Православието като начин на живот 4

Куркума, какво би ти било интересно по- подробно да споделя? Темата е почти необятна.  Децата са част от едно цяло- те са част от нас и ние сме част от тях.  Ние имаме какво да им покажем и дадем, но и те има на какво да ни научат.
Жени Калчева,  вида и характера  на проявите могат да се повлияват от възрастите, но по същина те винаги са произлизащи от едни и същи категории.

Децата живеят с интуиция и чувство, а не със съзнание, те са беззащитни. До тях и около тях винаги има възрастни, които могат и знаят повече, които са умни и съвършени, т.е. детето ежеминутно чувства своята слабост и несъвършенство. Децата живеят само в настоящия момент, те нямат минало и нямат за какво да съжаляват, а бъдещето винаги си го представят радостно. Ако някой го обиди, детето не изпитва ненавист, а просто плаче. Душата му е открита за родителите. Искреността прави душата беззащитна и подтиква към любовта како към висша защита. На детето му е много по-лесно да прости всяка обида, защото съзнанието му още не е развито. Именно съзнанието може да превърне една неприятност в катастрофа, обидата в смъртно престъпление, а неочакваната загуба в крах за цял живот. Работата е там, че мащабите на нещастието го определя самият човек и по-точно – неговото съзнание. Чувството на любов може да превърне всяка несполука и поражение в победа. А съзнанието, точно обратно – може да преврне всяка победа в поражение. И знаете ли защо? Защото любовта дава енергия, а съзнанието я взима. Любовта, точно както децата не се защитава, защото е вечна, а тялото и съзнанието са преходни и подлежат на разрушение, и точно за това се нуждаят от защита. А защитата предполага в някаква степен агресивност. За това съзнанието и агресивността винаги са ръка за ръка.
Децата ни са нашето увеличително огледало. За това сме отговорни както за собствените си чувства, мисли, думи и действия и резултатите от тях, така и за тези на нашите деца. Преди години много пъти съм питала, защо точно трябва да раждаме децата си, защо трябва да са част от нас. Отговорът дойде години след това – защото това на практика е изпълнение на често необяснимата божа заповед – обичай ближния както обичаш себе си. Имам много ярък пример за коренната промяна на моя бивша колежка. Живееше с родителите си и цялата си заплата я даваше за нокти, коса и дрехи. Нищо не я интересуваше, освен външния й вид и собственото й добруване. Изключително користна в общуването си с мъжете. Обаче, Бог има съвършен план за всеки. Влюби се в мъж, пълна противоположност на това, което уж си мислеше, че търси и роди прекрасни близначета. В рамките на една година, такава невероятна трансформация настъпи у нея като човек, като ценности, като начин на живот... Просто си беше едно истинско Божие чудо. Между другото, това беше и причината тя самата да се обърне към Бог.

Още една интересна тема съм пропуснала и с риск да досадя, ще си напиша мнението и по нея:

Леността. Как я допуснахме в живота си? Защо децата ни са лениви?

Понеже аз съм нагледен пример за човек, който никога нищо не е спортувал, много съм разсъждавала за това, как да приуча децата си на нещо, което ми е много чуждо т.е. без личен пример. Не ме разбирайте погрешно – свръх енергичен човек съм, но за физически спорт – и дума да не става.
За себе си съм си направила някои изводи, без претенции да са общовалидни, но с две думи ще се опитам да обясня логиката си. Любовта е единственото нещо, което колкото повече даваме, толкова повече имаме. В материален аспект Любовта се проявява като жизнена енергия. Т.е. колкото повече енергия отдаваме, вършейки определени неща – умствена работа, физическа работа, спорт... , толкова повече сили и енергия имаме. Не случайно отдаването на голямо количество енергия е свързано с изпитването на голямо удоволствие. Пример за това са храненето и сексът. Та да се върнем на спорта. Реших, че е много важно децата ми да спортуват активно и за това усилията ми са насочени да им създам вътрешна необходимост да спортуват, която после те самите да следват и да търсят начин да удовлетворят. Най-голямото ми дете от 3-ти клас само се справя с градския транспорт, само си ходи на тренировки, на други извънкласни занимания. №2 все още го водя аз, но чакам с нетърпение следващата година, за да го пусна сам и него. Ще си почина една година и тогава пък ще застъпи №3 на смяна. И забелязвам, че с колкото повече неща се занимават /с желание/, толкова по-организирани и самостоятелни стават.
Та изводът ми е, че децата са лениви, когато родителите им го позволят   . Само трябва да подхранваме вроденото им любопитство и желание да опознаят повече неща.

