За лекарската етика

Примера с адвокатската етика не е уместен- там всеки случай е уникален и само споменаването на няколко думи в случайна компания може да подскаже на някого идея, или пък да бъде разпознат клиента на адвоката!
От една и съща болест с еднакви симптоми и оплаксвания могат да боледуват хиляди хора в Бълария и няма как някой от компанията да разбере за негов познат ли се отнася коментара, или за бай Иван от Каспичан!
За хигиената- така както някоя не си е обръснала мишницте и може да се види и съответно да бъде обсъдено от всеки, същото е и с краката и обсъждането от докторите!

Винаги съм се възхищавала как във форума оправяме света, бетер таксиметрови шофьори  

Благодарение на корумпирана бърза помощ преди 2 години закараха баща ми в болница, която "ви е район" (да, няма райони вече 20 години). Не взели майка ми с тях, тя ошашавена карала с колата след линейката. Държаха го ден и половина в спешното, ама нищо му няма, ние внимание не му обръщаме, това е добре, радвайте се, че не се налага да му обръщаме внимание. Без преглед на скенер, защото са почивни дни, той тогава не работи. Никой не ни каза, че има хемоглобин 80, което човек без да е медицинско лице, с елементарни общи познания ще се сети, че нещо не е наред. 36 часа по-късно най-накрая дойде консултантът им, който се оказа познат на родителите ми. Влезе, прегледа и излезе с изопнато лице, "не знам как изобщо е жив". Прехвърли го веднага в друга болница, тежка операция по спешност, защото през тези 36 часа е имал силен кръвоизлив в корема.
Във втората болница - по-точно, интензивното отделение на Хирургиите в Пловдив - бяха като от каталог: любезни, без фамилиарничене, пунктуални, никакви намеци за пари, просто хора.
Положиха всички усилия, 50 дена. Не успяха. Защото преди тях колегите им от немарливост и неебателност се бяха "погрижили".
Майка ми не пожела да подава оплакване. Аз имам спомен, че се обаждах в НЗОК, мисля, без абсолютно никаква реакция насреща.

В деня, в който баща ми влезе в болница, погребахме свекър ми - след неколкомесечно ходене по мъките за рак на стомаха. Даже не знам колко хиляди наляха в бездънни джобове. Отношението в повечето места - кошмарно, грубиянско и откровено хулиганско. И понеже знаят, че те държат за топките и няма къде да идеш, всъщност им е все тази.

Това е отговорът според мен. Имаме си едно 'наследство' отпреди 25 години, когато на всички им беше ясно, че избор нямаш, затова ще търпиш и ще траеш, без много-много да си отваряш устата. В случая с лекарите, нещата не са особено променени за четвърт век, с тук-таме малки и много приятни изключения. Но изключения.

Е, то хубаво да не ходим, ама в някои случаи няма избор. И аз мразя в инфекциозна некадърните сестри, но когато заболяването го налага, какво може да направи човек?!

Последно един гинеколог изкоментира пред мен със сестрата, че се връщал от операция на оная с дебелия г.з.

Направо съм потресена. Значи и да плащаш, и да не плащаш осигуровки, все тая. Следя и темата - какво имало след смъртта, и там не било лошо...

Да разкажа за миналата зима по това време...Бях се шашнала, но нали става става въпрос за мен, оставих се на течението. Три месеца влачих някакъв вирус, който не се разбра какъв е. След два антибиотика и никакво подобрение, личната реши, че съм болна от туберколоза. За една бройка да отида да си направя тест...В крайна сметка ме изпрати при някакъв лекар, който се оказа, че трябва да ми даде направление за пулмолог. Защото моята нямала направление за елементарно изследване, което струва колкото безполезния ми антибиотик за пет дни. Пулмолога ме върна до регистратурата да провери имам ли осигуровки наистина...За да ми каже накрая, че рентгеновата снимка е неясна. Каквото и да ми беше, мина от само себе си. А можех да си направя изследване още първия път, преди антибиотиците и обикаляне напразно с постоянна температура.
Само се надявам децата ми да не преживяват това, което аз съм преживяла с моите родители, а и като чета някои майки с техните деца какво преживяват...
Касита, не знам късмет ли е, какво е...не е честно, но това е положението.

На мен две операции са ми правили и никога снимка на бял дроб.

Сетих се, че съм виждала с очите си пример, когато лекарите (българските) не бяха такива, каквито ги познавам. Бяха едни добри, загрижени и в никакъв случай не искаха да изписват набързо пациента. Бореха се един месец, въпреки че така и не поставиха диагноза. Пациентът беше датска гражданка, която аз спасявах посред нощ (по молба на друг датчанин отидох в апартамента и я намерих в кошмарно състояние), съответно повиках бърза помощ и за моя изненада веднага дойдоха. За минути бяха там. После осъзнах, че им казах, че пациентката е датчанка и им се е видяла като златна кокошка, т.е. теглили са пари от датската здравна каса или аналога ѝ. Един месец я държаха в болницата, тя беше възхитена от отношението (писателка е и много добре описваше всичко във ФБ), въпреки цитирам "разбираемо мизерните условия". Демек трети свят, какво да очакваме, но много доволна беше жената и още е благодарна. Според това, което видях в апартамента ѝ, жената имаше някакво хранително отравяне, но се престараха да я лекуват.

Ох за съжаление съм се сблъсквала със всякакви лекари и само единици от тях се държаха човешки. 

Наслушала съм се на редица безумни коментари, като например при консултация с един неврохируг и обсъждане на състоянието на детето ми казва: "Трябва да се направят изследвания и да се оперира, ама Вие ако искате може да я оставите да си припада"  (детето е с епилепсия).

