Православието като начин на живот 4

calopsita, обикновено хората казват - "Нека само да сме здрави,  другото все ще се оправи" Представям си колко ти е тежко на душата, за да изречеш подобна молитва.

Съгласна съм с теб, че животът във вражда повече прилича на смърт.
И то си е така - няма ли любов, уважение, разбирателство, взаимопомощ... това живот ли е?

И все пак имаме толкова примери - и старозаветни и от житията на светиите. Спомни си само за старозаветния праведник Иов, който е станал нарицателен за търпение в страданията и несломима надежда...

Страданията му са били телесни и това е, което са виждали всички, но знаем, че той е страдал не по-малко и душевно. Лично аз не знам кое е по-лесно да се търпи, но знам, че Бог не ни възлага на плещите кръст по-тежък, отколкото можем да понесем. Иов се е прославил с търпението си в страданията и с неугасимата си вяра в Бога. И Бог го е изпитал, за да го прослави...

Ти може би не търсиш слава (и Иов не е търсил), но Бог си има Свои планове, Свой промисъл и този промисъл касае не само твоята съдба, но и тази на най-близките ти, както и на много други хора. Може би Бог иска с търпението и смирението ти да спаси и вразуми другите. Можеш ли да се откажеш от това да послужиш за спасение на другите? Не можеш и не трябва. Но можеш да поскърбиш, да излееш пред Него духовната си слабост и да се надяваш на Неговия винаги благ промисъл...  Вярвам, че Неговата милост към теб няма да закъснее.

calopsita, нямам какво да кажа повече от simpatikonia.
Бог да е с теб, миличка! 

calopsita, на мен много ми харесва това което казват старите хора "Каквото обичал Бог, това наредил".
Знаейки, че Всевишния е светлина и любов ...
Имай повече упование във Всевишния и каквото и да ти предстой,
съм сигурна, че ще е най-доброто за теб.
 Бог с теб!
 

Ето, че дойде нова седмица. Чакат ни нови седем дни на (този път надявам се) интересни беседи.
Първо - желая Ви от все сърце идната седмица да е успешна и благословена  .

Мислих си тези дни, провокирана от една тема в клюкарника, как сме се изкривили като общество. Говорихме си с няколко дами и господа там по тема малко ... провокативно подета от автора за мястото на Църквата в обществото ни (в гражданското такова). Отдавна ми е ясно, че общество не е равно на църковна общност. Тази тема, обаче ми даде да разбера нещо, което ме стресна. Някак за сравнително малкото години "живот" на активното общуване в нета в България, се е получил един феномен. Вместо да имаш активна позиция В обществото, да я отстояваш там с поведение и да си пример за околните "замазваш" съвестта си с възмутена статия в нета. И докато напишеш два реда хъса ти проблемите да бъдат решени изтича в клавиатурата. Това обаче сме го нищили и друг път.

Не то ме провокира да напиша горните редове. Темата колкото и погрешно да беше зададена, колкото и да беше провокативна, не беше лишена от основание.
Вярно е, че не всичко добро към страдащи, което се прави в името на Бога се излага в медиите. Не за това говоря, а за инициативи по места. Моята съвест не е съвсем спокойна. Не правя достатъчно.

Та въпросът ми тази седмица към Вас е:
Как може да развием благотворителната дейност на християнските общности в енориите? Как може да се подпомогне БПЦ в тази й не съвсем видна за гражданското общество дейност?


Защо смятам, че може да се постигне нещо в тази посока - в малките ни общности повечето хора се познаваме (не винаги е така). Всеки от нас знае поне за един човек/семейство в нужда, които няма да откажат помощ. Според Вас възможно ли е да се организираме, така че да сме в помощ?
Как може да стане това?

Жени, интересна и болна тема и за обществото и за Църквата.

Всъщност проблемът е във отчуждението между хората (дори и в малките енории е така), в егоизма и жестокосърдечието (причина за незаинтересоваността ни към скърбите и неволите на ближния). Нуждата от организираност е последния проблем, защото има ли желание, ще се намери и начин.

