"Песен за огън и лед" - 17

— Кой беше? — попита ги тя.

— Никой не знае името му — отговори Халис Молън. — Не е от Зимен хребет, милейди, но някои разправят, че са го виждали да се навърта около замъка през последните няколко седмици.

— Значи е бил някой от хората на краля — рече тя, — или на Ланистър. Изчакал е, докато си заминат.

— Може би — каза Хал. — При толкова непознати, дето се изсипаха в Зимен хребет напоследък, никой не може да каже чий е бил.

— Крил се е в конюшните ви — съобщи Грейджой. — По миризмата му си личеше.

— Но как е могъл да се промъкне незабелязан?

Хали Молън се притесни.

— След като конете на лорд Едард заминаха на юг, а другите пратихме на север за Нощния страж, конюшните останаха полупразни. Не му е било особено трудно да се скрие от конярчетата. Възможно е Ходор да го е видял. Разправят, че момчето се държало странно, но какъвто е тъпичък… — Той поклати глава.

— Намерихме къде е спал — намеси се Роб. — Беше заровил под сламата кожена торба със сто сребърника с еленовия знак.

А когато се извърна от прозореца, в стаята се беше появил мъжът.

— Вие не трябваше да сте тук — измърмори кисело той. — Никой не трябваше да е тук.

Беше дребен, мръсен, в омазнено кафяво облекло и вонеше на коне. Кейтлин познаваше всички, които работеха в конюшните на замъка, но този човек не беше от тях. Беше мършав, със сплъстена светла коса и воднисти очи, хлътнали в костеливото му лице, а в ръката си стискаше кинжал. Кейтлин погледна към ножа и след това — към Бран.

— Не — каза тя, но думата заседна в гърлото й и излезе хрипливо.

Той, изглежда, я чу.

— Това е милост. Той вече е умрял.

— Не — каза Кейтлин, този път по-високо. — Не, не можеш.

Извърна се мигновено към прозореца да извика за помощ, но мъжът се оказа по-бърз, отколкото предполагаше. Едната му ръка я стисна за гърлото и изви главата й назад, а другата опря върха на кинжала в гръкляна й. Вонеше отвратително.

Тя посегна с двете си ръце, стисна с все сила оръжието и го отмести от гърлото си. Чу го как изруга в ухото й. Пръстите й станаха хлъзгави от кръвта, но не пускаше кинжала. Ръката я стисна още по-здраво и й спря въздуха. Кейтлин извъртя глава и успя да я захапе. Мъжът изпъшка от болка. Тя стисна зъби — и изведнъж той я пусна. Устата й се изпълни с вкус на кръв. Тя пое въздух и запищя, а той я сграбчи за косата и я блъсна; тя залитна и падна; а после той бе застанал над нея, дишаше тежко и трепереше. Още стискаше здраво кинжала в дясната си ръка, хлъзгав от кръвта.

— Не трябваше да сте тук — тъпо повтори мъжът.

И Кейтлин видя как сянката се промъкна през отворената зад него врата. Чу се съвсем тихо ръмжене, като едва нашепната заплаха, но и той, изглежда, го долови, защото започна да се обръща, тъкмо когато вълкът скочи. После двамата се озоваха долу, проснати почти върху падналата Кейтлин. Вълкът го беше захапал за гърлото. Писъкът на непознатия продължи по-малко от секунда, преди звярът да дръпне рязко глава, измъквайки половината от гръкляна му в зъбите си.