След наложителна раздяла не ме оставя за секунда

Нормално е, не се притеснявай.  Внучката ми е много привързана към мен. Отиде на море с майка си и баща си, после така се лепна за мен. Не даваше никой друг да я пипне. Страх го е да не те загуби пак. И да не те отчайвам, периодът беше дълъг. 
Друг случай - 5 дена при мен, без мама. Като се върна майка й , плачеше от нея. Но пък се оправиха за 1 ден, все пак майката е друго нещо. Като порасна, вече няма такива проблеми. Малките не разбират и трудно го преживява. 

Обясни ли да на детето, че се е наложило?
Обещай му и че ако се наложи, ще му кажеш следващия път.
Да е спокойно, че щом не си предупредила, няма раздяла.
Стесът идва от неизвестността. Махни нея.

Виждам, че модераторите са ми открили нова тема
Трещерица, колко да е дълъг този период, това ме притеснява?! Обяснявам си го, че е изживял стрес, но сега виждам, че влага и лиготия в рева си за мама. То бива толкова, ама неговото е просто нетърпимо, не мога никъде да се отлепя. Днес беше върхът просто, трябваше да изминем с колата съвсем малко разстояние, с него съм, то такова дране беше да го взема от столчето, Мамаааааа, че за малко не направих някоя беля!
 Ом, макар и неубедена, че ще ме рабере, преди да тръгнем му говорих като на голям човек, че имам работа, но ще се върна бързо, да знае, че ще се върна, а не го изоставям и такива. Минаха почти две седмици, сега вече си мисля,че идва манипулацията Като ревна, мама ще е до мен. Това ме бърка, пресен му е още стреса или просто вече обърна ситуацията в негова полза и ме разиграва
 Постоянно сме заедно, радко излизам без него да свърша нещо, но сега да не мога до терасата или банята да отида вече е за откачане!

Детето ти е голямо. Всичко разбира. Не му казвай "бързо" като на неразбиращо. Обясни му след два дни. Ако тярвбая - ставаш, спиш, ставаш спиш и мама е при теб. Но да е ясно. Бързо може да е 5 минути.

Пиша ти защото веднъж и на мен ми се случи и не беше за повече от няколко часа. Понеже преди това не е имало проблеми просто го оставихме на гости. Никога повече не смеи позволявали да го направим без обяснения и проблеми нямаше.

Възможно е, щом е ново, неочаквано и непознато като усещане за детето. Трябва му време да си възвърне "доверието". Децата обичат рутината и излизането от рамките ѝ ги травмира.
А колко време трябва по принцип - това няма кой дати го каже. Колкото е необходимо. Междувременно е добре да не му сервирате нови неочаквани за него раздели. Говори и му обяснявай. А когато трябва да прибегнете до услугите на бабин дом, то трябва да бъде подготвено за това.

Аз мога да разкажа нашата история, не че тя ще помогне кой знае с какво де, защото сме в почти същата гадна ситуация вече година и половина.

Дъщеря ми от малка е супер страхлива и въобще не обича непознати хора, места, ситуации. За нея се грижим само аз и баща й, много трудно допусна баби и дядо покрай нея.
Беше на 2 и 4 месеца, значи август месец. Нямаше за една седмица кой да се грижи за нея и решихме, че ако се съгласи, ще замине при нашите. И друг път е ходила там, излизала е сама с тях на разходки, позната ситуация. В този период също беше започнала да ходи сама на гости, примерно на наши приятели с дете. Смятах, че ще се справи. Дълго бяхме говорили и тя тръгна с голямо желание. Това го отчитам като най-голямата ми грешка, която съм допуснала, защото тя: три дни не беше яла нищо, само мляко е пила, едвам са я накарали да пие вода и вечер много е плакала. Нашите на третия ден видяха, че повече не могат да мъчат детето и че тя няма да се примири и да почне да яде, запалиха колата и ни я докараха.
Резултата за тези 3 дни беше - много отслабнала и отново нисък хемоглобин, може би от неяденето. Отне ми известно време докато я стабилизирам, но от тогава на сам не ходи никъде сама без нас. Не виждам надежда скоро да има някаква промяна. Аз нямам желание да тествам да я пратим пак при нашите, ама и те не я искат вече 

Така че, аз напълно разбирам авторката и детето й. Zoι , ако твоето дете е същото като моето, няма да ти е лесно, но и нищо не можеш да направиш. Аз лично не смятам, че детето ти капризничи. Може би наистина има нужда да е сигурно, че ти си там.

Аз си мисля, че повечето деца на тази възраст са така. Моите на 2 год ненавиждаха каквито и да било промени. Подправката на супата като им сменя и откачаха. Веднъж, точно на тази възраст в рамките на 24 часа отидохме до морето, помирисахме го и се прибрахме в София, защото те не спряха да реват в продължение на 6ч докато ни изгониха от хотела. И това заради сменената обстановка (бяха с нас, в техните си кошари, с техните чаршафи и играчки).  От баба си ревяха до към 3 год, а от всякакви други чужди хора до към 4. В детски център за пръв път се съгласиха да останат сами на 5 год. (при положение, че аз съм отвън, виждат ме през стъклото, а те са близнаци и са двамата). Мисълта ми е, че за 2 год дете липсата на мама, която е най-важното нещо за него е страхотен стрес. Нормално е след това да е уплашено. Освен това децата нямат усещане за време, нито абстрактно мислене. За него раздялата си е раздяла. Дали си отишла до банята или в Афганистан му е все тая, за него важното е че те няма. Също така не може да си представи колко са 5 мин, така че според мен няма никакъв смисъл на 2 год дете да му обясняваш, че ще се върнеш скоро. То не знае какво е скоро. По-добре според мен го остави да е залепено за теб известно време, колкото и да е досадно, за да се успокои. Свиква се. Моите са на 6 г и още не съм ходила сама до тоалетната.  Вече дори не си правя труда да затварям врата, защото няма никакъв смисъл. 