Няма да забравя първите дни след наводненията в кв. Аспарухово (Варна) - в храмът ни не се чу актуална проповед, свързана с бедствието, нито призив за помощ на пострадалите (оставям без коментар), но обикновените християни говореха само за това и бях учудена, че вече бяха обмислили начините, по които да се превозят продукти и вещи от първа необходимост. Всичко идва от сърцето и съвестта на човека, а не от определена организация. Последната само може да помогне, но не и да провокира милосърдието. Въпросът е как да се възпита и съхрани то в поколенията след нас.

Учебните програми трябва да включват и часове на подобни теми... Не говоря за часове по вероучение. Току що прочетох, че са уволнили още един експерт по религия (в Разград) и е останал само ... един (!?) за цяла България. Коментар и тук не е нужен.

Винаги съм си мислела, че пречка пред благотворителната дейност на която и да е организация е мегаломанското мислене. Когато се подхваща някаква инициатива в повечето случаи се смята, че тя трябва да е с големи размери. Няма значение колко големи, важното, че винаги са над възможностите на отделен човек или общност и в такъв случай се отказваме от мероприятието. Не е нужно да се организира цяла кухня за бедни и на един нуждаещ се да се носи топла храна е нещо. И тъй като помощта "на парче" не се оценява, няма и кой да я организира и координира. Така хората остават неудоволетворени, че не могат да помогнат с малкото, с което разполагат, а нуждаещите се не получават и малкото, което би могло лесно да им се осигури.

Навеждаш ме на мисълта за "огромните" дарения на определени личности - винаги услужливо заснети от телевизиите и тиражирани от печатните медии, и за "малкия" дядо Добри (оказал се най-големият дарител на БПЦ и успял доскоро да остане в сянка). Поставих кавички, защото за Господ, а и за ближния нямат значения количествените измерения. Ценна е тази е помощ, която се дава навреме, с чисто сърце и чисти ръце.

Преди 10-на години участвах в една благотворителна акция посветена на това да се събират ученически пособия за децата от домовете. Мотото на кампанията беше нещо от рода: "Да дарим това, което е останало от нашите деца, за децата без родители". Идваха хора даряваха нови тетрадки, нови миливи, дори нови ученически раници. В един момент дойде жена, която донесе моливи, които бяха малко употребявани. Моливите бяха старателно подредени в оригиналната метална кутия и подострени, но си личеше, че някои от тях са по къси от други. Жената донесе и голямо количество тетрадки с надраскана само първа страница като обясни, че малкото й дете надраскало страниците на тетрадките за голямото, но пак могат да се ползват. След като си тръгна събиращите помощите не си спестиха лошите коментари по неин адрес. Защо носела боклуци и си прочиствала къщата? Жената наистина не изглеждаше бедна или възрастна, но беше решила, че ще отдели и дари това. Можеше и това да не даде, а даденото от нея наистина би послужило на някой нуждаещ се.
Това отношение имам предвид. Дори Дядо Добри стана популярен заради дарената "голяма" сума. Повечето хора, обаче не се чустват способни да осигурят нещо мащабно и запомнящо се. Страхуват се от собствената си бедност. Искат да помогнат с това, което им е излишно, но то не е много. И сблъскали се с подобно отношение ги е срам да предложат помощта си. Срещала съм поне 5 жени, които казват: "Мога веднъж в седмицата да готвя за 1 човек повече. Но не мога да давам пари, просто мога да сготвя по-голямо количество от нужното за семейството ми". Ето го изхранването на един нуждаещ се. Не на много. Но и на един е нещо нали? Обикновено тези помощи са толкова дребни, че е оставено дарителите сами да решат какво да правят с тях. Така те попадат в ръцете на професионални просяци. Или на близки приятели, които могат да използват вещите, макар че имат възможност и да си ги купят. Или като почерпка на някоя съседка, но ако не и е по вкуса храната може да се окаже и в кофата за боклук. В този смисъл организацията има значение. Да тя е най-трудоемкото нещо. Не знам колко хора биха се заели с такава организация, но и не съм сигурна колко храма биха се съгласили тази дейност да се извършва с тяхната благословия.

И аз за това се опитвах да говоря, M_I_A.
Защо е нужно да се грабваме по големи организирани акции като съседа ни е гладен? Не че големите акции не са нужни. Не това имах пред вид, а и че малките са абсолютно необходими.

