Доколко е определящ кварталът, в който живеем, за възпитанието на детето?

В смисъл - не си съгласна, а смяташ обратното, тоест, няма значение, че са ги родили, не са длъжни да ги отглеждат, а могат да ги захвърлят и да не му мислят, така ли?

И друго - ти си благодарна на майка си и й помагаш, а какво мислиш за баща си? На него трябва ли да помагаш предвид описаната от теб ситуация?

Според мен има предвид, че като родиш дете не си му длъжен цял живот. В един момент трябва да го оставиш само да се справя с проблемите!

Да, но не пречи да му помогнеш ако има нужда. Не е нужно да го дондуркаш до пенсионна възраст. 

Пропадналите неподпомогнати са доста повече от подпомогнатите. Нищо ужасяващо не виждам в това, да имаш 0 дни трудов стаж, стига да можеш да си го позволиш. Не разбирам защо всеобщата трудова повинност се счита за нещо толкова прекрасно и облагородяващо. В едни други времена се се смятало точно обратното.

Интересно. Значи ако родителите ми цял живот са изплащали апартамент, т.е. моят роден дом, аз трябва да изплатя мой собствен(роден за моите деца), с мисълта да правя какво с него, ако няма те да го наследят? Тези, които нямат наследствени имоти, да не са паднали от небето, живели на улицата? Не разбирам...Друг е въпросът, че много млади се отделят от родителите си и изплащат нещо свое, но пък и това не е вариант, защото правят компромис с квартала, и се почва с квалификациите по адресна регистрация?

Няма място за квалификации според мен. Всеки е различен, търси най-доброто за себе си.
Аз няма да мога да съм с майка ми в един апартамент, на различни етажи да. Обаче къщата не е в София...
тогава, ако имах етаж, нямаше да изплащам собствен дом много ясно.
И е ясно,че след това аз ще го наследя, няма да го подарят на някой.
Не разбирам родителите, които искат децата им да им връщат заемите.  Като разбира се, гоорим за рамките на нормалното, не да ги издържат цял живот.

Отношенията деца - родители са достатъчно сложни и без да се намесват имуществени отношения в тях . Този тип отношения мое - твое са ми много странни и чужди. За мен всичко на родителите е и на децата, съответно и обратното, то просто е имущество на семейството. И се разполага с него според конкретните нужди към дадения момент. Нито наш'те ще ме оставят да се изтрепвам, ако могат да помогнат, нито пък аз тях ще ги оставя.
Не разбирам напъните зорлем да изплащам апартамент, ако в този момент родителите разполагат със свободно жилище. Изобщо това "Сам съм постигнал еди-си-какво" ми е много странно - могат да го кажат само кръглите сираци - всички други по един или друг начин сме получили подкрепа, най-малкото като са ни изгледали и образовали
В това да се помогне на "децата" виждам точно помощ - тя обикновено е и целева . Пълната издръжка на още едно семейство вече не е помощ, а хрантутене, но такива случаи май са малко.

Съжалявам, бързах и не съм се изразила точно, както виждам сега.
Мисълта ми беше, че от много хора чувам тезата " Родителите ми са били длъжни да ме гледат, понеже са ме родили, пък аз не съм им длъжен на тях, защото не са ме питали дали искам да се родя". Никой на никого не е длъжен, но е въпрос на съвест, манталитет и възпитание, ако щете. Човек трябва да е благодарен според мен, независимо дали става въпрос за майка, баща, баба, чичо, роднина или познат, който е направил нещо в живота за теб. Не е редно да кажем" Че кой го е карал да го прави, аз не съм длъжен да му връщам жеста". Жестове се връщат от благодарност, добро чувство, признателност и обич, а не защото си длъжен.
Що се отнася до баща ми, не не мисля, че трябва да му помагам, при положение, че само с призовка от прокурор си е плащал издръжката, и то без да пожелае контакт с мен.
И не е проблемът в жалката издръжка, а в отношението, разбира се.

