Истанбул Пробуждащият се [тема 35]

"След настаняването за пръв път имахме време дори да поспим, преди да потеглим. Два часа дрямка поосвежиха телата и към 8 и нещо се понесохме по булеварда към историческата част. В това време групата на dobrudjanka отиде към аквариума във Флоря, но за него ще разкаже тя. Ние заредихме пари в картата пред Университета, (има пункт и от страната на Университета, посока Беязид, както и от долната страна, успоредно на спирката) и после направихме стандартния пешеходен тур, но по нашия ритъм. Минахме през Беязид, Капалъ чаршъ, Чемберлиташ... най-после опитахме су бюрек (аз пак изтеглих късата клечка - имаше някаква гад в баницата, ама ми смениха парчето с хиляди извинения; няма да ми е любимото ястие това, ядохме го в Симит сарая, не съм впечатлена)... нататък Хиподрума. Поснимахме лалета в градинките и когато понечих да снимам Египетския обелиск, който от 2006 със сигурност не сме виждали, защото беше в реставрация, се оказа, че сапунерката ни ще стачкува. До там със снимките! Добре, че не бяхме сами, ама май в някаква степен бих предпочела без снимки, отколкото с ядове. Когато нямаш фотоапарат, можеш просто да вървиш и да гледаш, и да чувстваш, и да вдишваш дълбоко, да усетиш Истанбул по-пълно (ако до теб не вървят едни намусени хора от типа "мързи го да е жив"  )
     Нататък влязохме в двора на Синята джамия. Достъпът до самата джамия е силно ограничен – вътре се влиза само от 14:30 до 16:30 и от 17:30 до 18:30ч. В другото време може да се разгледа градината и дворчето с фонтана, между минаретата (не знам как се нарича). Каква е причината за това драстично ограничение не знам, предпочитам да не мисля по темата, защото ми минават несимпатични мисли. В крайна сметка в останалите джамии може да се влиза по всяко време, доколкото знам, макар този път да не влязохме никъде, защото... абе, не е лесно, като е друга породата.
     Продължихме към Гюлхане по трамвайната линия (видях изхода на Йеребатан, излезли сме от входа и това е) и потънахме в парка. Лалета много, част от тях свежи, други поизгорели или останали на пръчка. Най-много ме разочароваха местата, където хора бяха лягали в алеите, за да се снимат и цветята бяха смазани. За жалост човешкият фактор не може да се премахне. Преминалите лалета навяваха малко тъга, но е трудно да се избегне тази комбинация от цъфнали, прецъфтели и неразцъфтели. Сигурно е по-красиво, когато има само цъфнали и такива на пъпка, но това е въпрос на късмет. Друг път може да улучим този момент.
     От долния край на Гюлхане (пак не стигнахме кафенето с изгледа - остана за другия път  ) излязохме на булевард Кенеди и покрай влаковите линии стигнахме до Сиркеджи, а от там взехме трамвая за Кабаташ, защото имахме среща с останалите. Запълнихме останалото време с чай на брега на пристанището, подишахме босфорския въздух, подуха ни бриза... После всички се метнахме на 25Е. Тук е мястото да кажа, че сме чакали всичко на всичко транспорт не повече от 15 мин. за трите дни. Докато се качим и тръгваха. Автобусът се движеше много бързо, макар че след втория мост запъпли . Ако бяхме слезли, щяхме да минем тази част по-бързо. Въпреки всичко пътят ни е отнел около 40 мин.
     Паркът беше пълен с хора и цветя. Имаше много булки. Езерото тази година бледнее в сравнение с видяното на камерите през миналата, но като цяло красотата е в огромни дози. Чайче на кьошка, много снимки и пълни с цвят очи... Слизайки към спирката видяхме, че EL2 ни чака – качихме се и потегли. Пътят до 4.Левент е стръмен и криволичещ, но новия автобус го взе за не повече от 20-25 мин. (приблизително, нямам снимки за сверка). Спира срещу Сапфир, малко по-напред на булеварда. По-голямата част от групата се повози на хеликоптера, а водачките пихме по нещо освежаващо в закритата част на терасата. Духаше много дори на остъклената тераса, а достъпът до откритата бе забранен. Отгоре гледахме тежкото задръстване, което обхвана всички основни артерии. Всеки път се чудя как в тази лудница хората са толкова спокойни. На нас вече ни предстоеше път с метро, та не ни бъркаше, но за местните не е леко.
     От нивото с цветните фонтани влязохме в метрото и набързо отидохме до Таксим. Морето от хора се лееше по Истиклял, а трамвайчето лежерно подрънкваше по линията, пренасяйки ни в едно минало време. Спряхме да хапнем на познато място. Моят мъж реши да си упражни турския, в резултат от което женската част от нашата група без малко да остане гладна. Ама пък симпатично си изяде дюнера, докато аз фучах гладна. Както и да е, хапнахме, потеглихме надолу и настигнахме останалите, които бяха тръгнали към кула Галата, но музикантите и всичко останало по булеварда ги бяха позабавили. Почти всички знаете какво е Истиклял, някак ми е задължително да мина по него и не ми омръзва... Стигнахме до кулата, пообиколихме, някои поснимаха, а други и се качиха. Ние оставихме за другия път, защото вече имаше доста хора зад нашите, часът на затваряне наближаваше, залезът – също, а ние бяхме без фотоапарат. Уговорихме среща на Чемберлиташ и се спуснахме към моста. (преди това минахме през Диа – купихме си червена леща по 2лири/кг (трябва ми рецепта сега  ... и за пилаф с булгур  ) и любимата лимонада; не е съвсем беден избора в магазина – за интересуващите се)
После по моста, бавно и лежерно стигнахме до Еминьоню, а любимият трамвай ни отведе до Чемберлиташ, откъдето с част от добричката група слязохме към Ортаклар. Ресторантчето беше пълно до пръсване. Наложи се да седнем на отделни маси, а на тази, на която бяха другите, имаше семейство, което също беше информирано от тук за стамбулските потайности. В залата имаше хора от всякакви националности, а храната, поне на нас, както и преди, много ни хареса.
      След обилната вечеря се понесохме със силно изразен център на тежестта около корема към хотела, позабавлявахме се с уличните търговци и се прибрахме да поспим. Чакаше ни събота, сериозна програма и още емоции."

