Един най-обикновен седмичен ден :(

На нашия дори името му беше Рубин 

Била съм към 1-2 клас. За съжаление вече знаех как се купуват нещата - чакане, списъци, връзки  Мотах се по "главната" и видях, че докарват телевизори. Цветни, руски. Наскоро ни бяха "дали" апартамент. Отърчах в къщи, майка ми хукна и успяхме да докопаме един Рубин. Помня как го влачехме двете, живеехме на около 200 метра от магазина. Мина един съсед и помогна.

Ами никак, никак, никак, никак и нищо не ми липсва от онова време. Дори ме е срам и сигурно преди 10-тина години не бих се пресрамила да разкажа горното.

Следя темата от самото начало, макар че моите деца са вече на етап отделяне. Още ми е трудно да се умиля от трудностите в по-ранните години и признавам си, много е труден този период, когато се разкъсваш м/у всички социални роли.

Едва ли на някого му липсва нещо от него време (освен разни субективизми), но си мисля, че това болднатото е трябвало все някак да се компенсира. Абе тъпа система беше, но не си направихме и по-умна.

Естествено, че се плащаха апартаментите, съответно и моите родители са платили своята панелка.

Използвах умишлено "дали", защото беше много в употреба, но 35 години по-късно вероятно не беше уместен изказ 

За съжаление си права, че независимо от системата НИЕ сме тези, които не се справяме добре. Явно толкова си можем.

Плащаха се смешни цени, често и нищо не се плащаше. Примерно сума ти "варненци" са взели безплатни апартаменти, защото са работели в Девня. Още има блокове, които са известни с имената на съответното учреждение, което ги е раздавало. Блокът на БМФ, митничарският блок и т.н.

Обърнахме темата, но покрай телевизорите се сетих за гладните години и пазаруването с купони. Нашият блок беше точно до супермаркета, бях инструктирана къде са скрити купоните и някоя баба пенсионерка като викне пред блока "днес ще има олиооооо", грабвам купоните и цял ден на опашка пред магазина/я, има олио, я, няма, но чакаш/, била съм малка, в началното училище, родителите ми на работа.
А докато се сдобия с колело Балкан - оранжево с облегалка, чаках две години

къде са били тези смешни цени? За един двустаен пенелен девет хиляди лева по време на соца, при заплата 200 лева смешна цена ли е? Айде, стига, на някои може и да са им подарявали, но пак си бяаха скъпи жилищата! Човек пак ги изплащаше до пенсия.

Моето беше от първите "понита" - червено, с проста седалка - 1978 година. Сина ми го разби 30 години по късно, но може да се оправи. Много здрав материал.

И на мен нищо не ми липсва от онова време. Четейки ви установих, че удобно съм забравила доста неща.

то май и на мен не ми липсва нищо от онова време.

Носталгията на много хора по "онова" време всъщност е носталгия по една част от живота им, за някои детството, за други младостта. Поглеждайки назад, не си спомням лошото/например, че съседското дете ядеше тублерони от корекома, пък ние само гледахме и събирахме опаковки /, там някъде е останало безгрижието на детството с всичките му радости.

На мен не ми представлява никаква трудност да разграничавам двете неща. Уви, има хора, които все още не го правят. 

Аз не съм живял във въпросното време, защото когато съм бил 4 годишен, то си е отишло, но откакто се помня слушам хилядите подробни разкази на моите близки за "онова" време. Не мога да бъда сигурен дали това, което ми разказват, е било обективната действителност, но в едно мога да бъда сигурен - определено носталгията на родителите ми и техните родители не е носталгия към младостта, а си е осъзната носталгия към конкретната епоха, защото са живели добре и нищо не им е липсвало. Нулева безработица, безплатно здравеопазване, функциониращи на макс фабрики и заводи с хиляди работни места, висока раждаемост, пълни училища и детски градини, хора, които имат пълната възможност без всякакви притеснения да си погасят кредита и веднага да изтеглят друг, а след това още един и още един, без изобщо да им мине през ума дали утре няма да са на улицата или дали ще имат работа. Това виждат те. Дебело подчертавам, че аз, който не съм живял в тази епоха, не мога да бъда сигурен, дали това, което съм слушал, че е било, е било наистина. Сега обаче аз мога да вярвам на собствените си очи. Какво виждам аз - стресирани и обезумели хора, хора, които, ако нямат пари, нямат право на здравеопазване, нямат право на образование, нямат право на живот, ровещи по кофите пенсионери, обезлюдени села, ниска раждаемост, закрити училища и детски градини, виждам себе си и още куп други мои приятели и познати, които не знаем утре къде ще работим и дали въобще ще работим, не се виждам себе си в близките години да имам дете, не поради нежелание да имам такова, виждам след около 30-40 години мангалите и тяхното племе да са мнозинство, а не малцинство, виждам хиляди хора, тичащи към терминал 2 да се изселват и не на последно място - виждам един много скъп за мен човек - милата ми прабаба, лека й пръст, която живя до 90 години, и на която в последните години от живота й се наложи да пие доста лекарства, но, поради факта, че пенсията и бе около 200 лв, казваше, че важното било да си купи лекарствата за сърцето, че то било най-основното, а останалите 4-5 препарата, които трябваше да взема задължително, не били важни. Трябваше да ги взема, и може би ако ги беше вземала, щеше да живее до 100 години. Тогава аз бях студент и ми се свиваше сърцето като я гледах и от безсилие, че не мога да й купя недостигащите й лекарства, за да й помогна. Не искам един ден да съм на мястото на баба ми. Тя също жалееше по онова време. И може би, ако имаше възможността да прекара последните години от живота си точно в това въпросно време, щеше да си купува всичките лекарства и да доживее до 100 години.

Е как да не се плащаше. Събориха ни къщата и ни дадоха апартамент. За който теглих заем от 20000 лв. На това ли му викате даване..... Даваха на селяните

Когато бях пролетта в България, сестра ми (на 18) ме накара да се качим на тавана, за да търсим съкровища 
Сред намерените съкровища беше и голяма кутия, пълна със салфетки - паяжинки. В ученическите години ги събирах с голяма страст.
Чувствата, които ме заляха, виждайки тези салфетки, които баща ми е запазил толкова години, бяха неописуеми.

Темата е много приятна, мисля, че за всички, пишещи тук, малко или повече има носталгия, но не по отминали времена, а по-отминалото детство и всичко, което сме преживявали в онези години.

За протокола и аз имах руско другарче, Миша от Москва. Изпращаше ми чудесни карички.
Относно лагерите, по мои спомени бяха 2 седмици, мразех планинските и обичах морските.

Чета темата с голямо удоволствие    

Ясно и точно, описание, което напълно се покрива с моето виждане.
Даже и историята с бабата: моята баба също почина на 90 години, беше жилава жена и лекарите казваха, че би могла да стигне и стоте, но трябваше да пие купища лекарства и ....
Argent, ако не бях сигурна, че в нашия род сме само момичета, щях да си помисля, че сме имали обща баба.