По-късно ще Ви предложа нова тема. Нападнал ме е един зъл грип ...

Честит празник и нека Пресветата, Пречиста и Преблагословена Богородица вземе всички ни под своя честен, чист и справедлив покров!

http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/10.01_Pokrov_Bogorodichen.htm

http://sveta-troica-plovdiv.com/verouchenie/index.php?go=prays&view=79

Честит празник!
Амин, petiasd!
Средата на седмицата дойде, още не съм дала тема за този период. За да не се объркваме съвсем Ви предлагам да оставим тази тема до следващият понеделник.
Ако сте съгласни.

Аз мисля малко да доразвия идеята си. По празници (а и не само) в къщите ни винаги се готви повече от това, което семейството може да изяде. Грехота е, ама всички го правим. Много пъти сме си говорили с приятелки от храма, че можем да дадем преди празника на нуждаещите се. Във всеки храм ги има. В нашия също. Знаем си ги хората и можем спокойно да им помагаме.
Обаче как да го направим така, че да не е обидно? Много сме особени ние българите. Много гордост в нас, често в излишък. Има една много хубава теория (на източно учение беше, но много вярна) за непоисканото добро. Ако някой не иска моето добро как да го направя? Ако го направя с добри намерение, но обидя човека, то това добро ли е?
Малко от истински нуждаещите се хора знаят как да поискат да им се помогне. Наистина са много малко.
Какво имам пред вид - при нас в храма идва младо семейство с три деца. Милите, много са бедни. Наистина много. Обаче са помолили само за дрешки за децата и обувчици. Друго не искат. Как да дадеш храна на такива хора? Дали няма да им заседне горчива хапката в устата?

Какво мислите вие за този проблем?

Деликатност и разбиране трябват, грамотен подход, тъй че хем да се помогне, хем да не се унижи. Помните как покрай кризата с бежанците мнозина си изчистиха гардеробите..

Аз ги нямам тия полезни качества за съжаление. Без да унижа успявам да дам туй-онуй само на един алкохолик в началото на улицата ни - на него всичко му е все едно; и на една баба, която  е просто алчна и знам, че всичко дадено приема с хъс. Не й е излишно, в никакъв случай, аз затова и го давам.

В конкретния случай се сетих, че имам един бананов (!) кашон с сравнително качествени детски обувчици в прилично, бих казал отлично състояние -  обаче са носени. Как да предложиш някому носени обувки... а от друга страна може би той би ги приел с радост. А как да попиташ. Много е трудно това решение.

Това имах пред вид, да.
За дрехите (и детски и наши) и обувчиците намирам вариант - или ги давам на близки или ги слагам чисти, сгънати и в торбички отстрани до контейнерите. Там винаги минават крайно нуждаещите се.
Само (след един странен случай) отсявам гардероба на мъжа ми само с негово участие, че беше станало страшно с една тениска  .

Аз много раздавам и много получавам Не страдам от скрупули по отношение на дрешките и обувките , които са носени от някой друг. Раздавам нашите умалели неща с удоволствие и се радвам, когато някой им се зарадва. Ако ми откажат не се сърдя. Странното е, че хората с по - малки доходи са по претенциозни и превзети и го раздават някакси хай Разбира се, всеки има право на избор, но на мен ми е леко смешно Понякога питам свещениците от църквата ни дали знаят за някой нуждаещ се и ли ги давам при някоя акция в дом. Никога не си позволявам да дам изцапана, непрана или скъсана дреха, а само такива, в които има още доста "живот". Даването на дрехи тип "парцали" смятам за унизително не толкова за този, койтоги взема, а за този, който ги дава. Но хора разни....
р.р.Куркума, според мен обувките ще свършат прекрасна работа н кякой дом, защото обувките винаги са кът

milmich, на дом няма да свършат работа за съжаление. Искат ги със сертификат, че са дезинфекцирани/почистени. И с право, де. Не ги виня хората. Аз също давам дрешките на детето. Това не е ново, не е и нещо необичайно. Помня и аз като бях дете така се правеше.
Другият вид дарение - на храна, виж той е по-особен и той е за мен от една страна е много важен, защото споделяш храната си, а и хората в нужда са подпомогнати. А там пък съм виждала много засегнати.