В момента чета ... 30

Според мен, два основни "момента" по отношение на книгата е редно да бъдат коментирани: от една страна има история, а от друга - теория. По принцип много харесвам такива книги, те са абсолютните ми фаворити всъщност.

Това, което страшно ме подразни в "Таралежа" е развитието на историята. Самата поява на японеца, този очарователен принц (под прикритие!), чиято роля е да спаси нашите героини от самите себе си, ми се струва абсурдно решение, а пък сцената накрая, в която той праща на г-жа Мишел рокля и обувки, а тя плаче над тях, ми се стори като класическа развръзка от романтичен филм с Джулия Робъртс (това не е забележка към романтичните филми с Джулия Робъртс, против които нямам абсолютно нищо). Такава сцена и такова поведение на главната героиня никак, ама никак не отиват на "заявката", която прави книгата за себе си в първите 100 страници. Такава сцена за мен тотално обезличава "заявката", т.е. развръзката вместо да придаде плътност на всичко казано до този момент, все едно издърпва килимпчето, върху което е построен замъкът от карти. По-лошо обаче е, че така историята все едно сви теорията, развита в началните страници, на топка и я захвърли в неизвестна посока. А това чак ме ядоса!

А теорията... Има една определена интелектуална арогатност тук, която обаче е доста банална. Имам предвид най-вече схващането, че човешкото ни съществуване е единствено биологично обусловено, а спасанието ни от тази предопределост е в преживяването на изкуството. За себе си съм напълно убедена, че всеки, който последователно и съсредоточено е мислил по въпроса за смисъла на живота е стигнал до извода, че ключът е изкуствотово. Това важи дори и за професионалните философи, от които най-гордо съм част и аз. Моято проблем с книгата тук е, че изобщо не вярвам в теорията на Мюриел Барбери - познавам я добре, участвала съм в много спорове (с опоненти и на ум) и съм сигурна, че това не е моето философско обяснение за живота. Интересното е, че преди бях съвсем склонна да приемам еволюционистки и детерминистки обяснения за човешото място в света, за базсмислеността на живота от една универсална гледна точка и всичко остонало, което се повявяа резонно в книгата, като част от тази теория. Обаче вече не съм. Мисля, че интелектът не е просто инструмент, а точно обратното - в нас има божествена искра (в най-широкия смисъл) и именно благодарение на нея сме способни да откриваме изкуството, мисля, че точно заради това в нашите души има вечност, а светът - в него има безкрайност на преживяванията, има пъстрота отвъд границите дори и на човешкото ни въображение. Има философска терминология, с която всички тези идеи да се облекат, разбира се, но това не е толкова важно. Фактът е, че с Мюриел Барбери сме от различни школи. И тя пише хубаво и приятно за своята, това също е важно.

Това, което трудно проумявам е следното - как така по логиката на историята изведнъж се оказа, че истинското преживяване е възможно само в споделеността? Докато си насаме със собствената си душа и изкуството, пълотата я няма, трябва да видиш красотата непременно "заедно" с друг, да я "прочетеш" у друг иначе нещата сякаш не сработват. Ако историята утвърждава, че е нужно някой да бъде до теб в преживяването, дори и само за да го "валидизира" като го разпознае в твоите думи или очи, каква е ползата от това с безкрайно красиви думи да описваш по 100 начина възторга си от изкуството като единствена алтернатива на безсмислеността? Явно може просто да се влюбиш в симпатичен интелектуалец или момиченце с розови очила, а ако харесвате една и съща литература вечността е гарантирана.

Ох, супер пространствено стана това изложение! Извинявам се, преставам и го слагам в скрит текст.

портиерката (забравих й името) вярваше, че ако си богат, няма да си щастлив? Тя направо си умря де ...