Принципът на непоисканото добро

Отдавна приемам и споделям този принцип. И без да съм езотерик или да следвам някакво подобно течение. Опитът ми ме е научил, че това е правилно.
Това, което давам даром често, е само информация, която на мен ми е била полезна. Дали и как ще се ползва от останалите не е моя работа.
Непоискана помощ и още повече- редовно подпомагане на хора, към които нямам подобни задължения, не предлагам често. Правя го понякога, еднократно, когато реша, че човекът го заслужава.
В този ред на мисли съм напълно съгласна с написаното от Yvonne V. Ако видя възрастен гладен и мизерно живеещ човек бих му предложила по- скоро работа, отколкото редовен хляб.
А децата следва да се гледат от близките си. Ако те не могат, то предпочитам законния ред и смятам, че за тях би било по- добре да намерят ново семейство, пък ако ще и да е приемно.
Винаги съм смятала, че този, който прави редовно едни и същи грешки, следва да си научи урока, а не да му се помага да продължи да ги прави.
А дали някой е благодарен за направено добро, ако съм сторила такова, лично мен не ме интересува. Ако ще помогна, го правя, защото аз така съм решила, а не защото очаквам нещо насреща. Обратното е вече възмездна сделка.
Последното- за осиновяването, не го споделям изобщо.
Ако осиновя дете, то не го правя само за да му помогна, а защото аз имам такава нужда- да се погрижа за едно дете. Ако съм се нагърбила с нелеката задача да го отгледам, то съдбата ни е срещнала и аз трябва да го направя. Толкоз.

Не съм съгласна с тези езотерични твърдения. Аз разсъждавам така - щом си стигнал до решение да осиновиш, занчи такава е съдбата ти и тя те е подтикнала да вземеш такова решение. В избора на детето кармата също има пръст. По отредениия ти път следва да се свържеш точно с този "чужд" живот. Всичките избори са продиктувани от кармата. Можем ли да променим кармата си? Вероятно можем, но тази промяна пак е дело на нашата кармата и новото положение си се превръща пак в наша карма.

Акаша, и аз така го приемам, но съм слушала доста от една бивша моя колежка, последователка на Дънов. Грешно било. Но не помня подробности.

Шматки има колкото искаш.
Важното е да не им вярваш
повече от колко на себе си.

Ето тук е объркването. Излиза, че се прави добро за собствено удовлетворение, че си направил нещо, което ти смяташ за правилно и от там нататък не се интересуваш от резултата. Противоречи на други схващания за добрите дела, в които важното е да видиш удовлетворението в другия, не защото очакваш благодарност или каквото и да е възмездие, а защото самото правене на добро на някого, следва да означава, че наистина на нуждаещият се ще му бъде повлияно в положителна насока, ще му бъде помогнато и той ще зарегистира тази помощ като такава.

Все по-често се убеждавам в правотата на "Не прави непоискано добро"
За да нахраня собственото си Его, наранявам нечие друго
Питам "Имате ли нужда? Искате ли да ви помогна?", но самоинициативи вече мнооого рядко поемам

При осиновяването все пак има замесена детска и чиста душа,а не завършен индивид-лекомислен или егоистичен.И при положение,че някой се нагърбва да изгради личност с тази си постъпка,то такава намеса в кармата не е осъдителна.Детето дава възможност на възрастния да израстне,като междувременно родителят  дарява денонощни грижи-т.е. има отново обмяна на енергията.
Друг е въпроса ако някой го прави по нечисти подбуди-т.е. да си запази семейството,да не приказват хората и т.н.-ако това е имал в впредвид Дънов съм съгласна.

Да чакаш благодарност е нещо коренно различно от това, да помогнеш действително и да има положителен ефект от начинанието.
Точно за благодарността писах, че не я чакам. Най- малкото защото можеш да си помогнал, но човекът дори не е нужно да е разбрал. Спестявам си и негативните емоции от типа на :Аз помогнах, пък той- такъв неблагодарник! Често съм чувала и виждала такива реакции. Лично за мен не са особено понятни. Обяснявам си го точно с това, че човек чака да получи нещо насреща, срещу даденото от него. А за мен това никога не е било признак на добрина.
Положителният ефект от всичко, което човек прави, може да не се прояви. Може да се прояви по различен от очакваното начин. Може да е направо вредоносен. Може да бъде преценен от различните хора различно и всъщност това е най- често срещаната хипотеза- един факт се приема и цени различно от различните хора. Той не се мери в метри и килограми. Само Господ може да е сигурен, че това, което правим "за добро" е наистина такова.  Аз такива функции нямам. Не вярвам да ги има и някой друг. От което не следва, че не бива да се прави "добро" и да се проявява активност изобщо. Напротив. Това е друга крайност, клоняща към егоизъм и безплодни мъдрувания.
Освен това за самия човек, получил помощ, не е добре да изпитва и афишира подобно чувство, т.к. това е вече задължение за него. Лично аз не намирам за "добро" натрапването на подобни мисли и чувства у хората. Ако искам и мога да помогна, ако съм преценила, че е било нужно- правя го.
.............
По повод на това, дали и кога човек следва и може да се намесва, за да помогне, имаше един изключителен разказ от сборник с криминални такива, ако се не лъжа- български. Не се сещам нито автор, нито заглавие, но беше много поучителен.
В него един следовател вика за разпит по повод едно изнасилване няколко души- свидетели. Единият от тях- човечец на средна възраст, започва дълбокомислено да разказва, как видял младежът, който насилвал момичето на една спирка, но не се намесил, защото... - идеята беше точно като обсъжданата, нямало нужда, той не бил задължен, не бил сигурен какво ще произлезе от това. Разказваше надълго и нашироко, как в живота си от подобни намеси е търпял негативи, колко вредно било това. С две думи- високопарните приказки на един дървен философ.
Накрая следователят го "поздрави", като му съобщи, че всъщност в случая пострадалата била неговата дъщеря.
Та така- въпрос на баланс е, а не толкова на дълбокомислие, дали, кога и как човек следва да се намеси. Понякога ситуацията крещи за намеса. И пак благодарността не е важна за извършването на акта на помощ.
Затова подкрепих едно предно становище по темата, което намирам за разумно- да не се поема задължението за постоянно подпомагане на някого. Аз бих добавила- ако не си законово задължен.   