Успешна, благословена и прекрасна седмица Ви желая!

Ето и темата на меланж:

Как да укрепаваме и усилваме вярата си, без да имаме доказателства за съществуването на Бог.

Темата е прекрасна и се надявам да стане хубава дискусия.
Аз самата преди известно време не успях (така поне мисля) да помогна на една прекрасна дама от форума да затвърди вярата си. Ще ми е полезна качествена дискусия, убедена съм не само на мен  .

Чисто практически -  с четене на Библията, с общуване с църковни хора, с запознаване с православна ( и изобщо християнска) книжнина, с вникване в написаното от Бунин, Мориак и други, и изобщо казано - с просвещаване.

 

Прекрасна тема, Жени!

Според мен вярата е толкова по-силна и в състояние да устои на всяко изпитание само тогава, когато знаем и помним в Кого сме повярвали. Т.е. всичко в нас трябва да е насочено към Бога и Той да бъде наша цел.

Истината е, че в отношенията Бог-човек, ние сме непостоянната величина. Това е и слабото място на нашата вяра. Затова когато нещо във вярата ни куца, трябва да насочим вниманието не към себе си, а към постоянната величина - към Бога. Ако в такъв момент се взираме в себе си можем само да изпаднем в отчаяние, в униние,  в разочарование. Защо? Защото търсим опорна точка в самите себе си. Съвсем друго е, ако точно тогава насочим духовните си очи към Бога. Не можем да бъдем в тъмнина,  когато гледаме към Слънцето... Така разсъждавам аз...

Така е Куркума, но при дамата, с която аз разговарях това не беше решение. Момичето имаше желание да чете, опитваше се да говори със свещеник. Имаше надежда и в срещата с мен да се роди вярата й, но не ни се получи. Усеща се в разговора. Останах с впечатление, че иска да й свиделествам за Неговото съществувание. Разказах й за моите лични чудеса, но май не я убедих.
Нито ми писа повече нито ми се обади, а аз от глупост при едно разчистване на пощата си с ЛС тук й затрих съобщенията. Само мога да се надявам да е добре и да не се е отказала да търси Истината.

Много верни думи симпатикония, наистина е така. Обаче как да покажеш Слънцето на човека? Още ме мъчи разговора с онази дама.

Жени, не мисля, че имаш някаква вина в случая.
Увереността и вярата няма как да я получим от другите хора. Така че нито жената има основание да я иска от теб, нито ти имаш вина, че не си й я дала. Ако стремежът към Бога е искрен, а не породен от користни цели, рано или късно тя ще намери Бога - с или без твоя помощ.

И аз съм изпадала в подобни ситуации и съм се измъчвала от вина...
С днешна дата отчитам, че това е напълно излишно. Просто от наивност и незнание съм си приписвала твърде много задължения, които не са в моя власт. Не ние обръщаме хората, а Бог - чрез нас или по-често въпреки нас... Да си призная, когато разбрах това изпитах огромно облекчение

Въпросът е как да приемем Бог за постоянна величина. Нали съмненията във вярата идват именно от това, от несигурността в неговото съществуване. Благословени са тези, които нямат никакви съмнения за съществуването му.
Наскоро гледах филм, който разказваше как се е зародил живота. Обясняваха, че първите живи организми са водни бактерии и следваше разказ за постепенната еволюция.
Вярата в божественото начало на човешкия род, съпоставена с чисто биологичното обяснение за възникването на живота ме объркват.

Бог никога не се е крил от нас. Напротив - направил е достатъчно, за да ни се открие - чрез природата, която е Негово творение, а също и чрез писаното слово Божие - Свещеното Писание. Проблемът е единствено в нас - че ние не умеем да виждаме Неговите следи в творението, а също и да четем и разбираме думите Му.

Simpatikonia, обяснявам си моите съмнения със следните причини:
1.Твърде късно се обърнах към християнските писания и ценности. Като дете, през социализма, не съм била възпитавана във вяра, а може би ако от детска възраст имах основа, нямаше да се колебая сега.
2.Вероятно подхождам твърде...не знам как да кажа - искам да си обясня логично нещата, да ги свържа, да намеря логика.
Ето ти казваш
а аз мисля "как да съм сигурна, че природата е негово творение? Как да вярвам, че чета непроменено божието слово, за което се говори, че е преписвано, преиначавно, променяно..."
Мисля, че хора като теб, със силна вяра и без съмнения, живеят по-спокойно, по-щастливо.

