Книги, свързани с ислямския /или мюсюлманския/ свят - 2

– Татко?

– Да…

– Аз и приятелката ми Надя сме винаги заедно…

– Разбира се, миличка, нали сте другарчета.

– Заедно сме в часовете, в междучасията, обядваме заедно…

– Това е прекрасно, а и тя е мило и възпитано момиче.

– Но в час по Религия аз влизам в една стая, а тя в друга?

Бащата погледнал към майката, която се усмихвала, въпреки че била заета да подрежда мебелите. После казал, усмихнат:

–         Това си е само за часа по Религия…

–         Защо, татко?

–         Защото ти имаш една религия, а тя – друга.

–         Как така?

–         Ами, ти си мюсюлманка, а тя християнка.

–         А защо?

–         Още си малка, ще разбереш като пораснеш.

–         Голяма съм, татко.

–         Не, малка си, миличка…

–         Защо съм мюсюлманка?

Бащата трябвало да си поеме дъх, да прояви благоразумие, и да не прекъсва разговора още в зародиш. Казал:

–         Татко е мюсюлманин, мама е мюсюлманка и за това и ти си мюсюлманка.

–         А Надя?

–         Нейният баща пък е християнин, майка й е християнка и за това и тя е християнка.

–         Това, защото баща й носи очила ли е?

–          Нее, очилата нямат нищо общо. Така е, защото дядо й също е християнин и…

Мъжът решил да продължи веригата, докато детето не се отегчи и само не смени темата, но то пак попитало:

–         Кое е по-добре?

Замислил се малко бащата, па рекъл:

–         И да си мюсюлманин е добре, и да си християнин е добре…

–         Трябва едното да е по-добре?

–         И едното е добре, и другото е добре.

–         Трябва ли и аз да стана християнка, за да си останем приятелки завинаги?

–         Не, миличка, не трябва, всяка една от вас ще си остане, каквато е…

–         Но защо?

Образователните разговори наистина били трудни!… Попитал я:

–         Защо не почакаш докато пораснеш?

–         Не, татко, не…

–         Добре, познаваш модата, нали, обичаш я и предпочиташ да си модерна. Е, приеми, че това да си мюсюлманка е по последна мода и за това на теб ти харесва да си мюсюлманка…

–         Значи Надя е демоде?

Бог ви е разделил един ден. Очевидно е сгрешил. А сега безмилостно ви тъпче в кибритена кутийка.

–         Това е доста деликатен въпрос. И все пак всяка една от вас трябва да си остане като мама и татко…

–         Трябва ли да й кажа, че е демоде, а аз съм модерна?

Бащата я погледнал и рекъл:

–         Всяка религия е добра. И мюсюлманите вярват в Бог, и християните вярват в Бог…

–         Тогава защо аз се моля в една стая, а тя в друга?

–         В едната стая се молят по един начин, а в другата – по друг…

–         Каква е разликата, татко?

–         Ще я научиш с течение на годините, за сега е достатъчно да знаеш, че мюсюлманите вярват в Бог и християните вярват в Бог.

–         А кой е Бог, татко?

Мъжът замълчал, помислил малко, после казал със спокоен тон:

–         Той е създал целия свят.

–         Целия?

–         Целия.

–         Какво значи създател, татко?

–         Значи, че е изобретил всяко нещо.

–         Как така, татко?

–         С велика сила…

–         А къде живее?

–         В целия свят…

–         А преди да го създаде?

–         Над него…

–         В небето?

–         Да.

–         Искам да го видя.

–         Не е възможно.

–         А по телевизията?

–         Също е невъзможно.

–         Никой ли не го е виждал?

–         Не…

–         А откъде знаеш, че е над нас?

–         Така е.

–         Кой знае, че той е горе?

–         Пророците

–         Пророците?

–         Да… като Мухаммад…

–         А как така, татко?

–         С помощта на специалната си сила.

–         Очите му ли са силни?

–         Да.

–         Защо, татко

–         Така го е създал Бог.

–         Защо, татко?

Отговорил, но търпението му било на свършване:

–         Той може да направи, каквото си поиска…

–         А ти как си го представяш?

–         Много велик, много силен, способен на всичко…

–         Като теб ли, татко?