Дънов е имал предвид нещо свързано с гените. Демек, не знаеш с какво се захващаш и как ще го изпълниш.

Това с благодарността не виждам защо се споменава като толкова значително. Като, че ли е някакво накърняване на гордостта, ако ти благодарят. Мисля си, че по-важното би трябвало да е просто да си проличи, че нашето направено добро е осъзнато и прието като добро от този към когото сме го насочили. А благодарността вече е въпрос на възпитание.

Аха ясно-не съм попадала на такава негова информация,може някой негов ученик да я  сътворил.
Обаче според най- новите изследвания гените са нещо изменно-препоръчвам "Биология на убежденията" нa д-р Брус Липтън по този повод.
Ето тука малко по темата:
http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-1.htm

http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-2.htm

http://online-psychotherapy.info/articles/biology-belief-3.htm

Защото е точно по темата въпросът.
Защото авторката го е задала и той наистина има пряка връзка с нея.
Защото и ти го засегна:


Не става въпрос изобщо за "накърняване на гордостта, ако ти благодарят", а за друго, което е вече наистина съществено- тя, благодарността, не е определяща за ползата или вредата от дадено действие.

Благодарността е вътрешно чувство. Външната му изява е друго нещо.

Човекът може по природа да си е такъв- да не изпитва такива чувства или да изпитва, но да не умее да ги изрази. Човекът може дори да не е разбрал какво се е случило. Човекът може сега да не оценява, да оцени, обаче, положително жеста ти, съвета ти след време.
Благодарността или липсата й нямат връзка с определяне на жеста, като позитивен или негативен в общ план и не определят дали той е бил необходим или не.
...........................
За Дънов- някой чел ли е нещо, написано точно от него, а не от негов ученик и какво?

Аз говоря за благодарността като осъзнаване. Явно не разбирам точно твоята позиция и какво искаш да кажеш ти, Judy. Мисля, че едно от най-важните неща при вършенето на добро би трябвало да е това добро да е осъзнато като такова и от този, на когото помагаш. Ето и тук идва същността на темата - непоисканото добро, най-вероятно няма да се оцени. То може да има и положителен ефект според извършващия го, но е възможно според светосхващането на получаващия го да не е съвсем добро за него. Та така, ако приемеш извършено добро към теб, то ти по подразбиране ще си благодарен. Устното изказване на благодарности няма много отношение в това, което се опитвам да обясня.
Тръгнах от тук:
Твоят цитат ме наведе на мисълта, че не е важно за теб дали човекът е оценил помощта ти, а е важно само твоето удовлетворение от извършеното, без да се интересуваш от ефекта.

От непоискано добро се убедих, че няма смисъл в случаите, когато получаващата страна не е убедена, че иска точно такава помощ. Защото аз мога да реша, че в случая помагам, а да се окаже, че по-скоро преча или правя мечешка услуга.

Пример за непоискано добро например са ми сватовничествата.

Никой не твърди колко е ценно или безценно. Въпросът е дали примерно купувайки на някого нещо за ядене, безспорно виждайки го, че има нужда, нарушаваш принципа на непоисканото добро.

Чета ви и все повече се обърквам.  
Акаша, явно ти си по-близо до проумяването на принципа.
Моите разсъждения се доближават до тези на Judy и точно заради това не го разбирам тоз принцип.   Човек прави нещо добро за някого, не за да очаква благодарност. Ако очаква благодарност, това значи не е безкористно добро и изобщо добро в обсъждания смисъл. В тази връзка самият факт, че си / айде пак моя пример/ нахранил гладен, е достатъчен сам по себе си и покрива твоя вътрешна потребност да го направиш. Защото човек прави добро, понеже иска да го направи, а не по принуда и задължение. А как нахранения е приел жеста  - може да е с благодарност, може да е със срам. Много от тези хора имат достойнство и не биха помолили, дори да имат нужда. Това означава ли, че виждайки ги на улицата, ако дадеш храна, вредиш на тях и на себе си според този принцип? Ето това ми е обърканото на мен. За всяко добро ли се касае - и най-малкото? Или за големи и радикални добри прояви???