Семейството или парите?

Бих избрала работата, ако дава възможност за развитие, доказване и сигурност. Относно родителите ми, бих предпочела до някъде да съм била лишавана от внимание и грижа, но да са осигурявали по-добре финансите в семейството. В следствие на несигурността и лишенията, започнах работа на 15 години, отрази ми се и на образованието. Изпитвам неистов страх да не загубя работа си и да не остана без доход. Третата година в университета бях толкова смазана психически и физически, тогавашния ми работодател ме принуди да избирам между работата и образованието. Уплаших се, че ще ме уволни и прекъснах. В следствие го отчетох като голяма грешка. Същевременно майка ми не иска да разбере, че съм пораснала. Живея сприятеля си от 3 години, но тя държи да се виждаме поне 3-4 пъти седмично, чуваме се по няколко пъти на ден. Спомена ли, че искам да замина в чужбина се  стига до плач и натякване, как се е посветила на мен. Винаги съм мислила, че ако имаше изградена кариера, нямаше да е толкова вманиачена в близостта ни. Винаги е държала и баща ми да прекарва възможно най-много време в къщи, той е отказвал по-добра работа, в следствие на нейните изисквания. Иначе е добра майка, обичаме се, но на 26 още се чувствам залепена за полата и. В последните години баща ми започна да съжалява, че не го е подкрепяла да се развива професионално. Децата порастват и поемат пътя си, затова смятам, че е хубаво да намериш баланса.

Всъщност плановете ми преди 20-ина години бяха точно такива - не точно да се пенсионирам, а да работя повече за удоволствие, отколкото от необходимост. Късно разбрах обаче, че или съм сбъркала държавата, в която да се родя, или съдбата просто е имала други идеи за мен.

Това, което печеля, е достатъчно за добър към висок стандарт, но и в най-смелите полети на развинтеното си въображение не съм си представяла, че за да ползвам активите си във вид на недвижимо имущество ще ми се наложи с доход от заплата да узаконявам сама сграда и да поддържам друга с непрекъснато изникващи най-различни проблеми вместо да се дауншифтна като рентиер на 45 и да си гледам кефа. Ако утре спечеля поне 6-цифрена сума от някоя лотария с удоволствие и облекчение бих намалила темпото, за съжаление обаче се виждам поне 10 години още, ако не и до реалната си пенсия в същата въртележка, така че всяка възможност да съкратя този период е повече от добре дошла. Семейството, в моя случай партньорът, също ми е важно и няма друг човек, освен него, който да ме разбере по-добре и да ме подкрепи, защото и той се пържи на подобен огън

Е, признавам, че и двамата сме родени със 100 метра преднина и някои от тия неща са безспорни и свързани с произхода и семейната история.

Ако сега аз и мъжът се хванем на пълен форсаж, предполагам, че може да осигурим доста по-лъскав лайфстайл. Обаче в момента сме стигнали оная граница, зад която повече луксове биха почнали да пречат и да ни товарят съзнанието, вместо да помагат. Пък и честно казано не ми пука дали кухнята ми е дизайнерска или е просто кухня, в която мога да си правя храна, не ме дразни и се забърсва лесно.

Тъжното е, че хората, които живеят в панелно гето, изначално са ощетени и дори да се трудят по 12 часа, може да не стигнат дори началния стандарт на хора, които са се родили с повече дадености (не просто да имат купен апартамент, а да са родени и възпитани в семейство, в което просто се въдят таланти и способности).

Но тук май говорим за "hustling rubes", нали? Хора, на които им трябват поне 3 поколения, за да придобият стандарт, но в момента се скъсват и го придобиват за едно поколение, само че с много зор и без културните натрупвания. Съответно живеят изнервено и кичозно, пък и ако дъщеря им ходи на уроци по арфа и балет.

И защо е необходимо да избираме само м/у някакви крайни варианти?

Tess_D, в твоя случай вие явно сте били лишени от доста неща. Авторката пита за семейство, което има все пак едно сравнително добро положение и не се лишава от нищо. Има разлика 

Измислена ситуация не може да даде една посока и единен отговор. Твърде много АКО-та може да съществуват.
При така зададен хипотетичен въпрос, може да има и отговор-нито едното, нито другото.

За постигане на каквото и да е,  в случая-баланс, се изисква време. Не давайки това време на един или друг в семейството, дърпайки го, сърдейки се и поставяйки ултиматуми-или ти или работата ти, баланс няма да се даде възможност да се постигне.

Да, винаги.
Дупе знае 2 и 200, знам че звучи банално - но щом досега се гледаме и си угаждаме и успяваме да сме заедно и да живеем нормално (според стандартите си), компромисът "повече работа-повече пари - по-малко време вкъщи" само ще навреди.
По въпроса за мъжете - ако моя мъж беше видял тази тема преди 3 години, сигурно щеше да каже "парите". Но ние наскоро съвсем случайно се заговорихме на тази тема и даже мислехме, как може един от нас след време, живот и здраве, да се отдаде на по-лека и евентуално малко по-ниско заплатена работа, в името на спокойствието.

Сега прочетох и поста на Tess D - моите родители са били подобни на тези, но без да ме лишават. Баща ми си е работохолик, но и се е задържал винаги вкъщи - не знам как го постига. Да,2 не съм лишавана, започнах работа рано но по свое желание и това ме изгради като човек, но сега идва другия момент - в някои семейства, когато човек не е свикнал на АКТИВНА работа, в един момент като децата му се отделят и пораснат много трудно приема фактите и прекаленото наличие на свободно време... Така че - балансът!