Бащата отвърнал с усмивка:

–         Няма друг като него.

–         А защо живее там горе?

–         Земята не му стига. Но все пак, той вижда всичко.

Детето се отпуснало за малко, после попитало?

–         Но Надя ми каза, че Бог живее на земята.

–         Това е, защото той вижда навсякъде, значи живее навсякъде!

–         Тя каза, че хората са го убили!?

–         Но е жив, не е мъртъв.

–         Надя каза, че са го убили…

–         Не, миличка, те само мислели, че са го убили. Той е жив, не е умрял.

–         И дядо ли е жив?

–         Дядо ти почина.

–         И него ли са го убили хората?

–         Не, просто почина.

–         Как?

–         Боледува и после почина…

–         И сестра ми ли е умре, защото е болна?

Бащата се намръщил и погледнал към майката, която давала признаци на недоволство. Казал:

–         Не… Тя ще се оправи, дай Боже.

–         А защо дядо почина?

–         Той беше стар и болен…

–         И ти си възрастен и боледува, а защо не умря?

Майката я сгълчала, а после ги погледнала и двамата в недоумение. Бащата казал:

–         Умираме само ако Бог реши така.

–         А защо изобщо би решил така?

–         Той може да прави каквото си поиска.

–         И смъртта е хубаво нещо, така ли?

–         Не, скъпа, не е…

–         Тогава защо Бог иска за нас лоши неща?

–         Хубаво нещо е, щом Бог го иска.

–         Но ти каза, че не е хубаво.

–         Сбърках, миличка…

–         А защо мама се ядоса, когато казах, че ти ще умреш?

–         Защото Бог още не го е поискал.

–         А защо би го поискал, татко?

–         Той идва за нас и ние си отиваме с него.

–         Защо, татко!

–         За да вършим хубави неща преди да си отидем.

–         А защо да не останем?

–         Защото светът няма да стигне ако всички останат.

–         А хубавите неща си остават тук, така ли?

–         Там, където отиваме има по-хубави неща.

–         Къде?

–         Там горе?

–         При Бог?

–         Да.

–         И ще го видим?

–         Да.

–         А това хубаво ли е?

–         Разбира се.

–         Значи трябва да си отидем?

–         Не, ние още не сме направили хубави неща.

–         А дядо е направил?

–         Да…

–         Какво е направил?

–         Построил е къщата ни, грижил се е за градинката…

–         А братовчедът Туту какво е направил?

Лицето му посърнало за миг, той погледнал към майката с натъжени очи. Казал:

–         Той също построи малка къща преди да си отиде…

–         Но пък Лулу, съседът ни не е направил нищо хубаво, даже ме удари.

–         Той е нещастник.

–         Значи няма да умре?

–         Ще умре ако е рекъл Бог.

–         Въпреки, че не е правил хубави неща?

–         Всички умират, но който е вършил хубави неща ще отиде при Бог, а който е правил лошотии ще отиде в пъкъла…

Детето въздъхнало, замълчало, почувствало се изтощено. Не знаело колко добри неща е направило нито колко пъти е сгрешило. Всичко било мътно и в главата му се въртели много въпросителни. Въпреки това заявило:

–         Искам винаги да съм с Надя.

Баща й я погледна изпитателно и каза:

–         Освен в часовете по Религия!

После се засмял на висок глас. Майката също се засмяла. Мъжът казал, прозявайки се:

–         Не съм си представял, че може да се проведе такъв разговор на това ниво!

А жената отвърнала:

      –    Детето ще порасне един ден и тогава ще можеш да й предадеш своята мъдрост?!

Мъжът се обърнал към нея, за да види до каква степен и е повлияла неговата откровена и въодушевяваща реч. Но видял само че тя отново се била заела с подреждане.

"На първо място изхвърлих,
майко, кутията с цветни хапчета
и лекарствата срещу диабет,
високо кръвно и самота.
Отдавна си тръгнала по пътя на химията,
а някога си била пчела.
Изхвърлих повечето рокли,
но оставих последната,
с която си посрещнала смъртта.
Все още мирише на теб.
Чувам стъпките ти по стълбите,
из градината, в твоята стая."