Православието като начин на живот 4

Как успяваме да се разделим на вярващи, не толкова вярващи и неправилно вярващи, не незапознати с канона и ритуалите и изпедепцани в тях.

Ако църковният народ не е способен на единение въпреки разликите и греховете на хората - какво иска от другите, защо се сърди, че се делят на Левски и ЦСКА, например.

Между другото аз не намирам за зло, че хората мислят за различни неща различно. Проблем е, ако това е причина за лошо отношение едни с други.

Ако мислехме всички еднакво щеше да е страшна скукавелица.
Мен ми е по-странна конфронтацията и къде е границата на водене на разумен спор да речем.
И аз мисля като Мора. Как успяваме да се омотаем така, че да се доведем до тежки отношения с другите.

Не ми се ще да подемам другите аспекти на конфронтацията, че ще политизирам темата, а не искам. Но старата формула "разделяй и владей" е в пълна сила за днешният свят с безкрайните си искания и (кре)Щения.

О, не е проблем, че мислим за различни неща различно. Различието е богатство в онзи смисъл. Разединяват ни различията като противопоставяне, като противоборство. Става дума за това различие, което служи на тези с "разделяй и владей". Едни срещу други, насъскани по политически, икономически, естетически и всякакви показатели, все забравили- Друг друга любете! И се чудим после защо не ни е наред светът или животът.
"Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи!, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен" (Мат. 7:21)
Та, ето де- любовта и грехът!  

Не знам какво да напиша. Факт е , че хората се делят. Всички се делим. На комунисти и на антикомунисти (в една друга тема в момента е жарко заради това), на бедни и богати; на вярващи, по- вярващи, правилно вярващи и неправилно вярващи.......или съвсем невярващи; на синеоки и кафявооки; на млади и стари;  на умни и глупави, на жени и мъже.........
Това, че сме различни и по презумция се отличаваме един от друг не означва, че трябва да подхождаме с предразсъдък и със създаване на бариери и  дискриминационно отношение. Когато човек наистина обича ближния си, няма да му налага ограничения и да го категоризира по други белези :характеристики, критикувайки, осъждайки и пренебрегвайки. Ще му подаде ръка. Ето там е ключът към палатката . (Според извода, до който съм стигнала като мое жизнено кредо. )
Друг е въпроса, дали отсрещната страна ще я приеме и как ще постъпи после.
Трудно е, когато се срещаме с някой наистина прегрешил човек, да подходим с разбиране.  С любов, да, но например, толерантността няма място тук. В такива случаи на мен ми става мъчно, трудно ми е да общувам с тях и се моля за такива хора. Иначе, ясно е, че всеки един от нас греши и  се учи на Божия Любов.

Историята на света е история на греха и на това какво е способен той да направи с човека, а също и с християнството. Това е факт!

Хора, които не са докоснати истински от вярата, обичат да привеждат тези исторически факти, за да докажат, че християнството е човешко дело, празна философия, утопия и като такова е белязано от всеобщата поквара и обречено на изчезване... Това е илюзия!

Защото ние знаем, че християнството не е човешко дело. То не е и само Божие дело, а дело Бого-човешко. Затова и ние християните се учим да гледаме трезво на нещата от историята и да раличаваме кое е дело на Бога, кое - на човека и кое - на греха.

Истината е, че грехът е този, който ни разделя - първо от Бога, после от самите нас, накрая и от другите хора... Може би заради това и преодоляването на различията е истински подвиг и дело на любовта - решимост да жертваме егото си, в името на любовта и на единството - с Бога, с истинската ни същност и след това с нашия брат или сестра. Считаме себе си за разумни и трезвомислещи хора, затова че в обикновения живот умеем да жертваме второстепенното за по-същественото, или поне се опитваме. Затова си мисля, че ако ценностната ни система е наред и знаехме кое е истинското Благо, то с лекота бихме могли да се откажем от егоистичните си мнения и стремежи, за да Го постигнем. Тогава не бихме вадили очите на ближния, под предлог, че вадим гредата от окото му, а бихме станали "всичко за всички"(1 Кор. 9:22), за да спечелим ближния си.

Значи няма начин вярата да разделя и толкова. Аз имам приятели и мюсюлмани и юдеи и нямам ама абсолютно никакви проблеми с тях и нищо не ни разделя. Обачеее ... дойдат ли политиците и яхнат ли религия отиде коньо у реката и се не виде.

дядо хаджия, при ежедневното битово общуване, когато се спазват общочовешките ценности от представителите на различни религии - проблеми не трябвало да има. Различията обикновено не разделят хората, освен ако не са подчертано фанатично настроени.

Практиката показва, че хора от различни религии могат да живеят в мир като добри съседи. Нашият народ е пример в това отношение. Ние, българите, никога не сме били фанатици. Е, истина е, че традиционно не се задълбочаваме много във вярата си, но поне имаме понятие и се стараем да спазваме повечето Божии заповеди. Знаем и тачим традицията, но и не нарушаваме "мярката". Празнуваме Коледа с традиционна трапеза (постна до 0.00 часа и после - както си знаем) и в най-добрия случай - с посещение в храма на другия ден. За Великден се "отпущаме" с повече религиозност - просто защото обредите, които традиционно трябва да се спазят са повече... И общо взето се гледа с недобро око на тези, които прекаляват в религиозното усърдие. Няма да забравя бурното възмущение на един нашенски шофьор на такси, когато разбра, че някои християни ходят на църква (и на богослужение) не само в неделя, но и през седмицата.  