   

Не знам за какво дърпане става дума, нали се пита вие какво бихте направили? Не кой ще ме дърпа.
Относно половинката ми - никога не бих го дърпала надолу, нека си избере работата, щом тя е важна. Но аз също ще направя своя избор, не бих била семейство с човек, който не си поема отговорностите на съпруг и баща. Аз съм с него, защото съм имала нужда от човек до мен, детето ми също има нужда от баща. Ако не е в състояние да изпълнява тези роли, значи не сме семейство - всеки да си живее отделно, по начина, по който иска.
Сега, за нещо извънредно като 1-2 часа в събота веднъж в месеца е едно, и съвсем друго е 7 дни в седмицата да го няма от 7 до 0:30 и на практика никога да не се виждаме.

П.П. Ако човек чете тук и вярва на всичко, то народът само кариера прави, особено мъжете  но на практика друго виждам - който иска да е със семейството си и да си гледа децата, намира начин, и тук, и в чужбина, при това със съвсем нормална заплата. Който го мързи, виси в офиса и повтаря колко е работен, а всъщност изкарва същите пари като колегите му, които след работа се прибират.

Темата с хипотетичната ситуация така се е "заклещила" в семейството, че свежда работата/бизнеса само до парите. Ами предприемачеството не е само пари и не е само заради парите.  Да си предприемчив изисква и един вътрешен хъс, drive на аглийски, и ние българите докато си кютаме и не предприемаме нищо, все ще си стоим в сегашния гьол...Не всеки може да е предприемчив, но поне да не задушаваме в семейната си хватка  тези, които са.

То може да се пита, Нес е сърди човече, ама се пита хипотетично и общо, с някакъв зададен уклон. На такива въпроси-такива отговори.
Sharky* , 
Познавам една мацка, като забременя и мъжа и 9 месеца с нея пъшкаше и охкаше. Тя ревеше, че той свършва работа в 17:00, забележете. Не можело ли по-рано. Тя по цял ден го чакала. И така...5 години, той се прибираше в 17:00. На 6-тата се разведоха и без да пише във форум и да и го пророкуват.

Сега искам да отворя една скоба за "стандарта" на децата, защото там кацата е без дъно. Детският рожден ден от почерпка с торта се е превърнал в задължителен двудневен купон, включващ
1. Торта и аниматори в градината
2. Празник в детски клуб

Може да съм лоша майка, но отказвам да работя повече, за да осигуря т. нар. "съвременен стандарт" за отглеждане на дете. Защото накрая ще отгледам не дете, а някаква ужасия, да не кажа по-лоша думичка.

Не бих работила от чувство за вина, че не изкарвам достатъчно пари. Но не ми и харесва този масов натиск за раздуване на лайфстайла на децата.

У нас този начин на празнуване от 5-6 години не е модерен. Масово се наблюдава завръщане към сандвичите и швепса. 3 клуба около нас затвориха врати през последните години.

Това е като сватбите, или се предаваш и правиш "като другите" като вдигаш традиционна сватба, или теглиш една майна на всички роднини и се жениш по свой избор и за своя забава - не за забава и "рЪнъ" на роднините. Освен това, ако питаш детето какво предпочита - таблет или детски клуб за РД, познай какво ще избере.  

Не мисля, че това го има като истинско качество у българина. Тук имаме една задръжка да не се втурваме; има и известно неуважение към прекалено деятелните. Не знам откъде идва, може би от идеята, че човек трябва да е малко смирен и да е по-внимателен, да докосва света по-леко, да придобие богатство, но без нечовешки методи. Защото истината е, че като се втурнеш да правиш нови и смели неща, без да искаш може да потъпчеш някои, които са ценни, но в порива си не си ги забелязал.

Даже си мисля, че българинът прекалено е бил юркан да строи и да се развива, а всъщност му трябва малко, ние сме народ, който отдавна има много важен вътрешен живот, съответно това намалява нуждата от прекалено разрастване на външното битие. По традиция сме по-скоро минималисти, и то не от липса на пари.

Така че в един момент наистина трябва да набиеш спирачки и да не се опитваш на всяка цена да си надскочиш с много нивото. Ще се преумориш, а накрая ще излезе смешно.

Ами той таблет вече има, но започва да ме врънка за детски клуб. Такива партита започват още от третия рожден ден, ако не и по-рано...

Преди десетина години със сигурност щях да избера парите - мислех си го и си вярвах, че е така. После започнах работа с добро заплащане, сравнително нормално работно време, понякога и работа в къщи. След това обаче се появи дъщеря ни, по време на майчинството работех по няколко проекта от в къщи, като ми беше много трудно, понеже имах трудно/ревливо бебе и на практика започнах да се наслаждавам на майчинството едва втората година и то взе, че свърши, защото когато дъщеря ми беше на 1г. и 7 месеца се върнах на работа.В началото бях много ентусиазирана, като това продължи около 6 месеца. Тогава ме завъртя въртележката сериозно - много работа/ командировки/ малко дете/ натрупа се умора. В един момент нещата се стекоха така, че смених работата отново в същата сфера/вече 2 години/ и намерих баланса. Гъвкаво работно време, приключвам работа най - късно в 17 часа, не работя в къщи, а сутрин започвам от 9 и парите са една идея повече. Преди да започна тази работа имах предложение за работа на която се налага понякога оставане след работния ден, понякога работа и в почивни дни и официални празници, съответно с около 40 процента по - висока заплата. Ами работих около две седмици и постоянно бях под напрежение - кога ще се остава след работа, ще се работи ли в събота и т. н. Мисля, че взех правилното решение, а когато отида към 17 часа в детската градина и вечер съм спокойна и се занимаваме с дъщеря ми, разбирам, че съм била права. Това при положение,че основните неща ги имаме, както и заплащането и на мен и на мъжа ми е добро. Ако нещата бяха свързани с необходимост от пари за жизнено важни неща - тогава отговора е ясен