И заради това младите очакват старите да се изнесат на село и да им освободят жилището си.

Момичета и момчета

Списали сте една прекрасна тема. Прочетох я на един дъх ... като интересна книга.

Аз не съм от София, сигурно съм стъпвала в София ... не повече от пръстите на ръцете ми пъти. (И то все по задачи разни, неприятни - винаги ми е едно притеснено когато пътувам натам).

Но, всичко това, което сте написали е приложимо, но в по-малък мащаб към всеки един град в България. Във Варна си имаме Владиславово, в Шумен - Дивдядово, в Разград - Гецово, забравих точно имената но и Русе и Силистра си имат "такива" квартали.

А аз съм си една ... горда Добруджанка  и имам прекрасни приятели от всички от гореспоменатите квартали. А и аз самата отраснах в работнически такъв.

По темата:
Родителите, и само родителите могат да възпитат едно дето./ и семейството като цяло/ Да, то може види много неща в "ужасния и страшен" краен квартал, но ако родителят не му обърне внимание, не прекара време с детето в разговор - то ще си приеме "ужасните крайноквартални" събития за нормални и ще стане както по-рано някой цитира (простете че не запомних кой комунистически автор) "житието определя битието ..."    (не съм толкова стара, но 100 страници за два дена ...  ) 


В нашия крайноквартален блок, се събираха разни хлапета из мазетата, обираха се терасите на междуетажните площадки, а стените току осъмнеха с надписи. Ето, че аз и висше образование си завърших, и чужд език говоря, и приятелчетата от блока също. Имахме си едно наркоманче, но това е баланса в природата - според мен!

Добавка:
Сега сме временно "на центъра" - удобничко е, всичко е на близо - заведения, магазинчета ... но нямаме деца (все още)    Купихме си двор, и ще си построим къщичка. Първо, защото разстоянията и трафика при нас нямат нищо общо със София, и второ, защото - не че не бих живяла в "добрия стар" работнически квартал - ами изобщо не искам да живея в град ... задушава ме ...

Ааа, сега разбрах. Да, имаш право. 

Всеки очевидно има право на свое лично "право", дори то да няма връзка нито с разума, нито със закона (който, между другото, се стреми да е базиран именно върху справедливостта и морала).

"Имаш право" е разговорен израз в българския език, който означава, че аз лично съм съгласна с личното мнение на другия. Думата "право" в този израз не е използвана в смисъла на "законова уредба на дадена държава или общество".

Да, и аз в този смисъл го използвах. Пояснявам (без, надявам се, да наранявам нечии синовни чувства):

Примерно, аз пък се съгласявам с тезата, че след като един възрастен, разумен човек решава да роди дете, той е наясно с последствията от това си решение, а именно, че довежда на света едно същество, което ще се нуждае от грижи и подкрепа до 15-20 годишна възраст. Също така се съгласявам, че това дете, което не е имало никаква роля при въпросното решение, не може да има морално (и законово) задължение от какъвто и да било характер. Това, че е социално обусловено да се вменява такова, не го прави по-правилно, справедливо или смислено. Или пък законно.

И въобще, вие защо сте родили децата си? Заради удоволствието да ги гледате? Или за да ви помагат на старини? За да пребъде семейния ви ген? Или защото всички имат деца? Или защото майка ви иска да е баба? За да се обезсмъртите? Друго? Сега, човек има "право" да роди детето си с всякаква цел. Но дали е "право" (в морален и законов план) това, е друг въпрос.

И каква е идеята ви за старини? Да сте се подсигурили финансово и логистично по адекватен начин или да сте се подсигурили чрез даване на изработеното от вас на порасналите си деца, с надеждата те, обхванати от естествени чувства на благодарност за грижите и дареното, да ви гледат на старини? Да, това е естествен ход на действие, особено за БГ, няма лошо, но също така си е съвсем нормално делово взаимоотношение, макар и в рамките на семейните отношения - защо трябва да отричаме, че е такова?