Как разбирате прошката?

Супер лесно я разбирам прошката.

Някой ти е направил гадно, спираш да му се сърдиш, да искаш отмъщение и т.н. работи.

Сигурен съм, че в дълбочина има много неща, но не ми се отделя време сега за тях.

Това е чудесно, със сигурност живееш по- лесно в такъв случай. Обаче какво да правим ние, дето толкова трябва да му мислим понякога ...

За прошка се изисква много сила. Преди всичко тръгвам от самия нас и чак тогава може да стигне до другия човек. И същевременно това е най-ценното качество, което може да притежава един човек - да прощава. Всички грешим, всички имаме право на втори шанс.

... Та само в този ден ли можем/искаме/трябва да простим?? Ужасно ми беше като живеехме със свекърите преди 10 години, те чакаха още със ставането сутрин да им се иска прошка  И до сега не ги понасям, то свекъра и толкова патриархален тип, че ужас  Каква прошка съм искала тогава като е било по задължение? Никаква!
[/quote]

       Подкрепям. Гледам да уважавам празника, но винаги ми е било странно защо хората обикновено чакат да дойде този ден и да изпълнят ритуал - кога искрено, кога - не.


       Нормално е хората да разбират нещата различно, нищо лошо или странно в това. Само искам да кажа от собствен опит, че независимо дали от другата страна ще осъзнаят грешката си, самият акт на прошка е освобождаващ за този, който я дава. Понякога ми помага, когато си кажа, че това си е негова/нейна грешка и част от неговия/ нейния собствен път, а оттам и негова/нейна отговорност (имам го впредвид и за моите собствени действия).



       Разбира се, че не е здравословно да се оставяме да ни правят на глупаци само, защото сме простили, но лично за мен истината е, че можем да се предпазим от злоупотреба с чувствата ни и също да реагираме адекватно и без да е нужно да изпитваме емоцията на обидата, която всъщност ни прави уязвими. Аз мисля, че мога а се защитя добре ако се налага ( не става въпрос за отмъщение, а за заявяване на позиция ) от посегателства над личното ми пространство и доверието ми когато се налага, но ми се иска навреме да мога да се отървавам от чувството на обида - тогава " виждам" по- ясно и съответно съм по- силна. А оттам нататък възможностите са много - да прекъсна връзка, да помогна да се осъзнае грешка, да не правя нищо, да имам едно или повече наум и т.н. и т.н.

       Познавате ли хора, които не само, че никога не прощават, но и с години кроят планове "да си върнат" ?

Аз прощавам заради себе си.Не заради другия

Просто аз не мога да задържам подобна енергия в себе си..

Да не говорим,че вече съм в  етап,в който се уча,така да приемам всичко,че да не ми се налага да "прощавам" нищо..

Да простя предателство, което ми разби душата и сърцето, и ми съсипа толкова години? Не. Опитвах се, защото всеки вика - прости и ще ти олекне. Ами че то да не е концерт по желание - сядам и решавам - следващият понеделник ще простя и оттам насетне - цветя и рози.
И аз искам да се отърва и да не мисля, да не ми пука. Ама не става.

Благодарна съм за безценните мнения дотук, от мнозинството от разсъжденията имам много какво да науча!   Мога да простя, ако имам такова желание, а наблюдавайки се, установявам, че то е толкова субективно: на едни хора мога с лекота да простя, а на други, уж близки - ядът ме яде отвътре с месеци и избухва в най-неочаквани моменти. Когато обаче аз искам прошка, непременно ми се иска да я приемат истински и безрезервно, защото аз я искам така - един вид "Моля, непременно оценете, че съм искрена и съжалявам от сърце!"
Отказвала съм да простя, когато съм била дълбоко обидена от примерно едва прикрития прагматичен характер на поискана прошка - моля те, прости ми годините тормоз и следващо изречение -"Нали сега ще ме назначиш на работа?"
Преди година бях свидетел на нещо чудовищно -един мъж "прости", че приятелката му го напусна заради друг, допусна тя да се върне при него и я заряза  девет месеца след тава - един ден преди сватбата - някои от гостите пътуваха отдалеч и момичето трябваше да им каже, когато пристигнаха в града за сватбата. Оттогава зная разрушителната сила на злобата и силата на това, ако не можеш да простиш, поне да не превръщаш непрошката в отмъщение.

Темата за прошката се родее с темата за токсичните хора, защото те най-често изискват от нас да прощаваме и, както писах, да се върнем за втора порция от същото.

Та в някои случаи заедно с прошката човек вижда, че се налагат някои действия, които на практика означават И разплата. Това не значи ти да предприемеш действия, с които директно да навредиш на човека, който те е наранил. Обаче значи, че някой ден почти неизбежно ще дойде момент, в който човекът отсреща ще си получи разплата.

Хубаво е човек и да се разплаща- аз се разплащам на хората, които са ми направили добро, обаче така се случва, че и другите получават своя дял. Дори не правя нищо, но ситуациите сами се случват. Идва момент, в който например някой ме е включил в плана си и очаква нещо от мен, но аз без скрупули отказвам. Или не се връзвам и си правя собствените неща, докато отсрещният се излага като кифладжия. Това са неизбежни неща, така се закриват сметки и дори става от самосебе си.

А ако някой продължава да е инат, горделив и да държи да се гаври с мен, нямам притеснения да му устроя нещо от рода на "Братовчедката Бет".

