенето от молитвеника. Много ме разсейва. Затова се старая да запомня по-главните молитви наизуст. Мисля, че св. Серафим Саровски препоръчваше да се знаят молитвите от правилото наизуст. Моето правило не е много статично, а търпи промени зависещи от време и място. И може би затова моята любима молитва е тази от часовете "Христе Боже, Комуто всеки ден и час на небето и земята се въздава поклонение и слава..." ("Иже на всякое время").
Най-вече защото е приложима по всяко време, пък и се отнася до всичко от което имаме нужда.
Вие имате ли си любима молитва?

Именно - лична. Правилата ми са смесица от православния молитвеник и мои виждания.

 

zazo, разбира се, че нямаме нищо против твоите въпроси. Сигурно си ги задават и други хора, полезно за всички е да поразсъждаваме над тях. Искам най- напред да кажа за страха. И преди бяхме коментирали що е то страх Божии. Той не е като, например, страха от високо. Той е като усещането, когато не искаш да разочароваш баща си, когото много обичаш, а си направил някоя беля. Но знаеш, че той те познава и обича, и ще ти прости. Чакаш с нетърпение да те прегърне, но първо трябва да му кажеш всичко, ей така от сърце и със сълзи в очите. И когато го направиш и по- късно осъзнаеш, че си пропуснал нещо, ти е съвестно и нямаш мира, докато не си го кажеш. На изповед се явяваме пред Бога, а свещеникът е нашия свидетел. Той е проводник на Божията благодат чрез Светите Тайнства. Но ти говориш на Бог и от Него очакваш опрощение.   След всяка изповед и Причастие усещаш духовно израстване и нерядко успяваш да се пребориш и с някой от досадните и трудно преодолими грехове.  

 simpatikonia, и моето правило се променя в зависимост от момента и нуждата, в които съм. Освен Господнята и Иисусовата молитви, добавям от молитвеника много често Псалом 50, Молитва за християнско смирение, Молитва за отблъскване на гибелното влияние на лукавия, молитвите преди започване и след завършване на всяко дело, Молитви на родители за техните деца... Тези са ми едни от най- любимите. За дългите правила... понякога ми е трудно да започна, имам някакво вътрешно съпротивление. Но когато започна, молитвата ме увлича и съпротивлението изчезва, за сметка на онова особено молитвено усещане.   Понякога, както казваш, се разсейвам, но това обикновена се получава, когато съм уморена и нямам нито духовни, нито физически сили. Тогава си казвам само Иисусовата молитва или Трисвятое.