Всички религии, възникнали през еволюцията на човечеството са само опити за опознаване на Бог. Във всяка една от тях има частица от абсолютната истина, но е предадена (написана) в зависимост от еволюционното ниво на хората в дадиния исторически период. Всяка следваща религия стъпва на основите на предишните. Бях изумена да открия колко общо има между християнството и исляма, между християнството и източните учиния.
За мен лично има разлика между вяра и религия. Вярвам безпрекословно, а и самото значение на тази дума изключва момента с доказателствата... Виж, много аспекти от религията подлагам на съмнение и анализ (а не би трябвало,но все още работя по въпроса).Според мен, Бог може да бъде приет само на ниво чувства. Включването на критичното мислене, започват съмненията, търсенето на доказателства.. А това вече няма нищо общо с вярата. Освен това, има огромна разлика между нашата, човешка логика и божествената логика. Човешката логика изхожда единствено от материалната част на живота и на тази основа определя понятията "добро" и "зло". Докато в божествената логика има значение само доброто=спасението на душата.

melange, вярата се основава преди всичко на доверие и на любов.
Ако усещаш, че в теб не достига доверието и любовта, то погледни към това, което Бог е направил за всички нас и конкретно за теб. Най-малкото виж цялата тази красота на природата, която ни заобикаля и която наричаме "земен рай"...

Всеки път, когато съзерцавам някоя красива природна картина от нашата родина (а и не само), очите ми се пълнят със сълзи от благодарност към Бога, че е сътворил всичко това за човека и че ми е дал очи да го виждам и сърце, за да му се радвам. Всяко творение се радва по свой начин на природата и се ползва от благата й, но единствено човекът е, който може да въздаде благодарност към Бога. Човекът е призван да бъде връзката между материалния и духовния свят - между творението и Бога, защото самият той е двусъставен - има душа и тяло. Ангелите са изцяло духовни същества, предстоят пред Бога и могат да Го съзрат, доколкото имат способност за това, в Неговата духовна същност. А ние, хората, също можем, но не така директно. Но това не ни прави по-низши, защото не за ангелите, а за човеците Бог прие да стане човек. Виж и прецени каква е жертвата, която Бог е направил за нас, виж унижението, което е приел да претърпи заради нас... На такава любов може да се отговори само с любов от наша страна.

Мисля, че ако помним непрекъснато това, то и вярата ни ще укрепва постоянно и доверието ни към Бога ще е пълно.

това ще си го сложа в списъка с бисерите. Слънцето го вижда всеки, когато е готов  за него. Не е в твоята власт да му го показваш
Съгласна съм, че отношенията ни Бог- човек е непостоянна величина. Но според мен, така и трябва. Постоянната величина не води до движение, от там не води до никакво развитие, духовно укрепване и издигане.
Така поставена темата, трудно бих могла да коментирам , тъй като за мен лично не са необходими доказателства, за да вярвам или за да си усилвам вярата. Не правя пряка връзка между доказателства и вяра.
 
Всички ние имаме доказателства и те са неизброими. Те са навсякъде, те са в различни измерения и проявления - видими и невидими. Друг е въпроса до каква степен сме ги осъзнали, приели, допуснали...
Констатирала съм, че имам да работя върху укрепването  и усилването на  вярата, не обвързано с доказателства, а с моята устойчивост при изпитанията. Независимо от наличните доказателствата, моята сила куца, когато съм изправена пред поредната трудност/ мъка/премеждие. Случвало ми се е много да посървам, да се чувствам уморена, безкрайно уморена...Не знам как да съхранявам силите си при изпитанията..Някои хора са по- дебелокожи, а са дори не вярващи......Не знам как става това. Обикновено след подобни преживявания, съм изтерзана до изнемога....
И не, не става с ядене на калорична храна и сън. Това са триизмерни 'допинги'и съвсем не са достатъчни. (Сигурно ми липсват/трябват системни 'тренинги', които да ме каляват; укрепване с постоянно четене-т.е. набавяне на правилната духовна храна, общуване, практики. Нямам достатъчна грамотност и солидни познания и това е най- голямата ми слабост. Scientia potentia est.)
И ще направя бърза отправка, насочена към melange, която се обърква с биологичните обяснения за възникването на живота. Това са само последиците. Това са триизмерни проявления на Божественото начало. 

Често се чувствам така след тежко нервно/ психическо натоварване. Имаш пред вид, че е проява на маловерие? Не съм го поглеждала от тази гледна точка. Вероятно си права, обаче. Даде ми материал за размисъл. Баш преди лягане  .