Темата е много обширна, но искам да кажа това - вярващите християни не се ръководят от Стария Завет, а от Новия, където стандарта е много повече завишен - правиш това, което е правил Исус. На кръста Той погледна тези, които Го разпънаха и каза: Боже, прости им! По този начин Той показа силата на прошката. А това, за което говори цар Давид е един духовен принцип и закон, както има физични закони, така има и духовни закони. Каквото посееш, това ще пожънеш. Лошите хора ще си получат това, което са правили. Не може да "сееш" злоба, омраза, злина и да "жънеш" добри неща. Именно затова Бог казва, че ако ние не прощаваме, и на нас няма да ни бъде простено.

     Няма какво да взимаме на присмех - всеки, който "ползва" религия, философски принципи, стандартна или нестандартна система от вярвания, или практически опит ( свой или чужд), за собственото си израстване (нека го наречем така), без да вреди на другите, е достоен за уважение, мисля аз.


     Да, логично е нещата по някакъв начин да се уравновесяват. Обаче номерът е след като простиш ( ако решиш ,че е нужно) , да не те интересува повече дали този човек оттук нататък ще страда или не, не знам колко хора са го изпитвали. Тоест пак може да го поставиш едно хубаво на мястото му, показвайки му какви ги е свършил, и давайки да се разбере, че няма да позволиш да се гаврят с теб, или дори да разясниш какво обикновено очаква някого , поднесъл обида или предал те - взамисимост от ситуацията или от теб начините да го накараш да съжалява за постъпката си са много, но можеш да спреш да си го представяш страдаш, разорен, лазещ и молещ за прошка ( да си призная аз понякога очаквам да ми се извинят, но напоследък гледам да е от чувство за справедливост вместо за реванш) . Тоест да заемеш неутрална позиция спрямо ситуацията, като по този начин се отърваваш от болната енергия, която тя е произвела тогава. А виждам и , че дори има хора, които след като дадат прошка, пожелават щастие и всичко най- добро на получилите я - малко съм далеч от този висш пилотаж - засега съм по- близо до неутралитета   . Mamacita Bandida, цитирала съм твои думи, но коментарът ми не е лично към теб - това, което обсъждаме е достатъчно интимно усещане, и ако ти приемаш нещата така, си абсолютно права за себе си.

     А след достатъчно извършени вътрешни промени (така или иначе постоянно се променяме - винаги можем да бръкнем и в чекмеджето с прошката и да направим една ревизия ) - да стигна до момента , в който , както Какво? казва "да няма за какво да прощавам" - ей тогава бих била много доволна от себе си . Знам много добре какво означава, но за там си иска " цялостен ремонт "   . Е, ще се успокоя, че и пътят е важен, пък може и да видя някой ден целта на хоризонта...

Важен си е..наслади му се.

Била съм непряк свидетел как хора умишлено и съвсем фино малтретират бременна жена, докато тя загуби детето си.
Кой има право да прощава в такива ситуации?

Или прощаваш, или непрощаваш, нищо кой знае какво.
По-трудното му  е на онзи, който му е дошло да поиска прошка...но пък на кой ли му стиска да си поиска прошка

     Да, случаи като тези са може би едни от най- трудните за преодоляване. Но животът иска от нас да продължим. Той не спира ,за да ни изчака да преодолеем болката.  Затова - или затъваш в преповтаряне на историята в ума си и демонизиране на извършителя, или след време напускаш сцената на изживяните стрес и страдание.



    Вярно, за едни хора е "нищо кой знае какво" , за други има голяма вътрешна съпротива докато се постигне .


 

     Познавам човек, който иска прошки като за "Добър ден". Друг е въпросът с каква цел го прави и дали е осъзнал /има намерение да не повтаря грешката си. Но това засяга единствено самия човек. Дали си простил или дали си поискал прошка искрено - Вселената не се интересува много много от това , а е само въпрос на връщане към вътрешния баланс. 


     Коментарите ми са лично мнение. Педполагам, че има и други гледни точки.

     Спомням си част от една книга , която прочетох отдавна, дори името не помня за съжаление, но това ме впечатли : "Когато две диви патици се сбият , независимо колко е жестока схватката и колко дълго продължава, след края и и двете птици размахват криле с възможно най- голяма интензивност, за да се изразходи и последната останала в тях частица отрицателна енергия, свързана с конфликта, след което  продължават комуникацията си сякаш никога нищо не се е случвало." ...
     
     

Не знам защо има хора, на които им прощавам без да се замисля и такива, които като ме обидят и приключвам, повече не ми трябват и не ги понасям.
По принцип помня както лошите неща и думи, така и услугите и помощта, оказана ми.
Може би не е правилно, но веднъж падне ли ми в очите човек няма как да го приема отново и да преглътна. Понякога си мисля, че съм крайна и трябва да се променя, но трябва много да си тренирам ината и волята, но..........зодия Овца

В тези теми хората все се изживяват като жертви. По-интересно ми е вие искате ли прошка за гадостите, които сте сторили, или си намирате оправдания.

Не искам прошки и не давам прошки. По някое време наранилите ме ми стават безразлични. Когато гафът е мой, съвестта ми се разправя с мен. И да ми простят, и да не - все тая, след като вътрешно ме мъчи. Заслужавам си го и не бягам от отговорност. Да, постъпвала съм несправедливо, гадно, подло, била съм свиня. Не ме притесняват негативните чувства, гневът, омразите, не си тъпча чувствата, за да стана нюейджарски извисена, не си търся извинения. Палитрата ми е пълна. За радост или за съжаление.