В момента чета ... 29

 „Девет разказа“. Не мога да се позная – по един, максимум два разказа на ден, по 10-20 странички, без да бързам… А обикновено искам да прочета една книга за 3-4 дена… Но непредвиденото и бавно четене на Селинджър е много приятно. Изобщо не беше в плановете ми – след n прочита на всичко негово, пред купчина чакащи нечетени книги. Цитат от предговора на това старо издание (Жор! ) ме накара да си го поръчам за 2 лв, да пратя „спешно“ майка ми насред най-вледенените непроходими дни да я вземе от продавача.

Започнах с „Девет разказа“ и после за десерт „По-горе билото, майстори!“ В тези дни залях горкия goodreads и горкия Facebook с цитати от Селинджър. Точно в този период прочетох и нова статия за Селинджър, за книгата „Селинджър“ по-точно. (Мила! )

Имах чувството, че съм водолаз – достигане до все по-голяма дълбочина при всяко спускане, все повече невидими пещерки и малки рибки изскачаха. И при все повече от тях се появяваше онова пробождане в сърцето, обикновено на финалите. От три ме беше „страх“ още в началото: „Идеален ден…“, „На Есме…“ и „Теди“. Сякаш крадешком започвах четенето им, правейки се, че не зная какво ще се случи. Повече от друг път имаше пробождане при „Долу при платноходката“, „Мече буболече“ и „В навечерието...“ То остана ли някой неспоменат. Може би неспоменавания от мен досега „Синият период…“ – най-после ми хареса повече! Ще ме извинят неспоменатите, като обобщя - идва ми да ги науча наизуст всички, да са в мен някак „на сто процента“.

„По-горе билото, майстори!“ Наистина разкошен десерт! Ако има такова нещо „урок по писане“, за мен това е тази новела (но да се има предвид, че все пак аз нищо не разбирам от писане). Напоследък само 1-2 подобни „смешно-сериозни“ книги са ми харесвали така.

Питах се - как е възможно да се напише толкова живо нещо? Мога да си го представя само ако е било 100 % преживяно. И да е преживяно, пак не всеки би могъл да види и опише такива детайли. Всяка думичка, всяка частичка от средата, всички активни и пасивни герои! Возенето в колата ми се стори часове, а сигурно е било минути (не ми се слизаше, въпреки жегата – да гледам кой какво прави и казва). Но удоволствието след слизането от колата не свърши, напротив…

"Подчиних се на заповедта и ги поведох кажи-речи развеселен. След миг от лявата ми страна във въздуха изникна копринен цилиндър и моята лична, макар и неофициална охрана ми се ухили отдолу. За момент дори помислих, че той ей сега ще пъхне ръка в моята."

И за допълня картината, малко изречения от домашната обстановка в този период: синът ми: “Защо постоянно се хилиш като четеш“. (Опитах се да му разкажа за парада и моряците, изтезаващи националния химн, за „дзен“ старчето, за командирката и мисис Силзбърн 9разбира се и мъжа й), за нашия таен брат Бъди); мъжът ми: „Стига с тоя Сиймор“ (защото в тези дни отговорът на много зададени към мен въпроси беше „Сиймор“. Спуска влиянието си над един читател, а какво остава – над братята и сестрите си…).

В началото на четенето на дневника на Сиймор (в неговия апартамент) бях прекъсвана няколко пъти в продължение на 2 дни, не напредвах и една страничка и все стигах до едно и също място: „Пълно сливане между нея и тази метроголдуинмайеровска трагедия. Изпитвах и радост, и някакъв тревожен трепет. Как я обичам, как ми е нужно нейното чисто сърце! Тя ме погледна, когато децата от филма донесоха котето да го покажат на майка си. М. беше възхитена от котето и искаше и аз да му се възхищавам. Дори в тъмното почувствах нейната отчужденост в този миг — така става винаги, когато не се възхищавам автоматично от това, от което се възхищава тя. По-късно в бюфета на гарата ме попита: «Кажи, не беше ли миличко това коте?» Тя вече не употребява думата «фино». Кога успях да я наплаша толкова, че да промени речника си?“

Това бавно четене на дневника беше като ритуално занимание. А Сиймор - съвсем реален съществуващ човек… В един момент ми заприлича на Мидзогучи от „Златния храм“ на Юкио Мишима. Толкова много любими откъси имам от дневника, но може би този е „най“.

„Боже мой, ако наистина съм някакъв патологичен случай, сигурно съм параноик в обратен смисъл. Подозирам, че хората ме преследват и заговорничат срещу мен, за да ме направят щастлив.“

Преди години частите от дневника ми се струваха дълги, при този прочит – направо къси. Сега исках още да чете от него Бъди. Завършекът на новелата естествено е идеален. Сега вече мисля, че съм по-готова да разбера повече „Сиймор. Запознаване“ (продължавам с другия стар сборник. Там „Сиймор“ го има. И също с чудесен предговор).

Но накрая на "По-горе билото, майстори!" се сливат Сиймор, Бъди и най-любимото ми старче - чрез белия лист…

„Последният ми гост очевидно сам се беше измъкнал от апартамента. Само празната му чаша и угарката от пурата в пепелника напомняха за неговото съществуване. Все още си мисля, че трябваше да изпратя тази угарка на Сиймор — нали сватбените подаръци в повечето случаи са безсмислени. Просто угарка от пура в малка, хубава кутийка. Би могло дори за обяснение да се сложи и един чист лист хартия.“

Може би вече всичко на Селинджър ми се слива в едно цяло - чета този сборник, но знам (почти) всичко и от "Франи и Зуи" и сглобявам по-цялостна картинка за семейство Глас.

Все пак, полезно ли е да се потъва в Селинджър – не излязох 5 дена без да забележа… То… всъщност почти цяла зима не излязох (не включвам някакви дребни излизания „за хляб“). Но срещи с хора почти не съм си уговаряла… Направих си едно мини „Селинджър-отшелничество“…

Удвоих удоволствието с едновременно вадене на откъси на български и на английски. Забравих, че съществуват други книги. Макар че тази година нямам "слаби" автори (от януари - Стайнбек, Кундера, Кестнер, Селнинджър), макар че сравних по гениалност Дж. Д. с коренно различния Маркес, сега бях най-много като в уютен дом, който не искам да напускам. Покоряващо енигматичен Селинджър. Защо да бързам?! Дз…