За липсата на приятели

В общи линии- да. Търси приятел според интересите си и следи внимателно, дали при разминаването им, или противопоставянето им няма отдръпване най-малкото.
Дружбата между хората е допълване в повечено случаи.

Наблюдавам децата ежедневно- до момента, в който някой накърни интересите им, нещата вървят, след това настават войните. Просто по-късно се научаваме да не бъдем първични в отношенията си.

Приятелствата идват и си отиват и няма какво толкова да им страдаме, такъв е живота!

Много пъти съм била крайна и съм късала от раз, в повечето случай, заради малки неща, но неприемливи за мен. Има една истина, че малките камъчета обръщат колата.

 Имах приятелка, запознахме се в нета, чувахме се често, споделяхме. Свързваха ни общи интереси и еднаква възраст на децата. Тя не беше много добре финансово, но живееше достойно и си гледаше добре детето, веднъж, обаче ми сподели, че са доста притиснати финансово и не знае дали ще може да купи на детето си обувки за новия сезон. Сви ми се сърцето, можех да помогна, пратих й едни почти неносени от сина ми, които на нейния пасваха. Всички бяхме доволни, обаче колко тъпо се почувствах аз когато малко след това ми сподели, че си е купила някакъв си чудодеен сироп за отслабване за 100 лв.! Почувствах се подведена. След това имаше някакви засечки във ФБ, дразнещи, но не голяма драма, драмата стана, когато поправи за правописа моя приятелка, коментирала нещо си. Ей , там дойде счупването.

 

Здравейте и от мен.  Доооста време липсвах във форума, че чак ми се наложи нова регистрация да правя... но пак съм тук и имам какво да кажа

Моят проблем с приятелите е по-странен и може би сериозен. На 27 години съм, но повечето хора, с които ми се налага да дружа са малко по-млади (20-25) и според мен ямата между нас е непреодолима. Та смея смело да заявя, че нямам приятел, на който мога да споделя всичко. Няма човек, с който да мога да говоря за сериозни неща и теми каквито ме интересуват... а не нормалното "мъжко" пубертетско поведение, в което не е важно жената да е щастлива, а да има хубави крака и големи гърди...   
Единственото решение за мен е да се събирам с по-големи хора ( над 30 ) така се чувствам доста по-нормално и в по добра среда... Явно в последните години доста сериозно съзрях и без да искам се отдалечих от другите. Друг вариант е да дружа с представителки на нежния пол, те съзряват доста по-бързо и са перфектни слушателки ( повечето ) но от това дойде друг проблем... Точно една така "слушателка" сега се настани в сърцето ми и ще се разделям с дългогодишната си приятелка... та наистина приятелството между мъж и жена често води до любов, а любовта до приятелство - почти никога.
Извинявам се за дългия пост, по-къси не мога да пиша Лека вечер на всички.

Не, че си открил топлата вода...Някой от 30-годишните ти приятели не ти ли беше казал за това правило?

Подобно саркастично отношение в тази тема е напълно неуместно и излишно според мен 

Хайде бе! А изоставената дългогодишна приятелка дали така мисли?

Нямаме и най-бегла представа какви са отношенията в този примерно наречен триъгълник, че да вземаме страна. Би било по-грозно ако си джитка и с двете едновременно и то сериозно

Аз страна не взимам, изказвам мнението си и в този случай - саркастично. Има защо.

Все по-често стигам  до извода че приятелите също имат срок на годност.

Или срок на употреба. Поне така се чувствах аз-употребена и захвърлена, нищо, че аз сложих край!

the Дорис, може и така да е. Всички очакваме нещо повече и за това в повечето случаи оставаме разочаровани.
Не знам какво си представям, но може би не и това:

Това от снимката са малко младежко и несъстоятелни очаквания май 

Но имам очаквания ... 

Истината е,че за повечето хора да намерят приятелство истинско, стана по-трудно от колкото да намерят любов  В интерес на истината повечето тук трябва да се радваме, че поне в половинките си сме намерили истински приятел, защото не знам за вас , но да чукам на дърво, точно половинката и най-добрият ми приятел (отново мъж, от училищните години още) са двамата души, които ме приемат такава, каквато съм, успели са да видят под обвивката що за човек съм, да приемат минусите ми и да обръщат внимание на плюсовете ми. Защото всеки има своите лоши черти и ако виждаме само тях - на къде отива светът...

Не е трудно да се намерят приятели, само с годините преставаме за сме така гъвкави в това да приемаме хората около себе си такива, каквито са. Пример - Касита - че какво им е толкова на хората, че всичко да е взаимен интерес и без обич?

Аз много внезапно останах без приятели миналата година през зимата, защото към оня момент винаги ги подреждах във вида: приятел, 3-4 най-добри приятелки, следвани от приятни познати. Е, след като приятелките заживяха в чужбина а с приятеля ми се разделихме, а с останалите приятни познати комуникацията съвсем не се получи (женени, заети и тн), оказах се съвсем сама. Отначало като в небрано лозе, а после и почти в криза. Спомням си даже, как се прибрах от работа една пролетна вечер и изгледах първи епизод на Чебурашка и Крокодила Гена (значииии - има и такива моменти, като си сам  ) в който те са самотници в големия град и решават да си построят "къща за приятели"   - помислих си - ех, да можех да направя една такава къща...

И полека лека, покрай познати открих хора (главно жени) в една такава преходна фаза, малко като мен (главно останали към момента без половинки) и започнахме да се срещаме, да излизаме заедно - не беше като преди, за новите приятелства има несигурност в началото, всички са любезни, внимателни и малко неистински; няма "система"/ не можеш да разчиташ на тях по всяко време, но аз устоях, търсех ги, откликвах винаги като ме търсеха, имахме даже и спорове през есента (когато вече бяхме взели да ставаме по-истински) и към днешна дата, мога само да се радвам, че ги познавам.
Дори ми направи впечатление, че като че ли новите ми приятелки нямат нищо общо с приятелствата ми досега. Те всички (каквато, мисля нескромно съм и аз) са красиви жени, експресивни и емоционални като мен, в стотици ватове по-емоционални от всички останали мои приятелства - но не можете да си представите каква свобода за мен е някой със силен характер да ми развее мнението си, да не се съглася и в някакъв момент да стигнем до съгласие . Разбирате ли, преди винаги се съобразявах с по-кротките хора и като цяло съм толерантен човек, но с новите ми приятелки това не се налага. Мога да съм безкрайно емоционална, толкова, колкото съм (е, не си представяйте някаква маниачка : ) и да понеса върхушките от емоции отсреща.
Към момента даже, всички сме - кой донякъде, кой трайно - обвързани даже с по някой мъж, което не промени приятелството ни.

Така че, в моя случай всичко се подреди за добро. С най-добрите ми приятелки из чужбините поддържаме топли връзки по скайп, така че нищо не е отишло по дяволите.

Според мен, човек трябва да не се оставя на неизбежната наред с остаряването ригидност - да става все по-малко адаптивен и труден за комуникация. Ще се превърне в някои мои ужасни възрастни съседи, които първо че се мразят помежду си (като семейство), после са подозрителни и негативни към всички останали.
Двама психолози много ми помогнаха по отношение на сближаването с хората - Адлер (със смисъла на живота и великолепната концепция за "общностното чувство") и Морган Скот Пек с личната си история колко красиво и истински може да се развие една общност.

Надявам се да съм била полезна, освен обстоятелствена : )

(п.с. ако сте в София, ще се радвам да се запознаем, ако сте на ръба на самотата си)