Браво, ама на детето му тежи. Или ако не му тежи, ще израсне с мисълта че баща му е на второспепенно място в живота му.
Моите най-хубави спомени от детството са когато сме правели нещо заедно с баща ми, или с майка ми и баща ми.
11 годишно момче, син на братовчедка ми, ми се оплака че много би искал баща му да се е занимавал и да се занимава и сега повече с него. То горкото беше убедено, че майка му го обича повече от баща му, защото само тя се е грижила за него. А той бащата го обича, но е на мнение, че да се занимава с него е женска работа. Аз колкото да му обяснявах, че го обича, не ми повярва. Каза ми: "Ама таткото на дъщеря ти ходи с нея в парка, води я на спорт, играят на игри, храни я, а моят мене -не. Значи не ме обича толкова." Най-много беше потресен, че той я къпе. Това, че баща му не го е изкъпал нито веднъж, беше най-трудно за него. Когато са малки за децата грижи е равно на любов. Ако не се грижиш за мен, значи не ме обичаш. Това е донякъде логиката. Децата наблюдават и сравняват и с други бащи и семейства. И в крайна сметка страдат и се комплексират, че на бащите им не им пука достатъчно за тях.


И на мен не ми тежи да изчистя сама къщата, ама да не губи тренинг, го карам моя мъж да мине една стирка или да събере прането. Не става въпрос за тежест, а за елементарно уважение и съпричастност към другия.