Deskatta, не е от страхливите уж, малко е срамежлив, но за минутки, даже обича да позира в компания и да е център на вниманието. За капризниченето не съм сигурна, просто ми се струва, че преиграва на моменти. Успех и на теб, че това са много трудни периоди, който не го е изпитвал не знае.
Savina_33, поздравления за куражът и здравите нерви!
Може би, ако ти е така детето/ децата от бебета свикваш, но при мен дойде неочаквано и продължително и затова ме напрегна. И аз мисля, че времево на 2 г. няма да се справи, колкото и да му говоря, но знам ли, може и да бъркам. Лошото е, че тази баба бе единствената ни алтернатива за няколко часа почивка и то по веднъж месечно.
 Сега ще ни идват на гости и ще видя как ще е, нямам намерение да го оставям, но поне мога да се пробвам да се изкъпя , че сега чакам да заспи. Също днес решихме с мъжът ми да пробваме почасова грижа с детегледачка, понеже на ясла няма да ходи, да има още някой в игрите и ученето на буквички, цветове и т.н. Може би точно сега не е моментът, очаквам силна съпротива, но ще пробвам да видя как ще е.

И аз мисля, че сега не е моментът за детегледачка. Ще го уплашиш още повече. Изчакай месец-два да позабрави, да се успокои и тогава пробвай.
За къпането никога не съм чакала да заспят, но те си носеха столчетата в банята и сядаха като на кино докато аз се къпя. 
В такива моменти човек оценява дребните удоволствия в живота. Преди 10 год мечтаех за почивка на карибите и луксозна кола. Сега мечтая да отида сама до тоалетната или да се изкъпя без да ме прекъснат най-малко 30 пъти. 

Права си, абсолютно приоритетите се сменят. Аз мечтая за една спокойна вечер да заспи рано и да останем с мм на тишина. Лошото на това, че се гледаме сами е точно страхът да го оставиш на друг за малко и ситуации като моята сега. Искрено завиждам на приятелки, които имат близки под ръка, децата им са свикнали с тях и могат да си позволят да избягат за малко.

При нас и двата случая бяха преди годинка, после не е имало проблеми. Явно трябва да осъзнае, че мама може да изчезва и пак да си идва. На таткото оставяш ли го и как е?

Точно на тази възраст беше синът ми когато го оставих за 3 дни,защото ме оперираха.Тръгнах неочаквано,без да мога да му обясня нищо.В последствие баща му се е чудил какво да му каже.Казал му е,че съм отишла някъде на работа. Абе мъжка му работа.Не е помислил,че като започна работа наистина,детето все ще си мисли,че ще го оставям с дни.Обясних му уж по телефона какво се случва.И въпреки,че беше с баба си,дядо си и баща си,постоянно е плакал за мен и не се е хранил.Помоли ме като се прибера да му купя нещо и аз му купих.Когато  се прибрах се разрева,избяга от мен и хвърли играчката на земята.Това е още по-гадно,вярвай ми - детето ти да бяга от теб,защото си мисли,че си го изоставил.

Всичко това се повтаряше известно време.Освен това не можех да се грижа за него и да го гушкам и още повече се усложняваше положението.Честно казано не си спомням колко продължи този период.Мисля,че не беше много дълго.Дано и при вас да е така.

Zoι 
Ние бяхме с гледачка от годинката до две и половина. С нея стоеше през деня, ама си бяха у дома. Тогава не сме имали такива проблеми. Дори и точно в този период тя ходеше по гостита. Ей това пътуване при баба и дядо ни изигра лоша шега.

Ако позволиш да използвам твоята тема, че да не правя нова - искам и аз да споделя нещо.

Ходенето на градина ни е ад. Почти всяка сутрин са ревове и писъци - няма да ставам, ще спя още, няма да пишам, не искам тати да ме облича, аз ще се обличам, не мога да се облека и т.н. Обличането е съпроводено с пищене, все едно я коля.
От цялата тази работа, аз сутрин като чуя мрънкане и чак сърцето ми почва да бие ускорено. Днес не издържах и я увиках, ама доста грозно. Хич не обичам да правя така, сега цял ден пак ще я мисля. Облякохме се с мъжа ми и се направихме, че тръгваме и тя стана и се оправи за градина. Въобще не обичам да постъпвам по този начин, защото не искам да си мисли, че някога мога да я оставя сама. Да не говорим, че с мъжа ми пък имаме спорове по този въпрос, защото той е със слонско търпение. Може да стои и с часове да я убеждава за това, което трябва да направи. Ама сутрин нямаме часове на разположение.
Резулта е, че сутринта пак я оставих плачеща. Тя влезе с треперещ глас, пред мен се държа да не плаче, но вътре седна и се разплака.
Вечер приспиването е също една малка сценка. Преди 22.30, а понякога и 23 не мога да я сложа да спи.
Къде греша? Как да постъпя? Не искам да викам, а да не говорим пък за шамарчета.

Аз мислех да питам авторката, дали е донесла някакъв подсрък на детето си от там, където е била? Защото, много често репликата"Отивам еди къде си, но ще се върна след два дни и ще ти донеса прекрасен подарък" действа много успокояващо на децата. От една страна знаят, че вие ще се върнете, а от друга очакват подаръка си. А мисълта, че ще получат нещо, притъпява мисълта, че може да са изоставени.