Аз наистина не съм наред... Като четох пътеписа, част от който постнах горе, очите ми се насълзиха... Предните два дни, тъй като се очакваше да ни удължат ваканцията, ми мина през ума да предложа на мъжа ми да запалим колата и да отидем... А се върнахме само преди месец...

"Това, а и напредналото време, ни накара да тръгнем за кафенето през Еминюню, откъдето с авт. 99 стигнахме до лифта по тъмно. И тук вече ръцете ми започнаха да се потят, заради моето скорошно преживяване по българските лифтове. Имаше огромна опашка – поне 100 човека, която се източи за около 10 минути. Лифтът се състои от 2х2 кабинки, които се разминават – когато едната е горе, другата е долу, лифтът спира, товари се и двете тръгват, за да си сменят местата. Всяка кабинка е за 8 човека, стените са прозрачни, само подът е плътен. Това бе леко изнервящо като визия, но за мое учудване нямах никакво неприятно усещане. Дали защото е кратко, или защото кабинките не са допотопни като на Ястребец, не зная, но беше супер. Така попаднахме горе, където беше пълно с хора, както на площадката за снимки, така и в заведението. Постояхме на алеята под кафето, за да ни видят от вкъщи (най-после, макар и за кратко, щото пък тая камера се върти, а на мъж ми не му се стоеше дълго), после се качихме и пихме чай, наслаждавайки се на гледката. (кафето е 4.80, чаят – 2.40, бонуси няма). Поснимахме, поядосвахме се, че не стават много хубави снимки с нашето сапунерче – ветеран и потеглихме надолу. Покрай горната станция на лифта се тръгва по права, доста наклонена алея и се слиза към джамията Еюп. Ако искате от нея да се качите горе, трябва да минете от лявата страна на оградата, спрямо входа, който се вижда от камерата. От лифта видяхме, че има и друга, зигзагообразна и по-добре осветена алея, но не зная откъде тръгва тя и накъде води. След като позяпахме площада пред джамията, който е покрит с идеално гладък мрамор и се дивихме на това как се чисти този мрамор, непосредствено след края на вечерната молитва, по уличките стигнахме до спирката, където си имаше информационно екранче, показващо кой автобус, в какво направление, и след колко минути, ще дойде. Отново с авт. 99 се върнахме на Еминюню, чудейки се колко биха оцелели такива екрани в България."