И все пак човек не се нуждае само от хляб (Мат.4:4) и съответно не общува с хората само на битово ниво. Интересно ми е как се разбирате, когато си говорите за духовните понятия и нещата от религията - за вечността, за смъртта, за деня на Съда, за спасението. Ние, християните, вярваме и знаем, че Христос е "пътят, истината и животът" (Иоан 16:4) и не можем да кажем дори в един обикновен и неангажиращ разговор  - "да, и вие мюсюлманите сте прави", защото това ще е потъпкване на Христовата истина.

В този смисъл не може да се каже, че няма какво да ни разделя (колкото и да ни се иска да сме братски настроени един към друг) от представителите на другите религии. Колкото и да е толератно, християнството поставя някакви граници на общуването с друговерците. Каноните например забраняват да се молим с нехристияни, дори и с християни-разколници. Забранява браковете с друговерци (допуска се брак при заварени случаи). Според мен е немислимо християнин да участва в религиозна трапеза с мюсюлмани, особено когато е свързано с молитви. Затова мисля, че колкото и да ни обединява и сближава човеколюбието с ближните, така може и да ни отдели от тях ревността по Бога (разумната). И това рано или късно се случва, не защото сме лоши и обичаме конфронтацията, а защото духовете на злото се борят против истината и се стремят да противодействат против нея. Това е общоизвестен духовен закон. Не трябва винаги и на всяка цена да търсим мир с всички хора, както и не можем да бъдем приятели с всички, без да изменим на Бога.

Наскоро четох статия, която започваше с думите - различията са от Бог, но разединението -не

Моля за малко разяснение тук. Кое приемаме за религиозна трапеза на друговереца и кое за наша?
Ако е да не споделяме хляба си по празници ... Имам безкрайно близки приятели, които не са се определили като християни. Не бива да споделяме храната си на големите ни празници?!
Никога не съм си позволявала да не приема подадената в дар храна за празник на мюсулманите, с които сме живели в съседство. Това би било огромна обида. Те също са приемали наша храна.
На една трапеза сме сядали и сме се молили християни в присъствието на друговерци.
Като чета думите simpatikonia оставам с впечатлението, че не е трябвало.
Само че, ако не трябва да го правя ще обида, оскърпя ужасно хората.
Правилно ли съм те разбрала?

Жени, съжалявам, ако съм те смутила с нещо, но каноните наистина ни забраняват обща молитва с друговерци, а също и с християни от други деноминации - католици, протестанти, както и с православни християни, които са в разкол. Т.е. има моменти, когато сме длъжни да се разграничим. Поне така го тълкувам аз. Има известна логика в това, защото ако ядем, пием, молим се и поддържаме близко приятелство с иноверците, не признаваме ли с това, че сме съгласни с начина, по който живеят те и ни е все едно за това ще се спасят ли или не?

Като казах религиозна трапеза имах предвид трапеза, която започва с молитва. Като се замислиш обаче трапезата на която и да е религиозна общност започва с молитва, на нея винаги присъства свещеник, имам или пастор... Относно храната, която се раздава за здраве или като милостиня - тя си е храна и можем да я приемаме, не е идолска жертва, за да се гнусим от нея. Макар че и за храните, които се считат за идолска жертва (т.е. принасяна е на някакво божество), ап. Павел има особено мнение - а именно, че "идолът" е нищо... т.е. тази храна с нищо не може да  ни навреди.

Никак не ми е все едно. Но не виждам как ще им променя виждането, ако огранича контакта си с тях, отблъсквам ги по всякакъв начин и изобщо ги изхвърля извън кръга на приятелите си.
Вероятно ще постигнем точно обратното всъщност.

Жени, каноните са били написани с определена цел, а тя едва ли е била да се демонстрира превъзходство над друговерците или да се наруши мира между хората.

Предполагам, че целта е била да се запази чистотата на вярата, да не се позволява да се  размие границата между истината и човешкото мъдруване на различните религии и вярвания. Нали и в Евангелието е писано, че след като посъветваме брата си веднъж и дваж, а той не ни послуша и продължава да упорства в заблуждението си, трябва дори да не го поздравяваме. Звучи много крайно наистина, но е казано пределно ясно.

Не съм убедена, че ние, съвременните хора, сме по-миролюбиви и по-големи човеколюбци отколкото са били апостолите и техните съвременници. По-скоро сме по-равнодушни към вярата, а и тя не е най-главната ценност в живота ни. Евангелието ни учи, че приятелството със света е вражда против Бога.  Нека бъдем верни на Бога, а какво ще си кажат за нас човеците не трябва да ни тревожи толкова. Не винаги този, който обича е разбиран от другите, а и има много начини да изразим любовта си към ближните - например с молитва за тяхното спасение. Според мен монасите са тези, които обичат най-много и нелицемерно Бога и хората, а не тези, които се показват хуманни и лъжат хората, че всички религии са спасителни... По-добре да сме строги, но истинни, отколкото любезни... и безполезни.

Имам приятел католик - най- честният и почтен човек, когото познавам. Няма да стана от масата му, ако реши да се прекръсти преди вечеря.

По чести от срещите с иноверци са контактите с атеисти и агностици. Те не се кръстят преди вечеря, и иизобщо не изпълняват някакви особени ритуали, но каква е линията за поведение и близост с тях?

Четох неотдавна една беседа, в която лекторът казваше " Християнинът казва: виж, аз не мисля като теб, но Бог учи, че всички хора са братя. Ти си ми брат и аз те обичам."

А и не трябва.
Но как ще постъпиш, ако те покани да се помолите заедно?

Няма да ме помоли. И аз не бих.

Добре - друг казус: детето му е болно, и ме покани да се молим заедно?

Ако се случи - ще го направя и да ме съди Бог.