Чувала съм коментари от сорта на "Какво да ви обяснявам и без това нищо няма да разберете" 
Как прецени какво ще разбера и какво не, не ми стана ясно. 
Или още много други примери мога да дам.

А за изцепките на някои, които показват крайна некомпетентност дори не ми се започва. 
Бисери бол. Например отиваме на невролог с 10 месечното си бебе, което беше цялото изкривено на една страна като буква С и след кратка лекция прочетена от невролога заключи че, "стои така защото й е скучно".
Но най-любимото ми беше, когато малката се втренчваше и не реагираше, една лекарка "детски невролог" ми каза "Това са тикове"  (тиковете са мускулни спазми и твърдението е абсурдно).

И само да вметна, че от многократните ни хоспитализации съм забелязала, че отношението на сестрите е много по-грубо и арогантно от това на лекарите.

 

Това е абсолютно вярно,когато бях в родилното най-нацупени,вечно недоволстващи и мрънкащи бяха акушерките,мед.сестрите и санитарките...На всички мои въпроси се отговаряше изключително грубо и с нежалание,все едно ти си длъжен всичко да знаеш и да си подготвена за майчинството на 100%...и това в родилно и АГ отделение
Това се получава,защото те вършели цялата работа,а докторите при които мамчетата са си водили консултациите и са се уговорили за раждането само прибирали парите

Абсолютно.Нервни,с лошо отношение,груби.
Преди 2 месеца с малкия лежахме 3 дни със съмнение за апендицит.Незнайно защо едната сестра бъркаше сина ми с друго дете.Друга стая,друга диагноза.Обърка им системите,а на тях си пише с големи букви с черен маркер името на детето и стаята.Вместо да се почуства неудобно ми се размърмори,че нищо не било станало,съдържанието било еднакво.Ами ако не беше.

А доброто възпитание беше буржоазна отживелица.  Продавачките се научиха, но лекарите - не.  Един епизод от Такъв е животът ми е пред очите  - Лекарка се държи отвратително с бременни и бъдещи татковци. Много била добра. И това го показват по тв като нещо нормално.  

Да,най-лошото е ,че  голяма част от хора смятат това отношение за нормално-като не са видели друго.Лекарите -също.Второто ми раждане беше в чужбина.Аз бях тотално шашната от отношението на лекарите и сестрите,и въобще на всички...защото се държаха мило и добре със мен,и защото просто си вършеха работата..Те пък бяха шашнати от това,че още на първия ден започнах да се грижа сама за личната си хигиена(нормално раждах)-защото иначе те правят  и  това,и не виждат нищо нередно да те измият и изкъпят.А на мен ми беше неудобно от това че полагат толкова грижи за мен ...защото в БГ така са ме научили.

 И моята сестра роди второто си дете другаде и каза, че разликата е огромна. Тя след първото раждане, предизвикано, с десетки шевове и близо 2 седмици в почти безпомощно състояние беше казала, че второ няма да има. Обяснението бе, че е заради голямото бебе- 4200. Второто беше 4500 и е минало сравнително леко. Каза, че никой там не предлага секцио, освен по медицински причини, едрото бебе не влиза в тях.
 Но пък тя казва, че там не може както в България да отиде на лекар в рамките на седмица. Чака се много. Дори за ЯМР, който ще си плати тя сега трябва да чака месец, думите и бяха "аз дотогава може да не съм жива".

Аз съм виждала коренно различно отношение в различни отделения на една болница, дори в различни смени на едно и също отделение, зависещи от завеждащия отделението...като цяло основният въпрос, постатен тук- "На кого да се оплачем при лошо отношение"- у нас няма никакъв отговор. Но съм забелязала че като че ли най- голямо значение има завеждащият болницата/отделението...като във фирма например. Той задава основния тон, той е работодател и в него е и хляба, и ножа. Разпределя парите от пътеките, назначава и уволнява и пише вътрешните правила. И ако не е Човек и в същото време добър мениджър...кофти.

Има го и това. У нас винаги са готови да ти вземат парите.

Да, но пък в чужбина профилактиките са от съществено значение, докато тук и това все още не е не само на ниво, но не е приоритет нито на хората, нито на системата.
Спомням си една дерматолкожка какво ми обясняваше за рака на кожата и как в Австралия, където хората са ужасно застрашени, например, смъртността е по-ниска като изход, отколкото у нас за същото заболяване. Именно заради профилактиката.

Аз имам близки, чието дете лекува тумор на мозъка. Операцията е извършена безапелационно у нас, от наш доктор и германците, където следва химиотерапията и възстановяването са казали, че докторът ни се е справил повече от отлично. Той е чудесен лекар. Но какво следва - тук няма дори подходяща терапия и рехабилитация, поне не и това, което аз виждах всеки ден от дневника на приятелката ми.
Изключително простички неща като това детето да реже с трион, да прави къщичка за пилета, да реди щипки на въже - това за профилактика и рехабилитация на моториката. В прекрасни стаи, чисти, цветни, просторни, с музика, книги, учители, психолози. Но стаите сами по себе си не са нищо особено - нещо като работилнички. Това толкова ли е трудно и у нас? Не, трудно е друго - да се постигне отношението.  Тежката химиотерапия почти не я усети детето. А забележете, приятелката ми се възползва от масажи, които се предлагат безплатно и препоръчително на родителите един път в седмицата, за преодоляване на стреса. За какво говорим изобщо?
Напълно съм съгласна с БУ за това "от преди 25 години", напълно.